Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 43 гласа)

Глава четиридесет и втора
Южняците и един некромант

Слънцето залязваше, къпейки в червена светлина широката река. Въпреки заклинанието за време, направено по-рано от Сам и Лираел, вятърът бе променил посоката си и духаше силно от юг. Но дори и срещу него, „Откривател“ продължаваше да се движи бързо, лавирайки в дълги диагонали между източния и западния бряг.

Както и очакваше Лираел, Сам не беше успял да се въздържи да задава въпроси. Ала въпреки прекъсванията, тя бе успяла да създаде кожата на Хартата на лаещ бухал и да я сгъне както трябва, за да бъде използвана по-късно.

— Това беше невероятно — каза Сам. — И аз бих искал да се науча да правя такава кожа.

— Оставих „В лъвска кожа“ на Глетчера — отвърна Лираел. — Но можеш да я получиш, ако някога отидеш там. Тя е на библиотеката, но предполагам, че ще ти позволят да я заемеш.

Сам кимна. Перспективата да посети Глетчера на Клеър му се струваше много далечна. Това беше просто поредната част от бъдещето, която не можеше да си представи. Единственото, за което можеше да мисли, бе да пристигне при сигурното убежище на Къщата.

— Можем ли да плаваме през нощта? — попита той.

— Да — отвърна Лираел. — Ако Кучето е готово да остане на пост, за да помага на „Откривател“.

— Готов съм — излая Падналото куче. То не беше променило позицията си при носа. — Колкото по-скоро пристигнем, толкова по-добре. Този вятър носи някаква ужасна миризма, а реката е твърде безлюдна и това е необичайно.

Сам и Лираел се огледаха наоколо. Толкова бяха погълнати с кожата на Хартата, че не бяха забелязали пълното отсъствие на други лодки, макар че имаше няколко закотвени близо до източния бряг.

— Никой не ни последва от Високия мост и отминахме едва четири лодки, идващи от юг — каза Кучето. — Това не е нормално за Ратерлин.

— Не е — съгласи се Сам. — Когато и да съм бил на реката, винаги е имало много лодки. Дори и през зимата. Трябваше да видим поне някои от баржите с дървесина, пътуващи на север.

— Цял ден не съм видял нито един плавателен съд — каза Кучето. — Което ще рече, че са спрели някъде, за да потърсят убежище. А всички закотвени лодки, които видях, бяха на кейовете или прикрепени към шамандурите. Възможно най-далече от сушата.

— Вероятно има още мъртви, или от онези създания на Свободната магия по цялата река — намеси се Могет с прозявка. Протегна се и проучи въздуха с деликатния си розов език. — Както обикновено, неприятностите идват едновременно от различни посоки. Мисля, че някой се приближава към нас, защото се боя да кажа, че кучето е право. Вятърът наистина носи някаква неприятна миризма. Събудете ме, ако има вероятност да се случи нещо лошо.

При тези думи, той отново се настани удобно, като се сви на мъничко бяло кълбо.

— Питам се какво според Могет означава „нещо лошо“ — промърмори разтревожено Сам. Той взе меча си и го измъкна наполовина от ножницата, за да се увери, че символите на Хартата, които беше поставил там, все още се движат.

Кучето отново подуши въздуха, когато лодката обърна посоката на движение към едно трасе, водещо към пристанище. Носът му потрепваше и то вдигна муцуната си по-високо, докато миризмата се усилваше.

— Свободна магия — каза накрая. — На западния бряг.

— Къде точно? — попита Лираел, закривайки очи с ръка. Трудно можеше да се види нещо на запад, срещу залязващото слънце. Единственото, което успя да различи, бяха гъстите върбови горички сред пустите полета, няколко импровизирани вълнолома и наполовина потопените във водата каменни стени на голям капан за риби.

— Не мога да видя — отвърна Кучето. — Само я подушвам. Някъде надолу по течението.

— И аз не виждам нищо — добави Сам. — Но ако Свободната магия не е по реката, можем просто да плаваме покрай нея.

— Надушвам и хора — докладва Кучето. — Уплашени хора.

Сам не каза нищо. Лираел го погледна и видя, че хапе едната си устна.

— Възможно ли е да е некромантът? — попита Лираел. — Хедж?

