Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

Глава двадесет и девета
Обсерваторията на Клеър

— Безупречна поза за слушане, — няма по-добър миг от настоящия, винаги съм го казвал.

Лираел не отговори. Втурна се към вратата, като дръпна каиша на Кучето, докато минаваше, и грубо го накара да се изправи.

— Ох! — из лая Кучето. — Само се шегувах! Ще побързам!

— Хайде, хайде — сопна се Лираел, блъскайки с ръце по вратата, а след това се опита да я дръпне, което беше трудно, защото тя нямаше дръжка или ръчка. — О, как се отваря това?

— Помоли я — отвърна спокойно Кучето. — Няма смисъл да блъскаш.

Лираел въздъхна раздразнено, пое дълбоко въздух и се насили да каже:

— Моля те, отвори се, врата.

Вратата сякаш размишляваше известно време, после бавно се завъртя навътре, като даде достатъчно време на Лираел да се отдръпне. Оттатък се чу ревът на реката, съпроводен от хладен бриз, който развя злощастно опърлената й коса. Вятърът донесе и още нещо — нещо, което привлече вниманието на Кучето, макар че Лираел не можеше да определи какво е.

— Хммм — каза Кучето, като извърна едното си ухо към вратата и осветения с магия на Хартата мост зад нея. — Хора. Клеър. Навярно дори и една леля.

— Леля Кирит! — възкликна Лираел и нервно подскочи. Заоглежда се като обезумяла, търсейки друг изход. Ала нямаше откъде другаде да минат, освен през хлъзгавия, заливан от реката мост. А вече виждаше ярките светлини на Хартата по Разседа, светлини, замъглени от мъглата и пръските на реката.

— Какво ще правим? — попита тя, но въпросът й отекна в стаята, заемайки мястото на отговора. Лираел бързо погледна назад, но там нямаше и следа от Падналото куче. То просто бе изчезнало.

— Куче? — прошепна Лираел, а очите й оглеждаха стаята, докато сълзите замъгляваха зрението й. — Куче? Не ме оставяй точно сега.

Кучето и преди си беше отивало, когато можеше да бъде видяно от хора, и всеки път, когато го правеше, Лираел таеше тайния страх, че нейният единствен приятел може би никога няма да се върне. Тя усети как познатият страх се надига в стомаха й, присъединявайки се към страха, който бе изпитала от наученото. Страх от тайното знание, което усещаше да кипи и пари в книгата, която държеше под мишница. Това беше знание, с което не желаеше да разполага, защото то не принадлежеше на Клеър.

По бузата й се спусна една сълза, но тя бързо я избърса. Леля Кирит нямаше да има удоволствието да я види да плаче, реши и наклони главата си, за да спре другите сълзи. Леля Кирит сякаш винаги очакваше най-лошото от Лираел, подозираше, че тя е способна на ужасни престъпления, и няма да стигне далече. Лираел чувстваше, че всичко е заради това, че не беше истинска Клеър, макар че някаква част от съзнанието й беше длъжна да признае, че леля Кирит се държеше така с всеки, който се отклонява от нейните глупави норми.

Лираел гордо остана с наклонена глава, докато направи първата крачка по моста, когато се налагаше да погледне надолу, към неясната мъгла и бързо течащата вода. Без масивното, четириного тяло на Кучето до себе си, мостът й се стори много, много по-страшен. Лираел направи една крачка, препъна се, а после се олюля. За миг помисли, че ще падне, и панически се приведе на четири крака. „Книгата за забравата и спомените“ помръдна, докато тя се движеше, и едва не падна от ризата й. Ала Лираел я напъха обратно вътре и започна да пълзи по тесния мост.

Въпреки че пълзеше, това отнемаше цялата й концентрация, и тя не погледна нагоре, почти докато не прекоси моста. Освен това, сега осъзнаваше болезнено, че косата й е изгоряла, а дрехите й са напълно подгизнали от пръските, които продължаваха да преливат над моста. А и беше боса.

