Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

Глава тридесета
Никълъс и ямата

Той беше млад, видя Лираел, приблизително на нейната възраст. Деветнайсет или двайсет. И видимо болен. Беше висок, но прегърбен, сякаш някаква постоянна болка разкъсваше стомаха му. Русата му, разрошена коса бе чиста, ала висеше като мокра връв. Кожата му беше твърде розова около бузите и сива при устните и очите, които бяха сини, но помръкнали. Той небрежно държеше чифт тъмни очила в едната си ръка, омотани с връв, а едното зелено стъкло бе напукано и осеяно с точици.

Стоеше на някакъв изкуствен хълм с небрежно изсипана пръст, и се взираше с късогледите си очи към една дълбока яма, зейнала в земята. Ямата — или онова, което се намираше в нея, — беше основният източник на Свободна магия, от която на Лираел й се гадеше, дори във видението. Тя усещаше пулсиращите вълни на магията, излъчвани от разораната пръст, студени и ужасни, разяждащи костите й и дълбаещи зъбите й.

Очевидно ямата бе изкопана наскоро. Диаметърът й беше поне колкото този на Долната трапезария, която побираше четиристотин души. По краищата й се виеше спираловидна пътека, която се губеше в мрачните дълбини. Лираел не виждаше колко е дълбока, ала там имаше хора, които изнасяха кошове с кал и камъни или се връщаха долу. Мудни, уморени хора, които й се сториха доста странни. Дрехите им бяха мръсни и изпокъсани, ала въпреки това Лираел видя, че кройката и цветът им се различаваха от всички останали, които бе виждала досега. И почти всички носеха сини шапки, или превързаните остатъци от сини забрадки.

Лираел се запита как, по дяволите, успяват да работят сред разяждащата поквара на Свободната магия наоколо и ги огледа по-внимателно. После ахна и опита да отстъпи назад, ала видението не й позволи.

Това не бяха хора. Бяха мъртви. Тя вече ги усещаше, усещаше хладната тръпка на смъртта някъде наблизо. Тези работници бяха мъртви ръце, поробени по волята на някой некромант. Сините шапки скриваха незрящите очни ябълки, сините забрадки крепяха разлагащите се глави.

Лираел потисна инстинктивното си желание да повърне и бързо погледна младия мъж до себе си, уплашена, че той навярно е некромантът и може да я види по някакъв начин. Ала на челото му нямаше знак на Хартата, нито цял, нито опорочен от Свободната магия. Челото му беше чисто, като се изключеха мръсните капчици пот, уловили праха във въздуха; а и нямаше и следа от звънци.

Сега той гледаше нагоре, към небето, и поклащаше някакъв метален предмет на китката си. Навярно това бе някакъв ритуал, помисли си Лираел. Изведнъж й стана жал за него и усети странен импулс да докосне извивката на шията му, там, където се съединяваше с ухото, само с върха на пръстите си. Дори понечи да протегне ръка, но й беше напомнено къде — и коя — беше, едва когато той проговори.

— По дяволите! — промърмори той. — Защо нищо не работи?

Мъжът свали ръката си, но продължи да гледа нагоре. Лираел също погледна и видя тъмните буреносни облаци, които се събираха, ниски и надвиснали. Проблесна светкавица, но нямаше никакъв хладен повей на вятъра, никакъв намек за дъжд. Само горещината и светкавицата.

После, без предупреждение, една заслепяваща мълния падна в ямата, озарявайки мрачните й дълбини с нажежена до бяло ярка светлина. В този миг Лираел видя как стотици мъртви ръце копаят — онези от тях, които разполагаха с инструменти, копаеха с тях, а останалите използваха собствените си разлагащи се ръце. Те не обърнаха внимание на мълнията, която изгори и превърна във въглени неколцина от тях, нито се впечатлиха от оглушителния тътен, който прозвуча почти по същото време.

След няколко секунди първата мълния бе последвана от втора, която явно падна на същото място. После се чу нова и още една, а гръмотевиците не секваха, разтърсвайки земята под краката на Лираел.

— Четири за близо петдесет секунди — каза си мъжа. — Зачестяват. Хедж!

Лираел не разбра смисъла на последната дума, докато един мъж не излезе от ямата и не помаха с ръка.

Слаб, оплешивяващ мъж, облечен в кожена ризница, със стоманени пластини по гърлото, лактите и коленете, покрити със злато и червен емайл. От едната му страна висеше меч, а през гърдите минаваше пояс със звънци, чиито дръжки от черен абанос се подаваха от червените кожени кесии. По дървото и кожата играеха преиначени символи на Хартата, оставяйки огнени следи.