Кучето сви рамене.

— Не мога да определя оттук. Миризмата на Свободна магия е силна, така че би могло да е некромант. Или може би стилкън, или хиш.

Лираел преглътна тревожно. Тя можеше да плени някой стилкън, тъй като разполагаше с помощта на Нехима. Както и на Сам, Кучето и Могет. Ала не искаше да се стига дотам.

— Знаех си, че трябва да прочета онази книга — промърмори Сам. Не уточни коя.

Те седяха мълчаливо известно време, докато „Откривател“ продължи да се движи към западния бряг. Слънцето вече залязваше бързо и повече от половината от червения му диск беше под хоризонта. Звездите ставаха по-ярки със спускането на мрака.

— Струва ми се, че е най-добре… най-добре да огледаме — каза накрая Сам, с видимо усилие. Той привърза меча си, но не понечи да вземе пояса със звънците. Лираел ги погледна и й се дощя да можеше да ги вземе, но те не бяха нейни. Сам трябваше да реши какво да прави с тях.

— Ако пуснем котва на следващия кей, ще бъдем ли близо? — попита Лираел Кучето. То кимна с глава. Без да чака заповеди, „Откривател“ свърна към кея.

— Събуди се, Могет! — каза Сам, но говореше тихо. С падането на нощта реката бе утихнала. Не му се искаше гласът му да отекне над тихото клокочене на течението.

Могет не помръдна. Сам заговори отново и почеса главата на котката, но тя продължаваше да спи.

— Ще се събуди, когато се наложи — каза Кучето. То също говореше тихо. — Подгответе се!

„Откривател“ умело се плъзна към кея, докато Лираел спускаше платната. Сам скочи на брега с изваден меч, а Кучето го следваше по петите.

Лираел ги настигна миг по-късно, извадила Нехима, а символите на Хартата по острието проблясваха в здрача.

Кучето отново подуши въздуха и наклони едното си ухо. И тримата застанаха неподвижно. Ослушваха се. Чакаха.

Дори изгладнелите чайки бяха престанали да крещят. Не се чуваха никакви звуци, освен собственото им дишане и шумът на реката под кея.

Някъде в далечината тишината внезапно бе нарушена от дълъг, протяжен вик. После, сякаш това бе сигнал, той бе последван от приглушени викове и още писъци.

В същото време Лираел и Сам усетиха, че няколко души умират. Макар че това беше много далече, те потръпнаха от шока, предизвикан от смъртта, а после отново, когато тя бързо се повтори. Там имаше и още нещо, усетиха те. Някаква власт, по-силна от смъртта.

— Некромант! — изстреля Сам и отстъпи крачка назад.

— Звънците — каза Лираел и погледна към лодката. Могет беше вече буден, а зелените му очи проблясваха в мрака. Той беше кацнал върху пояса със звънците.

— Идват насам — заяви спокойно Кучето. Виковете и писъците приближаваха, но Лираел и Сам все още не виждаха нищо зад редиците от върби. После, на петдесет метра надолу по течението, един мъж изскочи откъм дърветата и падна във водата. Потъна веднага, но след известно разстояние се подаде на повърхността. Поплува малко, а после се обърна по гръб, за да бъде понесен от течението, твърде уморен или твърде сериозно ранен, за да продължи.

Зад него, един обгорял и овъглен труп се затътри към брега на реката и нададе ужасен, крякащ вик, когато видя, че жертвата му се измъква. Отблъсната от бързо течащата вода, мъртвата ръка залитна обратно към дърветата.

— Хайде — каза Лираел, макар че едва изрече думите. Извади флейтите и пое нататък. Кучето я последва. Сам се поколеба, взирайки се в мрака.

Зад дърветата викаха и пищяха още хора. Думите не се чуваха ясно, но Сам разбра, че са ужасно уплашени и викат за помощ.

Той погледна звънците. Могет отвърна на погледа му, без да мига.

— Какво чакаш? — попита котката. — Да ти дам разрешение?

Сам поклати глава. Чувстваше се парализиран, неспособен да посегне към звънците или да последва Лираел. Тя и Кучето вече бяха почти в края на кея. Той усещаше присъствието на мъртвите наблизо, на по-малко от сто метра разстояние, и на некроманта, който ги придружаваше.