Когато най-сетне погледна нагоре, тя нададе сподавен вик и инстинктивно подскочи като подплашен заек. Само бързата реакция на две от най-близките Клеър я спаси от неизбежното фатално падане в бързите студени води на Ратерлин.

Причина за преживяния шок бяха хората, последните двама души, които Лираел бе очаквала да види да я търсят тук: Санар и Риел. Както винаги, те изглеждаха спокойни, красиви и изискани. Носеха униформите на Деветдневната стража, дългите им руси коси бяха елегантно прибрани в мрежи със скъпоценни камъни, а дългите им бели рокли бяха обсипани с миниатюрни златни звездички. Освен това държаха жезли от стомана и слонова кост, които обявяваха, че те са обединеният Глас на Стражата. Нито една от двете не изглеждаше и с ден по-стара от времето, когато Лираел за първи път се бе запознала с тях официално, отвън на терасата, на четиринадесетия си рожден ден. Те продължаваха да олицетворяват всичко онова, което според нея трябваше да бъде една Клеър.

Всичко, което тя не беше.

Зад тях имаше и много други Клеър. Повечето от най-висшестоящите, като Вансел, главната библиотекарка, и както изглеждаше, останалата част от Деветдневната стража. Като ги преброи набързо, Лираел осъзна, че това навярно беше целият състав на настоящата Деветдневна стража. Бяха четиридесет и седем, подредени зад Санар и Риел, бели силуети на фона на мрака на Разседа.

Ала отсъствието на леля Кирит беше най-лошият знак. Това означаваше, че каквото и да бе сторила, подлежеше на наказание, много по-лошо от допълнителните дежурства по кухня. Лираел дори не можеше да си представи що за наказание би наложило присъствието на цялата Деветдневна стража. Никога не бе чувала да са напускали обсерваторията, не и всички наведнъж.

— Стани, Лираел! — каза една от близначките. Лираел осъзна, че е коленичила и двете Клеър продължават да я подкрепят. Тя боязливо се изправи, опитвайки се да избегне техните погледи, да не говорим за всички останали сини и зелени очи, за които не се съмняваше, че забелязват колко кафяви и замъглени са нейните собствени.

В съзнанието й изплуваха думи, ала гърлото й се сви, когато опитаха да излязат. Тя се прокашля и започна да заеква, а най-накрая успя да прошепне:

— Аз… не исках да идвам тук. Просто… се случи. И зная, че пропуснах вечерята… и нощните патрули. Ще се реванширам по някакъв начин…

Тя млъкна, когато Санар и Риел се спогледаха и се засмяха. Ала това бе приятен и изненадан смях, а не презрението, от което се боеше.

— Изглежда на рождения ти ден положихме началото на традиция да те срещаме на необичайни места — каза Риел или може би Санар и погледна към книгата, която се подаваше от ризата на Лираел и сребърните панфлейти, които проблясваха от джоба на жилетката й. — Не бива да се тревожиш за патрулите или пропуснатата вечеря. Тази вечер ти отвоюва едно свое рождено право, което отдавна чакаше да се появиш. Всичко останало е маловажно.

— Какво имаш предвид под рождено право? — попита Лираел. Зрението беше рожденото право на Клеър, а не три странни магически приспособления.

— Знаеш, че единствено ти от всички Клеър не си виждана от нас — поде другата близначка. — Нито за миг, поне досега. Ала преди час ние — тоест, Деветдневната стража — видяхме, че си тук, а също и на друго място. Никоя от нас дори не подозираше за съществуването на този мост, нито за стаята зад него. Ала е ясно, че макар Клеър в наши дни да не са те виждали в своите видения, Клеър отпреди безброй много дни са видели достатъчно, за да подготвят това място и вещите, които държиш. Всъщност да подготвят теб.

— Да ме подготвят за какво? — попита Лираел, обзета от паника заради неочакваното внимание. — Не желая нищо! Искам само да бъда… да бъда нормална. Да притежавам зрението.