Дори и от толкова далече, от него се носеше миризмата на кръв и нагорещен метал. Очевидно това беше некромантът, чиито слуги бяха мъртвите ръце — или един от некромантите, защото на мястото имаше много мъртви. Но не това беше източникът на Свободната магия, която изгаряше устните и езика на Лираел. В дълбините на ямата се спотайваше нещо много по-опасно от него.

— Да, господарю Никълъс? — извика мъжът. Лираел забеляза, че той помаха на двама от мъртвите ръце, които го последваха обратно надолу в сенките, сякаш не искаше да се виждат твърде ясно.

— Светкавиците зачестяват — каза младият мъж, за който Лираел разбра, че се казва Никълъс. Ала що за мъж — без знака на Хартата — един некромант би наричал „господарю“?

— Сигурно наближаваме — добави той, а гласът му стана по-дрезгав. — Попитай хората дали ще работят извънредно тази нощ.

— О, ще работят! — извика некромантът, смеейки се на някаква своя шега. — Искате ли да слезете?

Никълъс поклати глава. Наложи се няколко пъти да прочисти гърлото си, преди да извика в отговор:

— Отново… отново ми е зле, Хедж. Ще полегна в палатката си. По-късно ще погледам. Но трябва да ме повикаш, ако откриете нещо. Според мен ще бъде метал. Да, лъскав метал — продължи той, вперил поглед напред, сякаш го виждаше пред себе си. — Две лъскави метални полукълба, и двете по-високи от човешки ръст. Трябва да ги намерим бързо. Бързо!

Хедж леко сведе глава, но не отвърна. Излезе от ямата и се отдалечи от нея до купа с отпадъци, върху който стоеше Никълъс.

— Кой е този с тебе? — извика Хедж, като посочи с пръст.

Никълъс погледна към мястото, което сочеше, но не видя нищо, освен заревото от светкавицата и образа на двете лъскави полусфери — образ, който виждаше непрекъснато, докато беше буден, сякаш бе запечатан в мозъка му.

— Никой — промърмори той, гледайки право в Лираел. — Никой. Но това ще бъде велико откритие…

— Шпионин! Ще изгориш в краката на моя господар!

От ръцете на некроманта лумнаха огньове и плъзнаха по земята, червени пламъци, обвити в черен, задушаващ дим. Те се спуснаха по хълма като светкавица, право към Лираел.

В същото време тя видя как очите на Никълъс внезапно се спират върху нея. Той протегна ръка за поздрав и каза:

— Здравейте! Но предполагам, че това е просто поредната халюцинация.

После нечии ръце сграбчиха раменете й и я издърпаха обратно в обсерваторията, когато червеният огън достигна мястото, където беше стояла и се извиси в тесен стълб от огнена разруха и наситено черен дим.

Ледът се строши и Лираел примигна. Когато отвори очи, отново стоеше между Санар и Риел, сред локва от натрошени ледени късове и парчета син лед, покрили главата и раменете й.

— Ти видя — каза Риел. Това не беше въпрос.

— Да — отвърна Лираел, ужасно разтревожена, както от преживяното видение, така и от видяното. — Това ли означава да притежаваш зрението?

— Не съвсем — отвърна Санар. — Обикновено виждаме в кратки промеждутъци, откъслечни фрагменти от много различни етапи от бъдещето, и всички са много объркани. Само когато сме заедно, по време на Стражата, тук, в обсерваторията, можем да обединим видението. Дори и тогава, само онази, която стои на твоето място, вижда всичко.

Лираел се замисли за това и отново проточи врат, а ледът се търколи по шията под ризата й. Високият таван отново се бе превърнал в парче лед. Тя отново погледна надолу и видя, че всички Клеър си тръгват безмълвно и без да поглеждат назад. Външният кръг се бе разотишъл, преди изобщо да забележи, а сега следващият образуваше една редица, и жените излизаха през друга врата. Очевидно в обсерваторията има много изходи, помисли си Лираел. Скоро и тя самата щеше да излезе през някой от тях, без да се завърне повече.

— Какво — поде Лираел, полагайки усилия да мисли за видението, — какво се очаква да направя?

— Не знаем — каза Риел. — От няколко години безуспешно се опитваме да видим района около Червеното езеро. После, съвсем ненадейно видяхме теб в стаята долу, видението, което ти показахме, а после зърнахме теб и мъжа в една лодка нагоре по езерото. Между всички тези видения очевидно има някаква връзка, но не успяхме да видим повече.

— Този мъж Никълъс е ключът към всичко — каза Санар. — Смятаме, че когато го намериш, ще разбереш какво да направиш.

— Но той е некромант! — възкликна Лираел. — Те разкопават нещо ужасно! Не трябва ли да уведомим Абхорсен?