Трябваше да направи нещо. Налагаше се да действа. Трябваше да докаже на себе си, че не е страхливец.

— Звънците не ми трябват! — извика той и хукна по кея, а ботушите му отекваха по дървените дъски. Той профуча покрай изненаданата Лираел и Кучето и побягна към пролуката, където върбите бяха подрязани.

За миг премина покрай дърветата и се озова на малка мрачна ливадка. Една мъртва ръка се втурна към него.

Той преряза краката й и я ритна с едно плавно движение. Преди да успее да се изправи, той я прескочи и побягна нататък.

Некромантът. Трябваше да убие некроманта, преди да го завлече към смъртта. Трябваше да го убие по най-бързия начин.

Обзе го силен гняв, който прогони страха. Сам изрева и продължи да бяга.

Лираел и Кучето се появиха иззад дърветата и видяха атаката на Сам. Мъртвата ръка, която той бе съсякъл, се тътреше към тях, но Лираел бе приготвила флейтите до устата си. Тя избра Саранет и изсвири силна и чиста мелодия, чиито заповеднически тонове накараха ръката да се закове на място. Без да спира, Лираел смени флейтата с Кибет и друга игрива мелодия запрати трупа в задно салто, когато духът, който го обитаваше, бе принуден да се върне в смъртта.

— Отиде си — каза Кучето, подскачайки напред.

Лираел също побягна, но не с безумната невъздържаност на Сам.

Все още беше достатъчно светло, за да види, че около трийсет или четиридесет мъртви ръце бяха обградили група мъже, жени и деца. Очевидно те бяха опитали да потърсят сигурността на реката, но се бяха провалили в последния момент. Сега бяха образували кръг, в чийто център стояха децата — последна отчаяна защита.

Лираел усещаше мъртвите ръце… и нещо друго, нещо странно и много по-могъщо. Едва когато видя Сам да се втурва покрай мъртвите, надавайки предизвикателен вик, тя осъзна, че това трябваше да е некроманта.

Хората също пищяха, викаха и плачеха. Мъртвите ревяха и кряскаха в отговор, докато събаряха жертвите си на земята и разпаряха гърлата им или ги разкъсваха на парчета. Хората ги замеряха с импровизирани бухалки и заострени клони, ала те не знаеха как да използват оръжията си най-пълноценно, а и мъртвите бяха много повече.

Лираел хвърли един кос поглед и видя, че некромантът се обръща с лице към Сам. Той вдигна ръце и въздухът внезапно се изпълни с парливия метален мирис на Свободната магия. Миг по-късно избухна заслепяваща синьо-бяла искра, която полетя, за да порази атакуващото момче.

В същото време мъртвите ръце ревяха победоносно, докато проникваха през редиците сражаващи се мъже и жени и нахълтаха във вътрешния кръг от деца.

Лираел премина от спокойно тичане към ожесточен спринт. Но изглежда, че на когото и да опиташе да помогне, очевидно щеше да е твърде късно.

 

 

Сам видя, че некромантът вдига ръце и зърна бронзовото му лице. Още докато се хвърляше настрани, умът му препускаше. Бронзово лице! В такъв случай това не беше Хедж, а Маскираната Клор, съществото, което майка му бе разгромила преди години!

Изстрелът изсвистя покрай него и не го улучи за няколко сантиметра. Горещината, предизвикана от профучаването, го порази, а тревата зад него избухна в пламъци.

Сам намали темпото, когато посегна към Хартата и измъкна четири символа. Нарисува ги със свободната си ръка, а пръстите му се движеха толкова бързо, че не можеха да бъдат проследени. Изведнъж в ръката му се материализира триъгълно сребърно острие. Още преди да се е оформило напълно, Сам го хвърли.

Острието се завъртя, когато профуча във въздуха. Клор с лекота го избегна, но въртящото се сребро се завъртя на няколко крачки зад нея и отново се върна.

Сам се втурна напред, когато острието прониза ръката на некроманта. Той очакваше, че то почти ще я отсече, но то причини само избухване на златист пламък, облаче от бели искри и един димящ ръкав.

— Глупак — каза Клор и вдигна меча си. Гласът й плъзна по кожата му като хиляди дребни насекоми. Дъхът й вонеше на смърт и Свободна магия. — Нямаш звънци.

