Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 43 гласа)

Глава двадесета
Врата с три символа

За да отпразнуват деветнадесетия й рожден ден, Лираел и Кучето решиха да изследват някакво специално място, да рискуват да преминат през назъбената дупка в бледозелената скала, където главната спирала на Голямата библиотека внезапно свършваше.

Дупката беше твърде малка, за да може Лираел да влезе в нея, затова тя бе направила кожа на Хартата за експедицията. В годините след като откри „В лъвска кожа“, тя се бе научила да прави три вида кожи на Хартата. Всяка от тях беше подбрана много внимателно заради естествените си предимства. Ледената видра беше малка и гъвкава и даваше възможност на Лираел с лекота да се придвижва по тесни пътища, както и през лед и сняг. Кафявата мечка беше по-голяма и много по-силна от естествената й форма, а гъстата й козина осигуряваше защита срещу студ и опасности. Лаещият бухал й позволяваше да лети и тъмнината не беше никаква тежест, макар че все още й се налагаше да лети пред някои от големите стаи на библиотеката, които никога не бяха наистина тъмни.

Ала кожите на Хартата имаха и своите недостатъци. Зрението на ледената видра беше в сивата гама, кръгозорът й беше ниско над земята и тя предизвикваше любов към рибата, която продължаваше с дни, след като Лираел я смъкнеше. Зрението на кафявата мечка беше слабо и когато носеше нейната кожа, Лираел ставаше раздразнителна и лакома, което също продължаваше няколко дни след като я свалеше. От лаещия бухал имаше съвсем малка полза през деня, и след като го носеше, Лираел установяваше, че очите й сълзят под ярката светлина на читалнята. Но като цяло, тя беше доволна от кожите на Хартата и избора, който бе направила, и се гордееше, че е научила три кожи на Хартата за по-кратко време, отколкото се предполагаше, че е възможно в книгата.

Основният им недостатък беше времето, което бе нужно, за да бъдат подготвени и облечени. Обикновено на Лираел й отнемаше пет часа или повече да изработи една кожа на Хартата, още един час, за да я сгъне както трябва, за да може да престои ден или два в торба или чанта, и след това поне половин час, за да я облече. Понякога й отнемаше повече време, особено с кожата на ледената видра, защото тя беше много по-малка от нормалната фигура на Лираел. Все едно се опитваше да навре крака си в чорап, голям толкова, че да побере само първия пръст на крака й, но който се разтяга, докато кракът се свива. Беше доста трудно да балансира процеса и това винаги замайваше главата й, а усещането, че едновременно се променя и се смалява й причиняваше гадене.

Но на рождения й ден, тъй като дупката в скалата беше широка по-малко от седемдесет сантиметра, само кожата на видрата щеше да свърши работа. Лираел започна да я нахлузва, докато Падналото куче дращеше по дупката. То някак бе успяло да се издължи и смали, докато не заприлича на едно от кучетата от наденички, които кралските овчарки носеха на вратовете си, както сочеше илюстрацията в един от любимите на Лираел пътеводители.

След неколкоминутна ожесточена борба със задните си крака, кучето изчезна. Лираел въздъхна и продължи да се мъчи да нахлузи кожата на Хартата. Кучето имаше добре известен проблем с чакането, но тя се почувства малко натъжена, задето то дори не беше изчакало рождения й ден, нито я беше пуснало да премине първа.

Не че тя го очакваше с особено нетърпение. Рожденият й ден беше най-омразният период от годината, денят, в който бе принудена да си припомни всички лоши неща в живота си.

Тази година, както на всеки минал рожден ден, тя се беше събудила без зрението. Това вече беше стара рана, оставила белег и заключена дълбоко в сърцето й. Лираел се бе научила да не показва болката, която й причиняваше, дори пред Падналото куче, с което иначе споделяше всичките си мисли и мечти.

Лираел вече не замисляше и самоубийство, както беше направила на четиринадесетия си рожден ден и за малко на седемнадесетия. Беше успяла да си осигури някакъв живот, който, макар и не идеален, бе в много отношения задоволителен. Все още живееше в младежкото помещение и това щеше да продължи, докато не навършеше двадесет и една, когато да получи своя стая, но тъй като прекарваше всеки съзнателен час в библиотеката, до голяма степен беше освободена от намесата на Кирит. Освен това Лираел отдавна беше престанала да присъства на пробуждания или каквито и да било други тържествени церемонии, които изискваха да носи синята туника, този омразен, очевиден знак, че не е истинска Клеър.