— Изпратили сме съобщения, но Абхорсен и кралят са в Анселстиер, където се надяват да предотвратят някакъв проблем, който навярно също има връзка с онова нещо в ямата. Освен това сме уведомили Елимер и нейния сърегент, и е възможно и те двамата да реагират, може би съвместно с принц Самет, бъдещият Абхорсен. Ала каквото и да направят, ние знаем, че ти си тази, която трябва да открие Никълъс. Това изглежда като дребна работа, зная, среща между двама души на едно езеро. Ала то е единственото бъдеще, което сме в състояние да видим сега, а всичко останало е скрито от нас. Това е единствената надежда да предотвратим катастрофата.

Лираел кимна, а лицето й пребледня. Случваха се прекалено много неща, и тя беше твърде уморена и емоционално изхабена, за да окаже съдействие. Но наистина изглеждаше, че не я изхвърлят. Наистина трябваше да направи нещо много важно, не само за Клеър, а и за цялото Кралство.

— А сега трябва да те подготвим за пътуването — добави Санар, очевидно забелязала умората на Лираел. — Има ли нещо лично, което желаеш да вземеш, или нещо специално, което да ти подсигурим?

Лираел поклати глава. Искаше Падналото куче, но това не й се струваше възможно, след като Клеър не го бяха видели. Навярно нейният приятел вече си бе отишъл завинаги, а магията, която го бе довела, бе попаднала в обстоятелства, предизвикали края й.

— Вещите ми за навън, предполагам — прошепна тя накрая. — И няколко книги. Предполагам, че трябва да взема и нещата, които открих.

— Така е — каза Санар, видимо любопитна да разбере какви точно са били те. Ала тя не попита, а на Лираел не й се говореше за това. Те бяха просто поредните усложнения. Защо са били оставени за нея? Как щяха да й помогнат навън, в широкия свят?

— Освен това трябва да те въоръжим с лък и меч — каза Риел. — Както се полага на една Дъщеря на Клеър, поела на път.

— Не ме бива много с меча — каза Лираел с тихо гласче, като леко се задави, когато я нарекоха Дъщеря на Клеър. Тези думи, чакани толкова отдавна, сега й прозвучаха безсмислено. — И лъкът ще ми бъде достатъчен.

Тя не обясни, че умее да борави с ламаринения къс лък, използван от Клеър, само защото убиваше плъхове в библиотеката, като използваше затъпени стрели, за да не пробие книгите. Кучето обичаше да й донася стрелите, но не проявяваше интерес към храненето с плъхове, освен ако Лираел не ги приготвеше с подправки и сос, а тя, естествено, отказваше да го прави.

— Надявам се, че няма да ти потрябва никакво оръжие — каза Санар. Думите й прозвучаха силно, отеквайки из огромната ледена пещера. Лираел потрепери. Имаше голяма вероятност тази надежда да е фалшива. Изведнъж стана студено. Почти всички Клеър си бяха отишли, всичките хиляда и петстотин, само за броени минути, сякаш изобщо не бяха присъствали тук. Бяха останали само двама стражи с брони, които наблюдаваха от края на обсерваторията. Единият държеше копие, а другият — лък. Нямаше нужда Лираел да се приближава, за да разбере, че това също са могъщи оръжия, пропити с Магия на Хартата.

Тя знаеше, че са останали, за да се уверят, че е с превързани очи. Отмести поглед и свали шала си, сгъвайки го с бавни, внимателни движения. После го завърза на очите си и застана неподвижно, като чакаше Санар и Риел да хванат ръцете й.

— Съжалявам — казаха Санар и Риел в един глас. Стори й се, че те се извиняват не само за превръзката на очите, но и за целия живот на Лираел.

 

 

Когато пристигнаха в нейната малка стая до младежкото помещение, Лираел не беше спала и яла повече от осемнайсет часа. Тя залиташе от изтощение, затова Санар и Риел продължиха да я подкрепят. Беше толкова уморена, че дори не отчете присъствието на леля Кирит, докато не попадна в обятията на внезапна, нежелана и невероятно силна прегръдка.

— Лираел! Какво направи сега! — възкликна леля Кирит, а гласът й проехтя някъде над главата на Лираел, която оставаше плътно притисната към шията на леля си. — Твърде млада си, за да излизаш в света!

— Лельо! — възмути се Лираел, опитвайки да се освободи, смутена от това, че се отнасят с нея като с малко дете в присъствието на Риел и Санар. Беше типично за леля Кирит да се опитва да я прегръща, когато тя не желаеше да го прави, и да не го прави, когато наистина имаше нужда от прегръдка.

— Всичко отново се повтаря, както с майка ти — казваше Кирит, очевидно и на близначките, и на Лираел. — Заминаваш незнайно къде, забъркваш се незнайно с какво и незнайно с кого. Та ти дори може да се върнеш…

— Кирит! Достатъчно! — сопна се Санар, учудвайки Лираел. Тя никога не бе чувала някой да говори така на леля й. Очевидно това беше шок и за самата Кирит, защото тя пусна Лираел и възмутено си пое дъх.

