Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 43 гласа)

Глава седма
Овъд вратите на слънцето и луната

Дори след като пробуди допълнителните заклинания в гривната си, Лираел установи, че й е трудно да изследва областите, които доскоро бяха затворени за нея. Винаги имаше твърде много работа или твърде много библиотекарки. След първите два мига на сърцебиене, когато почти я разкриха пред една забранена врата, Лираел реши да отложи своето проучване докато наоколо останат по-малко хора, или когато по-лесно можеше да избяга от работа.

Първата й реална възможност се появи след близо пет месеца, откакто беше облякла жълтата жилетка на трети помощник. Намираше се в читалнята и разпределяше книгите, които да бъдат върнати от привиденията, струпани около нея, чиито призрачни, покрити с магия на Хартата ръце бяха единствената видима част от загърнатите им тела. Това бяха съвсем прости привидения, без никакви по-възвишени функции, но те обожаваха работата си. И Лираел ги харесваше, защото не искаха от нея да говори и не й задаваха въпроси. Тя просто даваше съответните книги на точното привидение и то ги отнасяше в своя участък и на подходящата лавица или хранилище.

Лираел беше особено добра в това да познава кое привидение какво е, ценно умение, тъй като бродираните знаци върху техните роби с качулки често се скриваха от прахта или се късаха и ставаха неразгадаеми. Те нямаха официални имена, само описания на своите отговорности. Но повечето от тях имаха прякори, например Тад, който отговаряше за историите за пътешественици, А-Д, или Стоуни, който се грижеше за геоложката колекция.

Лираел тъкмо подаваше на Тад един особено голям и неудобен за носене том, подвързан с кожа, щампована с мотиви на тригърба камила, когато пристигна пратеникът на Стражата. Отначало Лираел не й обърна особено внимание, защото знаеше, че няма да получи никакъв символ от слонова кост. После забеляза, че пратеникът спира на всяко бюро и говори с всички, а бученето от разговорите, провеждани също шепнешком зад гърба й, се усилваше. Лираел скришом пъхна косата си зад ушите и се опита да подслуша. В началото шепотът беше неясен, но с приближаването на пратеника успя да долови думите „Хиляда петстотин шейсет и осем“ да се повтарят отново и отново.

За миг беше озадачена; после разбра, че това сигурно е темата, която вторият помощник беше обсъждала. Призоваването на хиляда петстотин шейсет и осем Клеър в Стражата — безпрецедентна концентрация на зрение.

Това щеше и да отдели почти всяка библиотекарка от Библиотеката, съобрази Лираел, и да й предостави идеалната възможност за тайна експедиция. За пръв път досега, Лираел наблюдаваше развълнувано как пратеникът раздава символите, вместо да изпита обичайната си потиснатост и самосъжаление. Сега й се искаше всички да бъдат призовани в Стражата. Стараейки се да не изглежда прекалено очевидно, Лираел дори отиде до другия край на бюрото, за да види дали не са пропуснали някого.

Не бяха. Лираел изпитваше необичайно затруднение да диша, докато чакаше да види дали някой ще се сети да й каже да направи нещо или напротив. Но нито една от библиотекарките, с които обикновено работеше, не беше тук. Нямаше и следа от Имши. Лираел предположи, че пратеникът я е срещнал по пътя и вече й е връчил символа.

Пожела си всички да заминат и се зае да разпределя книгите с вглъбена ожесточеност, сякаш не се интересуваше от случващото се около нея. Привиденията бяха съгласни с това и самите те се движеха по-бързо, докато всяко от тях вземаше своя куп с книги и на негово място заставаше друго.

Накрая и последната ярка жилетка проблесна до вратата и изчезна. Повече от петдесет библиотекарки изчезнаха за по-малко от пет минути. Лираел се усмихна и остави последната книга с рязко движение, разочаровайки привидението, което очакваше пълен товар.

Десет минути по-късно, изчаквайки евентуално някой изостанал от групата, тя се отправи към главната спирала. На около половин миля по-надолу имаше врата, доста навътре из Старите етажи, една от любимите й, която искаше да проучи най-напред. Върху иначе невзрачната дървена повърхност имаше ярък символ с форма на слънце: златен диск с лъчи, които се простираха от горе до долу. Разбира се, отпред имаше и червено въже, запечатано в двата края с восъчни печати, носещи знака с книгата и меча на главната библиотекарка.

Лираел отдавна беше измислила как да се справи с това конкретно препятствие. Тя измъкна късо парче тел с две дървени дръжки от джоба на жилетката си и го приближи до устата си. После изрече три символа на Хартата, просто заклинание за нагорещяване на метал. Когато телът се нажежи до червено, тя бързо свали печатите и ги скри заедно с въжето в един близък отвор в стената на коридора, далече от светлината.

После дойде истинското изпитание. Щеше ли вратата да се отвори под въздействието на нейната гривна, или щяха да са й нужни последните две заклинания, които тя не можа да разбере?

Поставила китката си така, както я бяха учили, тя размаха гривната пред вратата. Изумрудите проблеснаха, разрушавайки скриващото заклинание, което им бе направила — и вратата безшумно се отвори.

Лираел мина през нея и вратата бавно се затвори зад гърба й. Озова се в къс коридор и веднага изгуби ориентация заради ярката светлина в другия край. Дали този коридор не водеше навън? Та тя се намираше в сърцето на планината, на стотици метри под земята. Примигвайки срещу светлината, Лираел тръгна напред, поставила едната си ръка на дръжката на кинжала, а другата върху мишката с часовников механизъм.