Санар — защото именно тя бе говорила последна — погледна младата жена, виждайки нейната болка. От първата им среща преди пет години, тя и сестра й бяха наблюдавали внимателно Лираел, и знаеха повече за живота й, отколкото подозираше тяхната млада братовчедка.

Тя внимателно подбра думите си.

— Лираел, зрението може да се появи при теб след време и да бъде по-силно, задето си го чакала толкова дълго. Ала засега ти си получила други дарби, дарби, за които съм сигурна, че ще бъдат крайно необходими на Кралството. И тъй като всички ние, носители на Кръвта, имаме своите дарби, сме натоварени и с отговорността да ги използваме мъдро и уместно. Ти имаш потенциал за голяма власт, Лираел, но се боя, че ще бъдеш изправена и пред големи изпитания.

Тя замълча, взирайки се в прииждащите кълба мъгла зад Лираел, и очите й сякаш също се замъглиха, а гласът й стана по-дълбок и не така дружелюбен, по-безличен и странен.

— Ще се натъкнеш на много изпитания по път, който не мога да видя, ала никога няма да забравиш, че си Дъщеря на Клеър. Може би няма да виждаш, но ще помниш. И в своите спомени ще видиш скритото минало, което пази тайните на бъдещето.

При тези думи Лираел потръпна, защото от устата на Санар бе излязла истината на пророчеството, а очите й блестяха със странен леден блясък.

— Какво разбираш под големи изпитания? — попита Лираел, когато и последният отзвук от думите на Санар изчезна, потопен сред рева на реката.

Санар поклати глава и се усмихна, а видението бе изчезнало. Неспособна да проговори, тя погледна сестра си, която продължи:

— Когато те видяхме тук тази вечер, ние те видяхме и другаде, на място, което безуспешно се мъчим да видим от толкова много години — каза Риел. — При Червеното езеро, в лодка от тръстика. Слънцето беше високо и ярко, затова разбрахме, че е лято. Изглеждаше съвсем като сега, затова разбрахме, че ще бъдеш там през предстоящото лято.

— С теб ще има млад мъж — продължи Санар. — Болен или ранен мъж, който кралят ни помоли да потърсим. Не знаем къде точно се намира сега, нито как и кога ще дойде при Червеното езеро. Той е заобиколен от сили, които замъгляват нашето зрение, и неговото бъдеще е обвито в мрак. Ала със сигурност знаем, че се намира в някаква огромна и ужасна опасност. Опасност не само за него, но и за всички нас, за Кралството. И той ще бъде с тебе, в тръстиковата лодка, в разгара на лятото.

— Не разбирам — прошепна Лираел. — Какво общо има това с мене? Искам да кажа, Червеното езеро, този мъж и всичко останало? Та аз съм просто втори помощник-библиотекар! Какво общо имам с това?

— Не знаем — отвърна Санар. — Виденията са откъслечни и върху страниците на евентуалното бъдеще се простира тъмно петно, подобно на разлято мастило. Знаем само, че този мъж е много важен, за добро или зло, и те видяхме до него. Според нас трябва да напуснеш Глетчера. Трябва да отидеш на юг и да откриеш тръстиковата лодка на Червеното езеро, а също и мъжа.

Лираел гледаше устните на Санар, които все още се движеха, ала не чуваше никакъв звук, освен рева на реката. Звукът на водата, която бушуваше, за да се освободи от планината, да потече нататък, към някаква далечна и непозната земя.

„Изхвърлят ме, помисли си Лираел. Не притежавам зрението, станах твърде голяма, и те ме изхвърлят…“

— Получихме още едно видение за мъжа — казваше Санар, когато Лираел възвърна слуха си. — Ела, ще ти го покажем, за да го познаеш когато се наложи, и да научиш нещо за опасността, в която се намира. Но не тук — трябва да се качим в обсерваторията.