— Не можеш да ми говориш така, Сан… Ри… която и да си — каза накрая леля Кирит, след като няколко пъти дълбоко пое дъх. — Аз съм надзорник на младите и имам авторитет тук!

— А ние за момента сме Гласът на Клеър — отвърнаха в унисон Санар и Риел, като изправиха жезлите, които продължаваха да държат. — Поверили са ни правомощията на Деветдневната стража. Нима оспорваш правата ни, Кирит?

Кирит ги погледна, опита да поеме дъх още по-дълбоко, и не успя, а въздухът със свистене напусна дробовете й, като на настъпена жаба. Очевидно това бе признание за тяхната власт, макар и не много почтително.

— Отиди да вземеш нещата, от които имаш нужда, Лираел — каза Санар, докосвайки я по рамото. — Скоро трябва да слезем при лодката. Кирит, дали е възможно да поговорим навън?

Лираел кимна уморено и отиде до скрина, в който държеше дрехите си, докато другите излязоха навън и затвориха вратата. Без да поглежда, тя бръкна вътре. Ръката й се удари в нещо твърдо, а пръстите й го сграбчиха, преди да го погледне и тихо да ахне, разпознавайки го. Това бе старата скулптура на озъбеното куче, която бе намерила в стаята със стилкън, и която беше изчезнала, когато се появи Падналото куче.

Лираел я притисна силно към гърдите си за миг и някаква слаба надежда си проби път през умората. Това не беше Кучето, но беше намек, че то може да бъде повикано отново. Усмихната тя пъхна статуетката в джоба на една чиста жилетка, като се увери, че муцунката му от талк не се вижда. Сложи Тъмното огледало в същия джоб, а панфлейтите в другия, и премести „Книгата за спомените и забравата“ в една малка чанта, която изглеждаше направена точно за нея. Мишката с часовников механизъм за спешни случаи сложи в ъгъла на скрина, а след това и свирката. Нито един от двата предмета нямаше да й бъде от полза там, където отиваше.

Докато се обличаше и набързо се изкъпа, благодарна за по-голямата стая, в която се бе преместила на осемнадесетия си рожден ден, Лираел реши напълно да смени дрехите си, да облече нещо, което не я идентифицира като Клеър. Ала когато дойде време да се облича, тя отново си сложи униформата на втори помощник-библиотекар. Точно такава беше, каза си тя. Беше си извоювала правото да носи червената жилетка. Никой не можеше да й го отнеме, макар да не беше истинска Клеър.

Тъкмо бе пъхнала чифт резервни дрехи в наметалото си и се чудеше дали да вземе тежкото си вълнено палто и за вероятната полза от него през късната пролет и лятото, когато на вратата се почука и веднага след това влезе Кирит.

— Не исках да кажа нещо лошо за майка ти — каза тя от вратата; звучеше усмирена. — Ариел беше по-малката ми сестра и аз я обичах много. Но тя беше чудата, ако ме разбираш, и склонна да създава проблеми. Все се забъркваше в разни каши… е… не ми е било лесно, още повече че бях надзирател й трябваше да контролирам всички. Може би не съм ти го показала… е, трудно е, когато не можеш да видиш как се чувстват останалите или какво изпитват към теб. Искам да кажа, че обичах майка ти, обичам и теб.

— Знам, лельо — отвърна Лираел, без да поглежда назад, докато хвърляше палтото си обратно в скрина. Само преди година тя би дала всичко, за да чуе тези думи, да почувства, че е част от останалите. Сега беше твърде късно. Напускаше Глетчера, както бе направила и майка й преди години, изоставяйки дъщеря си на пръв поглед без да я е грижа за нея.

Но всичко това беше минало, помисли си Лираел. Мога да го загърбя, да започна живота си наново. Не изпитвам нужда да знам защо майка ми е заминала, нито кой е бил баща ми. Не желая да знам, повтори си тя.

Не желая да знам.

Ала докато казваше тези думи под носа си, съзнанието й се връщаше към „Книгата за спомените и забравата“ в чантата на рамото й и флейтите и Тъмното огледало в джобовете на палтото й.

Тя не желаеше да научи какво се е случило в миналото. Ала докато бе сама сред общността на Клеър заради невъзможността й да вижда бъдещето, сега беше самотна по друг начин. В някакво извратено преиначаване на всичките й мечти и надежди, сега получаваше тъкмо обратното на това, за което копнееше сърцето й.

Защото с помощта на Тъмното огледало и новооткритите си познания, тя можеше да вижда в миналото.