В този миг Сам осъзна, че и Клор няма звънци. Нито пък очите й зад маската бяха човешки. Там святкаха огнени кълба, а от отвора за устата излизаше бял дим.

Клор вече не беше некромант. Тя беше една от Висшите мъртви. Сабриел наистина бе сложила край на съществуването й като живо същество.

Ала някой я беше върнал.

 

 

— Бягайте! — извика Лираел. — Бягайте!

Тя стоеше между последните четирима оцелели и онези мъртви ръце, които бяха издържали на флейтите. Лираел свири на Саранет, докато лицето й посиня, но те просто бяха твърде много, за да се справи с тях, а флейтите бяха твърде слаби. Мъртвите, които бяха оцелели, не изглеждаха засегнати по никакъв начин.

Още по-лошо, децата не искаха да бягат. Те бяха твърде шокирани, неспособни да направят каквото и да било, камо ли да разберат какво им крещи Лираел.

Една мъртва ръка се втурна напред, и тя я прободе. Кучето се хвърли към друга и я събори на земята. Ала третата, едно ниско, подскачащо същество с издължени челюсти, ги заобиколи. То се нахвърли върху едно малко момче, което не преставаше да пищи. Челюстите се затвориха и писъците веднага спряха.

Плачейки от гняв и отвращение, Лираел се обърна кръгом и отсече главата на съществото, а от Нехима се разхвърчаха сребристи искри, когато го прониза. Но дори и тогава мъртвата ръка продължи да действа, защото духът, който я обитаваше беше безразличен към физическите наранявания. Тя го прониза отново и отново, но мъртвите пръсти продължиха да стискат жертвата си, а главата все така скърцаше със зъби.

Сам парира поредния удар на съществото, което някога беше Клор. Силата му бе невероятна, и той за пореден път едва не изпусна меча си. Ръката и китката му се бяха схванали, а символите на Хартата, които толкова прилежно бе поставил върху острието, постепенно биваха унищожавани от силата на Клор. Когато изчезнеха, острието щеше да се счупи…

Той политна назад и хвърли един бърз поглед към полето. Успя да зърне само Лираел и Кучето, които се сражаваха най-малко с половин дузина мъртви ръце. Беше чул флейтите преди малко, гласовете на Саранет и Кибет, макар че бяха необичайно различни от звънците, които познаваше. Те бяха отпратили повечето от духовете, даващи живот на ръцете, обратно в смъртта, но нямаха ефект върху Клор.

Клор нападна отново със съскане. Сам избегна удара. Той отчаяно се опита да измисли какво да прави. Трябваше да има някакво заклинание, нещо, което поне щеше да я задържи достатъчно дълго, за да успее той да избяга…

Лираел и Кучето нападнаха заедно, събаряйки и последната мъртва ръка на земята. Преди да успее да се изправи, Кучето излая в лицето й. Тя окуця на мига, превръщайки се просто в един отвратителен, деформиран труп, а духът й бе прогонен.

— Благодаря — изпъшка Лираел. Огледа се около себе си, видя гротескните фигури на мъртвите ръце и жалките трупове на техните жертви. Тя отчаяно се надяваше да види поне едно от децата. Ала там не стоеше никой друг, освен нея и Кучето. Навсякъде имаше трупове, проснати по пропитата с кръв земя. Разчленените останки на мъртвите ръце бяха закрили убитите хора.

Лираел затвори очи, а усещането за смърт едва не я погълна. Това усещане потвърди онова, което очите й вече й бяха казали.

Никой не бе оцелял.

Повдигна й се, а храната се надигна в гърлото й. Ала когато се наведе напред, за да повърне, внезапно чу Сам да вика. Изправи се, отвори очи, и се огледа. Не виждаше принца, ала някъде в далечината имаше ослепителен златист огън, примесен с огромни облаци бели искри. Това би могло да бъде заря, но Лираел знаеше, че не е така.

Въпреки това й бяха нужни няколко секунди, за да разбере какво вика той.

Когато думите най-сетне проникнаха в нейното зашеметено и ужасено съзнание, всички намерения да повърне изчезнаха. Тя прескочи труповете на мъртвите ръце и техните жертви и започна да бяга.