— Обсерваторията! — възкликна Лираел. — Но аз не съм… не съм се пробудила…

— Зная — каза Риел и хвана ръката й, за да я поведе нататък. — Трудно ти е да погледнеш съкровеното си желание, когато не го притежаваш. Ако опасността не беше толкова голяма, или някой друг можеше да поеме този товар, нямаше да настояваме. Ако видението не беше от това място, което ни убягва, навярно бихме могли да ти го покажем и другаде. Ала сега се нуждаем от силата на обсерваторията, както и от цялата сила на Стражата.

Те се върнаха обратно по Разседа, а Санар и Риел вървяха от двете страни на покорната Лираел. За миг Лираел усети онова, което Кучето бе нарекло усещане за смърт, някакъв натиск от всички мъртви Клеър, погребани из Разседа, но не му обърна внимание. Сякаш някой, намиращ се много далече, викаше името на някой друг. Единственото, за което можеше да мисли бе, че я принуждават да замине. Щеше да бъде отново сама, защото Падналото куче може би нямаше да дойде. Кучето навярно дори не би могло да съществува извън пределите на Глетчера, като някакво привидение, което не може да напусне ограниченията си.

По средата на пътя из Разседа, към вратата, през която бе дошла, Лираел с изненада видя дълъг леден мост, прокаран над дълбините. Клеър вървяха по него, а после влязоха в дълбок вход на пещера от другата страна на Разседа. Риел забеляза изражението й и обясни:

— Име много пътища от и към обсерваторията, когато се наложи. Този мост ще се разтопи, когато всички го прекосим.

Лираел кимна мрачно. Винаги се бе питала къде точно се намира обсерваторията и неведнъж се бе опитвала да я открие. Много пъти си бе мечтала как намира пътя дотам, а вътре открива своето зрение. Ала всички тези мечти сега бяха унищожени.

Отвъд моста, входът на пещерата водеше към грубо изкопан тунел, който беше доста стръмен. Беше трудно да се върви, на Лираел й беше горещо и бе останала без дъх, когато тунелът най-сетне стана равен. Тогава Риел и Санар спряха, а Лираел избърса потта от очите си, преди да се огледа наоколо. Камъните бяха останали зад гърба им. Сега наоколо нямаше нищо друго, освен лед, син лед, отразяващ светлините на Хартата, които Клеър носеха. Бяха стигнали до сърцето на Глетчера.

В леда имаше издълбана врата, от чиито две страни стояха стражи в пълно бойно снаряжение. Лицата им бяха сурови под отворените шлемове. Единият носеше брадва, която блестеше от символи на Хартата, а другият — меч, който лъщеше по-силно от светлините и хвърляше хиляди миниатюрни отражения върху леда. Лираел се втренчи в стражите, защото те очевидно бяха Клеър, ала непознати за нея — нещо, което бе смятала за невъзможно досега. На Глетчера имаше по-малко от три хиляди Клеър, а тя бе живяла тук през целия си живот.

— Виждам ви, Глас на Деветдневната стража — каза жената с брадвата, като говореше със странен и официален тон. — Можете да преминете. Но другата с вас не се е пробудила. Според древните закони, не бива да й се разрешава да види тайните пътища.

— Не ставай глупава, Еримел — каза Санар. — Какви древни закони? Това е Лираел, дъщерята на Ариел.

— Еримел? — прошепна Лираел, взирайки се в суровото лице, грубо очертано от краищата на шлема й. Еримел бе постъпила в разузнаването преди шест години и оттогава никой не я бе виждал. Лираел си мислеше, че Еримел е загинала при нещастен случай и тя е пропуснала нейното сбогуване, както бе пропускала толкова много други събития, налагащи да облече синята туника.

— Законите са недвусмислени — каза Еримел със същия неумолим глас, макар че Лираел я видя да преглъща нервно. — Аз съм стражът с брадвата. Трябва да завържете очите й, ако желаете да премине.

Санар изсумтя и се обърна към другата жена.

— А какво ще каже стражът с меча? Не ми казвай, че си съгласна?

— Да, за жалост — отвърна другата жена, за която Лираел си даде сметка, че е много по-възрастна. — Законът е категоричен. Гостите трябва да бъдат с превързани очи. Всеки, който не е пробудила се Клеър, е гост.

