Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

Глава двадесет и осма
Пътешественикът Сам

Елимер наистина го прекъсна, така че остатъкът от деня му бе загубен: осъдиха един крадец, който се бе опитал да излъже, въпреки че заклинанието за истина бе оцветявало лицето му в яркожълто при всяка лъжа; бяха арбитри при един спор за собственост, при който не важаха общоприетите положения, тъй като всички първоначални страни бяха мъртви; предприеха бързо съдебно производство над няколко дребни престъпници, които си признаха незабавно, надявайки се, че като не се наложи да ги омагьосат, ще умилостивят съда; и накрая изслушаха дълга и отегчителна реч от един адвокат, която се оказа неуместна, тъй като се позоваваше на член от закона, отхвърлен от Тъчстоун преди повече от десетилетие.

Ала вечерта не бе ангажирана с официални задължения, макар че Елимер за пореден път изнамери някаква по-малка сестра на една от хилядите си приятелки, която седна до Сам на вечеря. За нейна изненада, Сам беше много приказлив и добронамерен и дни наред след това тя го защитаваше, когато останалите момичета разказваха за неговата сдържаност.

След вечерята Сам каза на Елимер, че през следващите три дни ще учи и се налага да се потопи в някакво заклинание, изискващо пълна концентрация. Щял да си взема храна от кухните, а след това да се оттегля в спалнята си, без да го безпокоят. Елимер прие новината изненадващо добре, от което Сам се почувства зле. Ала дори и това не можеше да помрачи нарастващото му вълнение, а дългите часове, прекарани в създаването на съвсем елементарно привидение на самия себе си, не намалиха трепетното очакване. Когато го завърши малко след полунощ, привидението изглеждаше досущ като него от вратата, макар че от други ъгли не притежаваше същата автентичност. А ако някой го заговореше, то можеше да изкрещи: „Върви си!“ или „Много съм зает“, като доста добре имитираше гласа му.

Когато привидението бе готово, Сам отиде в работилницата си и взе приготвените пари и някои от нещата, които бе изработил и можеха да се окажат полезни за пътуването. Не погледна в шкафовете, които стояха като порицаващи стражи в ъглите на стаята.

Ала когато най-сетне заспа, той ги сънува. Сънува, че отново изкачва стълбите и отваря шкафовете, слага си пояса със звънците и отваря книгата, после чете думите, които се възпламеняват, поемат го и го отнасят в смъртта, хвърляйки го в студената река, а той не може да диша…

Събуди се, мятайки се в леглото — чаршафите бяха увити около врата му и спираха въздуха му. Обзет от паника, той се опита да се освободи от тях, преди да осъзнае къде се намира, а сърцето му да започне да забавя обезумялото си препускане. Някъде в далечината един часовник отброи кръглия час, последван от виковете на стражата, които даваха да се разбере, че всичко е наред. Беше четири часът. Беше спал само три часа, но знаеше, че няма да може да заспи отново. Време беше да омагьоса и себе си. Беше настъпил мигът, в който пътешественикът Сам да потегли.

Беше още тъмно, когато той се измъкна от двореца в хладната утрин, точно преди разсъмване. Обгърнат със заклинания на Хартата за тишина и невидимост, той се промъкна по стълбите, мина покрай поста на стражата в югозападния двор и продължи по стръмния коридор към градините. Избегна стражите, които крачеха между розите на най-ниската тераса и излезе през една врата за вилазки, заключена със стомана и магия. За щастие бе откраднал ключа за бравата, а вратата го разпозна по знака на Хартата.

На алеята, която се спускаше към Кралския път той преметна своите учудващо тежки дисаги през рамо и се запита дали не е трябвало да ги прегледа отново и да извади някои неща, защото се пръскаха по шевовете. Но не можа да се сети за нещо, което да остави, а и беше взел само най-необходимото: едно наметало; резервни ризи, панталони и бельо; комплект за шиене; несесер със сапуни и тоалетни принадлежности с ножче за бръснене, от което едва ли имаше нужда; един брой на „Много полезен справочник“; няколко кибрита; пантофи; два златни слитъка; квадратно парче мушама, което можеше да се използва като импровизирана палатка; бутилка бренди, парче осолено говеждо, самун хляб, три джинджифилови кейка; както и няколко прибора, които сам бе изработил. Освен това, което имаше в дисагите, носеше само една широкопола шапка, кесия за пояса, и един неподлежащ на описание кинжал. Първата му спирка щеше да бъде на централния пазар, за да си купи меч, а след това щеше да отиде на Конския панаир в Анстърс Филд, за да си купи кон.