Сам викаше:

— Помощ! Лираел! Куче! Могет! Който и да е! Помогнете!

Мечът на Сам се счупи при последната размяна на удари. Беше се отчупил близо до дръжката, превръщайки го в безполезна мъртва маса, лишена от магия.

Клор се разсмя. Смехът й прозвуча странен и далечен зад маската, сякаш отекваше по някакъв дълъг коридор.

Тя беше станала по-висока, докато преследваше Сам, и приличаше на някакво мрачно същество под гниещите, разпадащи се косми. Сега се извисяваше с цяла глава над него, а от устата й излезе бял дим, когато отново вдигна меча си. По острието се разля червен огън, а на тревата паднаха пламтящи капки.

Сам запрати дръжката на меча в лицето й и отскочи назад, като викаше:

— Помощ! Лираел! Куче!

Мечът се стовари върху му. Клор също подскочи напред, по-бързо и по-надалече, отколкото Сам бе очаквал. Острието профуча покрай носа му. Ужасен, той отново извика:

— Могет! Който и да е! Помогнете!

Лираел видя как червеният огнен меч на некроманта проблясва надолу. Сам се строполи под удара и червеният огън замъгли зрението на Лираел.

— Сам! — изпищя тя.

Докато викаше, Падналото куче се хвърли напред с огромни подскоци към Сам и некроманта.

За един панически миг, Лираел си помисли, че принцът е убит. После видя как той се претърколи невредим. Некромантът отново вдигна меча си и Лираел изду дробовете си, опитвайки се да стигне там навреме, за да направи нещо. Ала не успя. Все още беше на четиридесет-петдесет метра, а умът й беше празен, забравил всички заклинания, които биха могли да изминат разстоянието и да отвлекат вниманието на врага.

— Умри! — прошепна Клор, вдигайки меча с две ръце над главата си и с насочено надолу острие. Сам го погледна и разбра, че няма да успее да се дръпне от пътя му навреме. Тя беше твърде бърза и силна. Едва успя да вдигне ръка и опита да изрече един символ на Хартата, но единственият, който му хрумна, беше безполезен, някакъв символ, който използваше, когато правеше играчките си.

Острието се стовари.

Сам изпищя.

Падналото куче излая.

В неговия лай имаше магия на Хартата. Тя порази, Клор, когато нанесе удара. Ръцете й проблеснаха в златисто и зацвърчаха, а от хилядите миниатюрни дупчици се процеждаше бял дим. Ударът, който трябваше да прониже Сам, беше отклонен, а мечът се заби дълбоко в земята, толкова близо, че пламъкът изгори бедрото му.

Цялата свръхестествена сила на Клор беше вложена в това движение. Сега тя се мъчеше да измъкне оръжието, докато Кучето се приближаваше към нея с ръмжене. Сега то бе станало по-едро и вече беше голямо колкото пустинен лъв, със съответните зъби и нокти. Каишката му блестеше от символи на Хартата, които се движеха и сливаха в лудешки танц.

Мъртвото същество пусна меча и отстъпи назад. Сам с мъка се изправи на крака, докато Клор се отдалечаваше от него. Той стисна юмруци, опитвайки се да се успокои, докато се подготвяше да направи заклинание.

Лираел дойде миг по-късно, останала съвсем без дъх. Задъхана, тя започна да върви по-бавно и застана зад Кучето.

Клор повдигна един от призрачните си пръсти, а ноктите й се удължиха, превръщайки се в тънки черни остриета. Около нея все още се виеше бял дим, но дупките в ръката й вече се бяха затворили.

Тя направи крачка напред и Кучето отново излая.

В неговия лай имаше сила от Свободната магия, подкрепена от заклинания на Хартата. Каишката му светеше още по-ярко и Сам и Лираел трябваше да притворят очи.

Клор потрепна и вдигна ръце, за да скрие лицето си. Иззад маската й се процеждаше още бял дим, а под козината тялото й промени формата си. Тя започна да се свива в себе си, а дрехите й се мачкаха, докато призрачната плът под тях изтичаше навън.

— Проклет да си! — изпищя тя.

Космите паднаха на земята и бронзовата маска се стовари отгоре им. Една сянка, тъмна и гъста като мастило, отлетя надалече от Кучето и Лираел, движейки се по-бързо от всяка течност.