Санар въздъхна и се обърна към Лираел. Ала Лираел вече бе свела глава, за да прикрие унижението си. Тя бавно развърза забрадката си, сгъна я в тясна ивица и я омота около главата си, скривайки очите си. Зад нежната тъмнина на тъканта тя плачеше тихо, а превръзката попиваше сълзите й.

Санар и Риел отново я хванаха за ръка и Лираел долови съчувствието в допира им. Беше още по-лошо от времето, когато бе на четиринайсет и стоеше сама в синята си туника, понесла публичния позор от това, че не е Клеър. Сега бе безвъзвратно определена като аутсайдер. Изобщо не беше Клеър, каквато и да било Клеър. Бе просто гост.

Тя зададе само два въпроса, когато Риел и Санар я поведоха из нещо, наподобяващо сложен, заплетен като лабиринт коридор.

— Кога трябва да тръгна?

— Днес — отвърна Риел и накара Лираел да спре, за да я подготви за поредния остър завой, като леко побутваше лакътя й, докато поеме в правилната посока. — Ще рече, колкото се може по-скоро. Подготвят лодка за теб. Ще я омагьосат така, че да те заведе по Ратерлин до Куър. Оттам може би ще успееш да намериш някакви полицаи или дори някой от охраната да те ескортира до Едж, на самото Червено езеро. Пътуването би трябвало да е кратко и скучно, макар че ни се щеше да видим част от него предварително.

— Сама ли трябва да замина?

Лираел не можеше да вижда, ала усети, че Санар и Риел се споглеждат, докато безмълвно се разбират коя да отговори. Накрая Санар каза:

— Видели са те сама, затова се боя, че така трябва да заминеш. Ще ми се да беше различно. Щяхме да те качим на Хартиеното крило, ала всички Хартиени крила са видени другаде, така че трябва да е по реката.

Сама. Дори без приятеля си, Падналото куче. Нямаше особено значение какво ще се случи с нея сега.

— Тук долу има стъпала — каза Риел и отново накара Лираел да спре. — Около трийсет, струва ми се. После ще пристигнем в обсерваторията и можеш да свалиш превръзката си.

Лираел механично пое с двете сестри по стъпалата. Беше обезпокоително да не може да вижда накъде вървят краката й, и някои от стъпалата й се сториха по-ниски от другите. На всичко отгоре навсякъде около тях се чуваше странно шумолене, а от време на време шепот или сподавени разговори.

Най-сетне стигнаха до приземния етаж и изминаха шест стъпала напред. Санар й помогна да свали превръзката си.

Светлината бе първото нещо, което Лираел забеляза, а след това и гъстите редици Клеър, застанали безмълвно в своите бели, шумолящи роби. Тя се намираше в центъра на огромна пещера, издълбана изцяло от лед, необятна пещера, колкото Голямата зала, която така добре познаваше и ненавиждаше. Навсякъде светеха светлините от магията на Хартата, отразени от многобройните фасети в леда, така че наоколо нямаше и следа от мрак.

Лираел инстинктивно сведе очи, когато видя всички останали Клеър, за да не срещне ничий поглед. Ала когато предпазливо надникна иззад прикритието на падналата си обгорена коса, тя видя, че не гледат нея. Всички гледаха нагоре. Проследи погледите им и видя, че наклоненият таван беше безупречно гладък и равен, един огромен къс прозрачен лед, почти като някакъв необятен матов прозорец.

— Да — каза Санар, забелязала погледа на Лираел. — Ето там насочваме нашето зрение, за да могат всички фрагменти от видението да се слеят в едно и всички да го видят.

— Смятам, че можем да започваме — заяви Риел, поглеждайки към гъстите, притихнали редици от Клеър. Почти всички пробудили се Клеър присъстваха, за да станат част от Хиляда петстотин шейсет и осмата стража. Бяха се подредили в поредица от разширяващи се кръгове около малката централна зона, където стояха Лираел, Санар и Риел, подобно на някаква странна концентрична овощна градина с бели дървета, родили плодове от сребро и лунен камък.