Когато излезе от алеята и стъпи на Кралския път, за да се присъедини към вече натрупващата се тълпа от мъже, жени, деца, кучета, коне, мулета, каруци, просяци и бог знае още какво, Сам почувства как настроението му се повишава неимоверно — усещане, което не бе изпитвал от години. Това беше същото чувство на радостно очакване, което беше чувствал като дете, щом получеше неочаквана ваканция. Освободен от отговорности, внезапно получил разрешение да се забавлява, да тича, да крещи и да се смее.

Сам наистина се разсмя, стараейки се смехът му да е по-дълбок, за да отговаря на новата му самоличност. Получи се доста напрегнато, почти като клокочене, но му беше все едно. Засуквайки новия си, създаден от магията на Хартата мустак, той ускори крачка. Напред към приключенията — и, естествено, да спаси Никълъс.

Три часа по-късно, голяма част от повишеното му настроение отпреди разсъмване се бе изпарило. Неговата маскировка като пътешественик беше много подходяща да не го разпознаят, но не му помагаше да привлече вниманието на търговците и продавачите на коне. Пътешествениците не се славеха като добри купувачи, защото рядко имаха някакви монети и предпочитаха да разменят услуги или стоки.

Освен това беше необичайно топло за сезона, дори и толкова късно през пролетта, и това превърна купуването на меча на оживения пазар в неприятно и изпотяващо занимание, а всяка секунда му се струваше колкото цял час.

Търговията с коне беше още по-зле, защото по очите и устите на хората и животните кацаха огромни рояци мухи. Нищо чудно, помисли си Самет, че крал Анстър бе заповядал Конският панаир да се провежда на три мили от града още преди векове. Панаирът бе преустановен през годините на Междуцарствието, но бе започнал да се възстановява, откакто Тъчстоун се възкачи на престола. Сега постоянните конюшни, оградени кошари и места за наддаване заемаха цяла квадратна миля, а на пасищата винаги имаше още стада коне, разположени около самия панаир. Разбира се, да намериш коня, който желаеш сред цялото множество отнемаше много време, а за по-добрите коне винаги имаше надпревара. Хора от цялото Кралство, дори и варвари от Севера, идваха да пазаруват тук, особено по това време на годината.

Въпреки тълпите, мухите и конкуренцията, Самет остана доста доволен от своите две покупки. На бедрото му висеше скромен, но услужлив меч, а дръжката от кожа на акула беше груба под пръста му. По петите го следваше малко нервна дореста кобила, обуздана с повод заради склонността си да се поддава на неврозата. Въпреки това тя изглеждаше достатъчно силна, макар да не се отличаваше с нещо особено, а и не беше скъпа. Сам се позабавлява, като известно време я наричаше Тонин, както своята най-неприятна телохранителка, но реши, че това е детско и злобно. Предишният й собственик — не без известна загадъчност — я бе нарекъл Спраут[1], и това щеше да свърши работа.

След като се отърва от вонята и оживеността на Конския панаир, Сам се качи на коня и поведе Спраут през нестихващия поток от движение, като си проправяше път сред каруци и амбулантни търговци, напускащи града магарета с празни кошове на гърба, и влизащи в него — с пълни, групи работници, които подменяха каменните павета по пътя, както и всички безлични пътници. Недалеч от града той бе застигнат от един кралски пратеник, възседнал породист кон, за който посетителите на панаира биха наддавали като обезумели, а по-късно срещна и караулен пост, движещ се с такава скорост, каквато би поддържал само човек с ясното съзнание, че на всяко караулно помещение по пътя го очаква нова смяна коне. И в двата случая Сам се привеждаше върху седлото и смъкваше шапката си, за да скрие лицето му, въпреки че знатното му потекло все така си личеше.