Вместо това, носеше библиотекарската униформа дори на закуска и беше започнала да си връзва бял шал около главата, както някои от по-големите Клеър. Той скриваше черната й коса, а с униформата нямаше съмнение коя е, дори и сред посетителите на Долната трапезария.

През седмицата преди рождения й ден, тези работни дрехи бяха значително подобрени чрез прехода от жълта към червена жилетка, горд символ на повишението на Лираел във втори помощник-библиотекар. Повишението беше много желано, но не и безпроблемно, тъй като официалното писмо, с което я уведомяваха за него, пристигна неочаквано в един късен следобед. В писмото Вансел, главната библиотекарка, поздравяваше Лираел и отбелязваше, че на следващата сутрин ще има кратка церемония, както и часът, в който щяха да пробудят едно допълнително ключово заклинание в гривната й и някои заклинания, които да я научат „какво е характерно за отговорностите и длъжността на втория помощник-библиотекар в Голямата библиотека на Клеър“.

Лираел бе останала цялата нощ в кабинета си, опитвайки се да приспи допълнителните заклинания върху гривната си, които вече бе пробудила, за да не разкрие неразрешените си пътешествия. Ала приспиването се оказа по-трудно от пробуждането. Часове по-късно, без да е постигнала успех, отчаяните й стонове в четири сутринта събудиха Кучето, което дъхна върху гривната, а тя върна допълнителните заклинания в спящото им състояние и запрати Лираел в толкова дълбок сън, че за малко да пропусне церемонията.

Червената жилетка беше предварителен подарък за рождения ден, последван от други на самата дата. Имши и останалите млади библиотекарки, които работеха най-близо до Лираел, й подариха нова писалка, тънка сребърна пръчка, гравирана с глави на бухали, и с два тънки зъбци, в които можеха да се завинтват стоманени писци. Тя бе поставена в покрита с кадифе кутия от благоуханно сандалово дърво, със стара мастилница от помътняло зелено стъкло, чийто златен ръб бе гравиран с руни, които никой не можеше да разчете.

Както писалката, така и мастилницата, представляваха неизречен коментар за вече отдавна наложилия се навик на Лираел да говори колкото може по-малко. Тя пишеше бележки винаги, когато можеше да си го позволи. През последните няколко години рядко бе изричала повече от десет думи наведнъж и често не разговаряше с други хора дни наред.

Естествено, останалите Клеър не знаеха, че Лираел компенсира мълчанието си по време на разговорите си с кучето, с което беседваше с часове. Понякога началниците й я питаха защо не обича да разговаря, но Лираел не можеше да отговори. Знаеше само, че разговорите с Клеър й напомнят за всички онези неща, за които не можеше да говори. Разговорите на Клеър неизменно се насочваха към зрението, основна цел на живота им. Като не участваше в тях, Лираел просто си спестяваше болката, въпреки че не осъзнаваше причината.

По време на чая за рождения си ден в общото помещение на младежката библиотека, неофициална стая, която обикновено биваше огласяна от много разговори и смях, Лираел успяваше само да казва „благодаря“ и да се усмихва, макар че усмивката й бе придружена от насълзените й очи. Те бяха много мили, нейните колежки библиотекарки, ала все пак продължаваха да бъдат преди всичко Клеър, а след това библиотекарки.

Последният подарък на Лираел беше от Падналото куче, което я дари с огромна целувка. Тъй като кучешките целувки очевидно се изразяваха в енергично облизване на лицето, Лираел с удоволствие съкрати благопожеланията, като подаде на Кучето останалата от рождения й ден торта.

— Това е единственото, което получавам — кучешка целувка — промърмори Лираел. Беше облякла повече от половината кожа на ледената видра, но въпреки това едва след десет минути можеше да последва приятеля си.