— Да започваме! — извикаха Санар и Риел, вдигнаха жезлите си и ги удариха един в друг като мечове. Лираел подскочи, когато цялото събрало се множество от Клеър извика в отговор — силен рев, който усети чак в костите си.

— Да започваме!

Клеър от най-близкия кръг съединиха ръцете си едновременно и започнаха да пляскат с тях, като по време на военна строева подготовка. После следващият кръг направи това, после и следващият — вълна от движения, която се разля от центъра към най-отдалечения кръг в обсерваторията, докато всичко отново утихна.

— Да видим! — извикаха Санар и Риел и отново удариха жезлите си. Този път Лираел бе подготвена за последвалия вик, но не и за магията. От ледения таван сякаш извираха символи на Хартата, които се разляха сред Клеър от първия кръг, докато станаха толкова много, че преляха и се понесоха към следващия кръг, а после към съседния. Символи на Хартата, които обгръщаха като гъста златиста мъгла телата и ръцете на Клеър.

Лираел гледаше как магията се разраства, докато преминава през всеки кръг и как обгръща телата на братовчедките й. Виждаше символите на Хартата, усещаше магията в пулсиращото си сърце, жадуваше за нея. Ала тя остана чужда за нея, някак извън нея, както никоя друга магия на Хартата не й се беше изплъзвала досега.

После най-външният кръг от Клеър престана да пляска и жените протегнаха ръцете си към високия леден таван. От тях във въздуха се понесоха символи, устремени нагоре като златен прашец, уловен от лъчите на слънцето. Когато той достигна леда, се разля върху него, сякаш беше лъскава боя, а таванът — празно платно, очакващо да се изпълни с живот.

Всички останали кръгове го последваха един след друг, докато цялата призована магия се издигна и изпълни огромния леден таван с кръжащи символи на Хартата. Те се взираха в тях, изпаднали в транс, и Лираел видя как очите им се движат, сякаш всички гледаха нещо горе. Ала тя не видя нищо, нищо, освен вихъра от магия, която й бе непонятна.

— Погледни — каза тихо Риел и жезълът, който държеше, внезапно се превърна в бутилка от яркозелено стъкло.

— Научи — изрече Санар и размаха жезъла си непосредствено над главата на Лираел.

След това Риел изля съдържанието на бутилката над Лираел. Ала когато течността прелетя над главата й, жезълът на Санар я превърна в лед. Пласт от чист, прозрачен лед, който увисна хоризонтално във въздуха, точно над главата й.

Санар удари този леден къс с жезъла си и той започна да свети с наситена, успокояваща синя светлина. Тя отново го удари и синьото се разля в ъглите на стаята. Лираел се взираше в него, а след това през него, и докато го правеше, осъзна, че този странен окачен леден къс й помага да вижда онова, което виждаха Клеър. Безразборните шарки по ледения таван над главата й започваха да придобиват форма. Стотици, навярно дори хиляди миниатюрни картини се сливаха, за да образуват една по-голяма картина, подобно на картинните мозайки, с които си играеше като малка.

Картината показваше мъж, стъпил с крак върху една скала, както вече виждаше Лираел. Той гледаше нещо долу.

Изпълнена с любопитство, тя проточи шия, за да вижда по-добре. От това й се зави свят за миг, а после й се стори, че се издига нагоре, през синия леден къс, право към тавана, и се слива с видението. Последва син проблясък и някакъв допир, който я накара да потръпне — и тя беше там!

Стоеше до мъжа. Чуваше стържещото, болезнено дишане, долови леката миризма на пот, усети горещината и влагата на летния ден.

Освен това долови отвратителната поквара на Свободната магия, по-силна и по-злостна, отколкото изобщо някога беше допускала, по-силна дори от спомена й за стилкън. Толкова силна, че съдържанието на стомаха й се надигна в гърлото й и се наложи да го потисне, а пред очите й заиграха точици.