С помощта на „Много полезния справочник“ вече бе решил къде ще бъде първата му спирка. Щеше да поеме по Тесния път по провлака, който свързваше Велизар със сушата, защото нямаше откъде другаде да мине. После щеше да се отправи по главния път към Орчър. Беше решил да поеме на запад към Синдъл, а оттам към Ратерлин, откъдето можеше да се качи на кораб чак до Куър. Ала в „Много полезния справочник“ се споменаваше един особено добър хан в Орчър, където сервираха прочутата желирана бира. Сам беше пристрастен към желираната бира и не виждаше причина да не поеме по най-удобния път до Едж.

Не че беше съвсем сигурен кой ще бъде най-удобният път след Орчър. През по-голямата част от маршрута си надолу Големият южен път следваше източното крайбрежие, ала Едж се намираше тъкмо в противоположната посока, на западния бряг. Така че рано или късно щеше да се наложи да поеме на запад. Навярно дори щеше да изостави кралските пътища, както ги наричаха, и да поеме през вътрешността на страната от Орчър, като се надяваше, че ще успее да открие провинциални пътища, които да го отведат в правилната посока. Опасността при тях се криеше в пролетните наводнения. В по-голямата си част, кралските пътища разполагаха с прилични мостове, за разлика от провинциалните, и обичайните им бродове може би щяха да се окажат непроходими.

Във всеки случай, всичко това тепърва предстоеше и нямаше, нужда да се тревожи за него преди да достигне Орчър. Градът се намираше на два дни непрекъсната езда и той можеше да мисли за следващата си стъпка, или за вечерта, която възнамеряваше да прекара в някоя гостилница.

Ала планирането на следващата стъпка от неговото пътуване беше последното нещо, което занимаваше Сам, когато най-сетне стигна до едно село и хан, в който да отдъхне, и за който можеше да се каже, че е достатъчно отдалечен от Велизар, за да спре в нето. Беше яздил едва седем левги, но слънцето вече залязваше и той беше изтощен. Предишната нощ беше спал твърде малко, а задникът и бедрата му му напомняха, че цяла зима почти не се е качвал на кон.

Когато видя въртящата се табела, която известяваше, че ханът се казва „Смеещото се куче“, той успя само да плати на коняря, за да се погрижи за Спраут и се строполи на леглото в най-хубавата стая.

През нощта се събужда няколко пъти. Първият път, за да изрита ботушите си, а вторият — за да се облекчи в нощното гърне (със счупен капак), грижливо предоставено от хана. Третото му събуждане бе предизвикано от настоятелно тропане по вратата и първите лъчи на слънцето, които се процеждаха през кепенците на прозорците.

— Кой е? — изпъшка Самет, като се изсули от леглото и обу ботушите си. Краката му бяха схванати и се чувстваше ужасно, най-вече защото беше спал с дрехите, а те ужасно миришеха на кон. — Закуската ли?

Не последва отговор, но тропането продължи. Мърморейки, Сам отиде до вратата, като очакваше някакъв смешник или селски идиот да му се ухили иззад подноса със закуска. Вместо това бе посрещнат от двама широкоплещести мъже, които носеха парадните колани на селската полиция върху кожените си брони.

Единият, очевидно по-старши, излъчваше авторитет със суровото си лице и посребрена, късо подстригана коса. Освен това той носеше знака на Хартата на челото си, за разлика от своя по-млад помощник.

— Сержант Кюк и полицай Тен — заяви посребреният мъж, като доста грубо нахълта покрай Сам. Партньорът му също влезе и бързо затвори вратата зад себе си, като остави резето да хлопне.

— Какво искате? — попита Сам с прозявка. Нямаше намерение да бъде груб, но не разбираше защо биха се интересували от него и защо са почукали точно на неговата врата. Единственият път, когато бе имал нещо общо със селската полиция, беше когато ги виждаше на парада, или когато проверяваше някой от техните постове с баща си.

— Искаме да поговорим — каза сержант Кюк, застанал достатъчно близо, та Сам да успее да долови миризмата на чесън, която лъхаше от него и да види белезите, където бе остъргал наболата си брада неотдавна. — Да започнем с вашето име и професия.