Лираел не знаеше, но имаше много хора, които биха искали да я целунат за рождения ден. Мнозина от младежите от охраната и търговците, които посещаваха редовно Клеър, гледаха на нея с все по-нарастващ интерес през годините. Ала тя им даде да разберат, че иска да остане сама. Освен това им правеше впечатление, че Лираел не говори дори и с онези Клеър, които бяха дежурни по кухня. Така че младите мъже просто я наблюдаваха, а по-романтичните от тях мечтаеха за деня, когато тя внезапно ще дойде при тях и ще ги покани горе. Другите Клеър понякога го правеха, но не и Лираел. Тя продължаваше да се храни сама, а мечтателите продължаваха да си мечтаят.

Самата Лираел рядко се замисляше върху факта, че на деветнайсет още не беше целувана. Знаеше всичко за секса на теория от задължителните часове в младежкото отделение и книгите в библиотеката. Ала беше много свенлива, за да доближи някой от посетителите, дори и тези, които редовно виждаше в Долната трапезария, а имаше твърде малко мъже Клеър.

Тя често дочуваше останалите млади библиотекарки да си говорят свободно за мъже, понякога дори с подробности. Ала тези връзки очевидно не бяха толкова важни за Клеър, колкото зрението и тяхната работа в обсерваторията, и Лираел се осланяше на техните стандарти. Зрението беше най-важно и то заемаше първо място. След като го получеше, можеше да помисли да постъпи така, както правеха останалите Клеър, и да си доведе мъж в Горната трапезария за вечеря, да се разходят в Ароматната градина, а може би после… да отидат в леглото й.

Всъщност Лираел дори не можеше да допусне, че някой мъж би се заинтересувал от нея в сравнение с една истинска Клеър. Както и с всичко останало, Лираел смяташе, че една истинска Клеър винаги ще е по-интересна и привлекателна от самата нея.

Дори и когато не беше на работа, тя поемаше по различен път от останалите млади Клеър. Когато те приключеха работа в четири следобед, повечето отиваха в младежкото отделение или в собствените си квартири, или в някоя от трапезариите или местата, където Клеър се събираха да се развличат, като Ароматната градина или Слънчевите стъпала.

Лираел винаги поемаше в противоположна посока, надолу към читалнята и в кабинета си, за да събуди Падналото куче. Когато я повишиха, й дадоха нов кабинет, и сега имаше по-голяма стая, разполагаща с малка баня, ведно с тоалетна, мивка, топла и студена вода.

След като събудеше Кучето и поставеше на място различните предмети, съборени по време на темпераментния им поздрав, двамата с него обикновено изчакваха до събранието на нощната стража, когато всички дежурни библиотекарки се събираха за кратко в главната читалня, за да получат задачите си. Избавили се по този начин от наблюдение, Лираел и Кучето се промъкваха по главната спирала, преминавайки към Старите етажи, където останалите библиотекарки рядко идваха.

През годините Лираел бе опознала добре Старите етажи и голяма част от техните опасности. Тя дори тайно бе помогнала на библиотекарките, без знанието им. Поне три от тях щяха да са мъртви, ако Лираел и Кучето не бяха се погрижили за няколко от неприятните същества, които по някакъв начин бяха влезли в библиотеката.

— Хайде! — каза Кучето, подавайки отново глава над дупката. Лираел бе облякла цялата кожа на видрата, но имаше някакво странно усещане в стомаха. Изглеждаше различно, но тя не можеше да разбере какво има. Обърна се, за да го погледне, и се претърколи на пода.

— Виждам, че се гордееш с новата си жилетка — каза Кучето, душейки.

— Моля? — попита Лираел. Изправи се и наведе глава, за да погледне пухкавия си корем. Цветът бе в различен от обичайния нюанс на сивото, но тя не помнеше да го е променяла.

— Обикновено ледените видри нямат червени стомаси, госпожице втори помощник-библиотекар — каза Кучето. — Хайде!

— О — каза Лираел. Никога досега не бе променяла цвета на козината си. Все пак, това поне показваше някакво несъзнателно владеене на изработването на кожи на Хартата. Тя се усмихна и подскочи зад Кучето. Винаги бяха искали да открият какво има в този коридор, но досега нещо неизменно ги бе прекъсвало. Сега щяха да открият какво има зад края на главната спирала.

— Тунелът се е срутил — каза Кучето, размахвайки опашка, за да разсее очевидната сериозност на новината.