Лираел понечи да я последва, но Кучето застана на пътя й.

— Не — каза то. — Остави я. Аз просто я накарах да напусне тялото си. Твърде е силна, за да я отпратя сам обратно в смъртта или да я унищожа.

— Това беше Клор — каза Сам, блед и разтреперан. — Маскираната Клор. Некромант, с когото майка ми се е била преди години.

— Сега е една от Висшите мъртви — каза Могет. — Някъде отвъд Седмата или Осмата порта.

Сам подскочи няколко сантиметра във въздуха. Когато погледна надолу, Могет седеше съвсем спокойно до меча на Клор, сякаш бе стоял там през цялото време.

— Къде беше? — попита Сам.

— Оглеждах наоколо, докато вие се погрижите за всичко тук — обясни Могет. — Клор избяга, но ще се върне. На по-малко от две левги на запад има още мъртви ръце. Те са най-малко сто, водени от призрачни ръце.

— Сто! — възкликна Сам, а Лираел каза:

— Призрачни ръце!

— Най-добре да се връщаме в лодката — каза Сам. Погледна меча на Клор, който вибрираше в земята. Той вече не беше обгърнат от пламъци, но стоманата беше черна като абанос и гравирана със странни руни, които се гърчеха и свиваха и предизвикаха у него желанието да повърне.

— Трябва да го унищожим — каза той. Чувстваше главата си странно замаяна, и му беше трудно да мисли. — Но… но не знам как да го направим бързо.

— Ами всички онези хора? — попита Лираел. Не можеше да ги нарече трупове. Все още не можеше да повярва, че са мъртви. Всичко беше станало толкова бързо, само за няколко безумни минути.

Сам огледа полето. Сега имаше повече звезди и на небето се бе появил тънък полумесец. На студената светлина той видя, че много от хората носеха сини шапки или забрадки. В лапите на един от мъртвите, които Лираел бе прогонила с флейтите си бе останало парче син плат.

— Те са южняци — каза той изненадано.

Отиде да разгледа по-подробно най-близкото тяло, русокосо момче, което едва ли беше на повече от шестнайсет. В очите на Сам се четеше повече объркване, отколкото страх, сякаш не можеше да повярва какво се случва.

— Бежанци от Юга. Предполагам, че са опитвали да избягат.

— От какво? — попита Лираел.

Преди някой да успее да отговори, в далечината изрева някакво мъртво същество. Миг по-късно ревът бе подет от много пресъхнали, разлагащи се гърла.

— Клор е пристигнала при ръцете — каза Могет припряно. — Трябва да тръгнем незабавно!

Котката забързано се отдалечи. Сам понечи да я последва, но Лираел сграбчи ръката му.

— Не можем просто да си тръгнем! — възмути се тя. — Ако ги изоставим, телата им ще бъдат използвани…

— Не можем да останем! — възнегодува Сам. — Чу какво каза Могет. Те са твърде много, за да се бием с тях, а и Клор ще се върне!

— Трябва да направим нещо! — каза Лираел. Тя погледна Кучето. То със сигурност щеше да й помогне! Трябваше да извършат пречистващия ритуал върху телата или да ги приковат, за да не могат да бъдат използвани като подслон за духове, дошли от смъртта.

Ала Кучето поклати глава.

— Няма време — каза то тъжно.

— Сам може да донесе звънците! — възпротиви се Лираел. — Трябва да…

Кучето побутна Лираел по коляното и я накара да тръгне напред. Момичето се запрепъва, а от очите й бликнаха сълзи. Сам и Могет вече бяха далече пред тях и бързаха към върбите.

— Побързай! — каза разтревожено Кучето, след като хвърли поглед през рамо. Чуваше тракането на множество кости и надушваше миризмата на разлагаща се плът. Мъртвите наближаваха бързо.

Лираел плачеше, когато започна да тича, препъвайки се. Самоуко можеше да бяга по-бързо, или ако знаеше как по-добре да използва флейтите. Можеше да спаси поне един от бежанците.

Един от бежанците. Един се беше измъкнал от мъртвите.

— Мъжът! — възкликна тя, втурвайки се напред. — Мъжът в реката! Трябва да го спасим!