— Казвам се Сам. Пътешественик съм — отвърна Самет, без да сваля очи от полицая, който бе отишъл в ъгъла на стаята и оглеждаше меча му, подпрян на дисагите.

За пръв път усети пристъп на страх. Тези полицаи може би не бяха глупаците, за които ги вземаше. Навярно дори щяха да разберат кой е.

— Необичайно е един пътешественик да отседне в хан, да не говорим за най-хубавата стая в заведението — каза полицаят, като се извърна от меча и дисагите на Сам. — Освен това е необичайно да дава на коняря бакшиш от един сребърен дениер.

— Необичайно е конят на един пътешественик да не е дамгосан и да няма опознавателни знаци по гривата — отвърна сержантът, говорейки така, сякаш Сам не присъстваше. — Би било доста странно да видиш пътешественик без татуиран знак на своя клан. Питам се дали ще открием такъв у това момче, ако проверим. Но може би е по-добре да започнем огледа с тези дисаги, Тен. Да проверим дали ще открием нещо, което да ни подскаже с кого си имаме работа.

— Не можете да го направите! — възкликна Сам възмутено. Пристъпи към полицая, но спря рязко, когато ленената му риза бе пробита от остра стомана, точно над корема. Когато погледна надолу, видя, че сержант Кюк държи кама в ръката си.

— Би могъл да ни кажеш кой си всъщност и какво си намислил — каза сержантът.

— Не е ваша работа! — възкликна Сам, като възмутено отметна глава. Когато го направи, разрошената му коса политна назад, разкривайки знака на Хартата на челото му.

Кюк веднага извика предупредително и камата се озова на врата на Сам, а лявата му ръка бе извита зад гърба му. Сред всички неща, от които биха могли да се страхуват полицаите, човек с фалшив или подправен знак на Хартата бе едно от най-лошите, защото това би могъл да бъде само магьосник на Свободната магия, некромант или някакво същество, възприело човешки облик.

Почти в същото време, Тен отвори една от дисагите и извади черен кожен пояс, пояс със седем цилиндрични кесийки, чиито размери варираха от този на хапче до голяма стъкленица. От кесиите се подаваха дървени дръжки от тъмен махагон, които ясно показваха какво е съдържанието им. Звънците, които Сабриел бе изпратила на Самет. Звънците, които той бе заключил в своята работилница и със сигурност не беше опаковал в багажа си.

— Звънци! — възкликна Тен, като ги изпусна от страх и отскочи назад, сякаш беше измъкнал гнездо на гърчещите се змии. Той не забеляза символите на Хартата, които се лееха по пояса и дръжките.

— Некромант — прошепна Кюк. Сам долови внезапния страх в гласа му и усети как хватката му отслабва, камата се отдръпва от гърлото му, а ръката, която я държеше, внезапно се разтрепери.

В този миг той извика два символа на Хартата в съзнанието си, измъквайки ги от безспирния поток като ловък рибар, подбрал улова си от проблясващ пасаж. Остави символите да се слеят със стаения му дъх — след това ги изпусна, издишвайки, и в същото време се хвърли на земята.

Единият от символите намери правилната посока и внезапно заслепи Тен. Ала Кюк навярно беше някакъв дребен маг на Хартата, защото отвърна на заклинанието със защитна магия, а въздухът заискри и проблесна, когато двата символа на Хартата се срещнаха.

После, преди Сам да успее да се изправи, Кюк го намушка с камата си, която потъна дълбоко в крака му, точно над коляното.

Сам изпищя, а шумът се смеси с отчаяните викове на Тен, породени от внезапната му слепота, докато той се движеше пипнешком из стаята, а Кюк крещеше още по-силно: „Некромант!“ и „Подкрепление!“. Това би довело всеки полицай на мили оттук, както и всеки часовой, намиращ се на пътя. Можеха да дойдат и загрижени граждани, но трябваше да бъдат смелчаги, след като са чули думата „некромант“.

След първия миг на шок от болката, когато цялото му съзнание сякаш се разцепи, Сам инстинктивно направи онова, което го бяха учили да прави, за да спаси живота си в случай на опит за покушение. Извиквайки няколко символа на Хартата в съзнанието си, той ги остави да се оформят в гърлото му и изрева заклинание за смърт, което да порази всеки незащитен човек в стаята.