— Виждам! — озъби се Лираел. Беше раздразнителна, главно заради това, че последните два часа бе прекарала в своята кожа на ледена видра. Тя започваше да й става крайно неудобна, като много изпотени дрехи, които се лепят по всички неподходящи места. Нямаше нищо, което да отвлича вниманието й от това неудобство, защото дупката в края на главната спирала се бе оказала доста скучна. Малко след началото се бе разширила, но иначе просто криволичеше напред-назад, без да стига до някакви интересни пресечки, пещери или врати. Сега свършваше пред стена от натрупан лед, който препречваше пътя й.

— Няма защо да се зъбиш, господарке — отвърна Кучето. — Освен това, има напречен път. Глетчерът е нахлул тук, така е, но по някое време отгоре са проникнали със сондиращ екскаватор. Ако се покатерим, навярно ще успеем да използваме пробива, за да минем от другата страна.

— Съжалявам — каза Лираел с въздишка, свивайки раменете си на видра с движение, което премина през останалата част от дългото й тяло, покрито с бяла козина. — Тогава какво чакаш?

— Вече наближава времето за обяд — каза педантично Кучето. — Ще забележат отсъствието ти.

— Искаш да кажеш, че ще пропуснеш онова, което успея да ти открадна — измърмори Лираел. — Няма да липсвам на никого. Освен това, не ти се налага да се храниш.

— Но обичам да го правя — възмути се Кучето, крачейки напред-назад, като ловко отбягваше ледените късове, които бяха паднали от хребета на глетчера и сега възпрепятстваха по-нататъшното им придвижване из тунела.

— Просто намери пътя, ако обичаш — инструктира го Лираел. — Използвай прочутия си нос.

— Тъй вярно, капитане — каза примирено Кучето. Започна да се катери по натрупания лед, а ноктите му оставяха дълбоки, топящи се резки. — Екскаваторът е точно на върха.

Лираел хукна след него, наслаждавайки се на почти втечненото си състояние заради това, че беше движеща се ледена видра. Естествено, когато престанеше да носи кожата на Хартата, споменът за това движение на течности щеше да я накара да се препъва и да залита няколко минути, докато умът й осъзнае, че е свързан с други мускули.

Падналото куче вече дращеше в дупката, проправена от екскаватора — съвършен цилиндричен пробив с диаметър около деветдесет сантиметра, който проникваше директно в ледената бариера. Това беше едва среден по големина екскаватор. Големите имаха диаметър над три метра. Те вече бяха рядкост, независимо от размера си. Лираел може би беше една от малцината обитатели на Глетчера на Клеър, която бе виждала такъв.

Всъщност беше виждала два през период от много години. И двата пъти Кучето ги бе подушило първо, така че бяха имали време да се отместят от пътя им. Екскаваторите не бяха опасни, поне обикновено, но имаха забавена реакция и техните въртящи се, многобройни челюсти дъвчеха всичко по пътя си: лед, камъни, или бавно подвижни хора.

Кучето се подхлъзна за миг, но не политна назад, както може би би направило някое истинско куче. Лираел забеляза, че ноктите на нейния приятел са пораснали два пъти повече от обичайната си дължина, за да се справят с леда. Това определено не би могло да се случи с никое истинско животно, но тя отдавна се бе примирила с факта, че всъщност не знае какво представлява Кучето. Нямаше съмнение, че е било създадено от Хартата и от Свободната магия, но Лираел не се осмеляваше да размишлява върху това. Каквото и да беше Кучето, то бе единственият й истински приятел и беше доказало своята преданост стотици пъти и дори повече през последните четири и половина години.

Въпреки магическия си произход, миризмата на Кучето беше съвсем като при истинските, помисли си Лираел, особено когато се намокреше. Както сега, когато сбърченият й нос беше притиснат в задните крака и опашката му, докато го следваше през прореза. За щастие тунелът не беше дълъг и Лираел забрави за миризмата на Кучето, когато видя, че от другата страна няма просто още един тунел. Тя видя блясъка на таван, покрит с магия на Хартата, и нещо като облицована с плочки стена.

— Тази стая е стара — обяви Кучето, когато се измъкнаха от дупката и стъпиха върху бледо сините и жълти плочки по пода на пещерата. И двамата се отърсиха от леда, гърчейки тела, като Лираел имитираше изразителното разтърсване на Кучето от раменете до опашката.