Символите излязоха от гърлото му като нажежени искри и отскочиха към двамата полицаи с ужасна сила. За миг настана тишина, когато Кюк и Тен се строполиха на пода като кукли със скъсани конци.

Сам се изправи на крака, а осъзнаването на онова, което бе сторил, го заля през болката. Беше убил двама от хората на баща си… от собствените си хора. Те просто си вършеха работата. Работа, която самият той се страхуваше да върши. Да предпазва хората от некромантите и Свободната магия и всичко останало…

Не спря, за да продължи да размишлява. Болката се завръщаше и разбра, че трябва да избяга. Обзет от паника, той взе дисагите си, пъхна проклетите звънци обратно в тях, закопча пояса около кръста си и тръгна.

Не знаеше как е успял да слезе по стълбите, но след миг вече беше в общото помещение, а хората го зяпаха, докато отстъпваха към Стената. Той отвърна на погледите им, обезумял и с ококорени очи, и закуцука след тях, като оставяше кървави следи по пода.

После се озова в конюшните, оседла Спраут, а конят изпръхтя с разширените си ноздри, с побелели от страх очи, когато надуши миризмата на човешка кръв. Сам започна механично да го успокоява, а ръцете му се движеха напълно несъзнателно.

Година по-късно, или за нула време, или някъде по средата, той се метна на седлото и пришпори Спраут в тръс, а после в лек галоп, докато през цялото време усещаше как кръвта му се стича по крака като топла вода и пълни ботуша му, докато тя започна да прелива от препънатия му маншет. Някаква част от съзнанието му крещеше да спре и да се погрижи за раната, но по-голямата част я заглушаваше и искаше единствено да бяга, да избяга от местопрестъплението.

Той инстинктивно пое на запад и изгряващото слънце остана зад гърба му. Известно време криволичеше в зигзаг, за да остави лъжливи следи, после пое направо през полето, към тъмните дебри на една гора, намираща се недалеч. Трябваше само да стигне там и можеше да се скрие, да се скрие и да се погрижи за раната си.

Най-сетне Сам пристигна сред успокояващите сенки на дърветата. Влезе колкото можа по-навътре и слезе от коня. Болката се плъзна по крака му и го проряза целия. Зеленият горски свят се завъртя и залитна отвратително, отказвайки да застане на едно място. Сутрешната светлина от жълта бе станала сива, като преварено яйце. Той не можеше да се съсредоточи върху заклинанието за лечение. Символите на Хартата му се изплъзваха, убягвайки от съзнанието му, сякаш просто не желаеха да се подредят както трябва.

Всичко бе прекалено трудно. Беше по-лесно да се откаже. Да заспи, да се понесе към смъртта.

Само че той познаваше смъртта, познаваше нейния студ. Вече пропадаше в смразяващото течение на реката. Ако можеше да бъде сигурен, че ще попадне под течението, че ще премине през каскадата на Първата порта, а после ще продължи нататък, би се поддал. Ала той знаеше, че некромантът, който го бе изгорил, го очакваше там, чакаше един бъдещ Абхорсен, който бе твърде неук, за да направлява начина на своето преминаване. Некромантът щеше да го хване, да отнеме духа му и да го прикове според волята си, да го използва срещу собственото му семейство, срещу Кралството му…

Сам бе обзет от страх, по-силен от болката. За пореден път посегна към целебните символи на Хартата — и ги намери. В леко размахващите му се ръце се разля златиста светлина, която се пренесе към крака му, прониквайки през черните подгизнали панталони. Той усети как топлината й го залива и стига чак до костта, почувства как кожата и кръвоносните съдове се съединяват, а магията възстановява всичко на съответното му място.

Ала той бе изгубил прекалено много кръв за кратко време, за да може магията да го възстанови напълно. Опита се да стане, но не успя. Главата му падна назад, а листата по земята му послужиха за възглавница. Опита да остане с широко отворени очи, но не успя. Гората отново се завъртя, все по-бързо и по-бързо, а после всичко потъна в мрак.

Бележки

[1] Издънка, филиз (англ.) — Б.пр.