— Да — съгласи се Лираел, потискайки импулса да се почеше силно по шията. Кожата на Хартата вече се нищеше, а тя щеше да й трябва, за да се върне през прореза и тунела. Полагайки усилия да задържи неподвижни долните части на лапите си, се опита да се концентрира върху стаята, възпрепятствана от зрението си на видра, с неговия различен кръгозор и липса на цветове.

Стаята се осветяваше от обикновени символи на Хартата за осветление на тавана, макар че Лираел незабавно видя, че са избледнели и са много по-стари, отколкото биха могли да издържат повечето подобни символи. В единия ъгъл имаше бюро от някакво тъмночервено дърво, но без стол. Едната стена беше покрита с празни лавици, а стъклените им врати бяха затворени. Символи на Хартата за отблъскване на праха се движеха непрестанно по тях, като блясъка на олио върху вода.

На отсрещната стена имаше врата от същото червеникаво дърво, осеяна с малки златисти звезди, златни кули и сребърни ключета. Златистите звезди бяха със седем върха — емблемата на Клеър, а златната кула беше гербът на самото Кралство. Сребърното ключе беше непознато за Лираел, макар че не беше необичаен магически знак. Много големи и малки градове използваха сребърни ключета в гербовете си.

Усещаше силна магия на вратата. Символите на Хартата за заключване и отблъскване се сливаха с резките на дървото, а имаше и други символи, описващи нещо, което Лираел не успя да разбере.

Тръгна напред, за да види какви са, забравила за раздразнението си, но Кучето застана на пътя й, сякаш обуздаваше някое буйно пале.

— Недей! — излая то. — Върху вратата има привидение на страж, който като нищо би видял и убил една видра. Трябва да се приближиш в нормалния си вид и да го оставиш да подуши неопетнената ти кръв.

— О — каза Лираел, привеждайки се, подпирайки крехката си глава на лапите, а блестящите й тъмни очи бяха вперени във вратата. — Но ако го направя, ще ми трябва поне половин нощ, за да направя нова кожа на Хартата. Ще пропуснем вечерята — както и среднощните хлебчета.

— Заради някои неща — каза знаменателно Кучето — си струва да пропуснеш вечерята.

— Ами хлебчетата? — попита Лираел. — Тази седмица за втори път. Въпреки че имам рожден ден, кухненските ми дежурства ще бъдат двойно повече…

— Обичам да имаш допълнителни дежурства в кухнята — отвърна Кучето, облизвайки устни, а после и лицето на Лираел, за да й се отблагодари.

— Ъ-ъъър! — възкликна Лираел. Тя все още се колебаеше, мислейки не само за допълнителните дежурства в кухнята, но и за конското, което щеше да ги съпътства от страна на леля Кирит.

Ала точно срещу нея вратата със звезди, кули и ключета, я примамваше…

Лираел затвори очи и започна да мисли за поредицата от символи на Хартата, които щяха да разнищят кожата на видрата, а съзнанието й се потопи в безконечния поток на Хартата, избирайки по някой символ от него и сплитайки ги в заклинание. Само след няколко минути тя отново щеше да си бъде обикновената Лираел, с нейната дълга, неконтролируема черна коса, толкова различна от косата на нейните руси и кафявокоси братовчедки; с брадичка, много по-остра от техните кръгли лица; бледа кожа, която никога нямаше да почернее от слънцето, дори и под силната слънчева светлина, отразяваща се от леда на глетчера; и кафявите й очи, за разлика от сините или зелени ириси на всички други Клеър…

Падналото куче наблюдаваше как се променя, а кожата на ледената видра свети от пълзящите символи на Хартата, които се въртяха и преплитаха, докато се превърнаха в торнадо от светлина, светейки все по-ярко и по-ярко и въртейки се все по-бързо, докато кожата не изчезна. На нейно място сега стоеше дребна млада жена, намръщена и с леко претворени очи. Преди да ги отвори, тя прокара ръце по тялото си, за да се увери, че червената жилетка е там, заедно с кинжала, свирката и мишката с часовников механизъм за спешни случаи. При някои от предишните кожи на Хартата на Лираел, всичките й дрехи се бяха разпадали на парчета, когато свалеше кожата, и всички шевове се разваляха мигновено.

— Хубаво — каза Падналото куче. — Сега можем да пробваме вратата.