Коридорът не водеше навън, но тя скоро разбра защо се е заблудила. Той преминаваше в огромна пещера, по-обширна дори от Голямата зала. Върху далечния таван блестяха ярки като слънцето символи на Хартата, на няколко метра над главата й. Огромно дъбово дърво с напълно разлистена корона заемаше центъра на стаята, а разперените му клони хвърляха сянка над един криволичещ вир. И навсякъде, из цялата пещера, имаше цветя. Червени цветя. Лираел се наведе и откъсна едно, понеже не беше сигурна дали са истински. Бяха. Тя не долови никаква магия, само свежото стъбло под пръстите си. Червена маргаритка, напълно разцъфнала.

Лираел я помириса и кихна, когато прашецът влезе в носа й. Едва тогава си даде сметка колко тихо е наоколо. Огромната пещера беше имитация на външния свят, но въздухът бе твърде застинал. Нямаше нито ветрец, нито звук. Никакви птици, никакви пчели, щастливо събиращи прашец. Никакви дребни животни, които да пият вода от вира. Нямаше никакво живо същество, освен цветята и дървото. А светлините над главата й не излъчваха топлина като слънцето. Температурата на това място беше същата, както в останалата част от населените владения на Клеър, и имаше същата мека влажност, заради топлината, пренасяна по огромната система от тръби, които носеха много гореща вода от гейзерите и горещите изпарения, намиращи се някъде далече, далече отдолу.

Колкото и красиво да беше, мястото й донесе известно разочарование. Лираел се запита дали това щеше да бъде единственото, което щеше да открие по време на първата си експедиция. После видя, че има още една врата — или по-скоро порта с дървена решетка — в далечния край на пещерата.

Бяха й нужни десет минути да я прекоси, повече, отколкото бе очаквала. Ала тя се постара да не стъпва върху твърде много цветя и заобиколи отдалече дървото и вира. За всеки случай.

Портата препречваше пътя към друг коридор, който потъваше в мрак, а не в светлина. Портата, най-обикновена метална решетка, беше украсена с емблемата на сребърна луна, вместо слънце. Полумесец, чиито върхове бяха много по-остри и дълги, отколкото предполагаше общоприетата естетика.

Лираел погледна през портата към коридора зад нея. Неизвестно защо той я накара да си припомни за свирката върху жилетката си и някакви същества, които сграбчват ръцете й. Свирката бездруго нямаше да й бъде от полза тук — също и мишката, внезапно осъзна Лираел, тъй като в момента в читалнята нямаше никой, който да чуе пронизителния й писък.

Ала освен неизвестните опасности, нямаше видима причина поне да опита портата. Лираел размаха ръка и смарагдите отново проблеснаха, но портата не се отвори. Тя отпусна ръка, отметна косата от очите си и се намръщи. Изглежда тази порта се поддаваше само на по-висши заклинания.

После чу щракване и дясното крило бавно се отвори — едва колкото Лираел да се промуши през него. За да усложни всичко, полумесецът се разрасна в отворилото се пространство, а острите му върхове застанаха на нивото на мястото, където се намираха вратът и слабините на Лираел.

Тя погледна тесния път и се замисли. Ами ако оттатък имаше нещо ужасно? Но от друга страна, какво имаше да губи? Страхът и любопитството се бореха в нея за миг. Любопитството надделя.

Под въздействието на този импулс, Лираел извади мишката от джоба си и я положи сред цветята. Ако нещо наистина се объркаше зад портата, тя можеше да изпищи активиращия символ на Хартата и тя щеше да се задейства, поемайки своя криволичещ миши път към читалнята. Дори и да беше твърде късно за спасяването на Лираел, това щеше да послужи като полезно предупреждение за останалите. Според нейните началници и колеги не беше нещо необичайно библиотекарите да отдават живота си за благото на рода Клеър, или в опасни проучвания, работейки твърде много, или предприемайки действия срещу непознати дотогава опасности, открити в колекцията на библиотеката. Лираел смяташе, че този принцип на саможертва особено много важи за нея, тъй като останалите Клеър притежаваха зрението и поради това много повече се налагаше да останат живи, отколкото тя самата.

След като остави мишката, тя измъкна кинжала си и се промъкна през едва открехнатата порта. Отворът беше доста тесен, а върховете на луната бяха остри като бръснач, но тя мина без да увреди себе си или дрехите си. Не й хрумна, че възрастен мъж или жена не биха могли да го направят.

Коридорът беше много мрачен, затова Лираел изрече едно просто заклинание на Хартата за светлина, оставяйки го да се разлее по кинжала й. После вдигна острието пред себе си като фенер, който обаче не беше особено ярък. Или бе объркала заклинанието, или нещо го потискаше.

Освен че беше тъмен, коридорът, който очевидно не беше свързан с термичните тръби на Клеър, беше и студен. Докато Лираел вървеше, се вдигаше прах, който се виеше в странни фигури, които тя реши, че може би са непознати за нея символи на Хартата.

Отвъд коридора имаше малка правоъгълна стая. Вдигнала нависоко кинжала си, Лираел видя сенчестите й ъгли, потънали в бледи символи на Хартата, толкова стари, че почти бяха изгубили своето сияние.

Цялата стая тънеше в магия — странна, древна Магия на Хартата, която тя не разбираше и от която почти се страхуваше. Символите бяха остатъци от някакво невероятно старо заклинание, вече изчерпано и разрушено. Каквото и да бе представлявало навремето то, сега не беше нищо повече от стотици разпилени символи, потънали в праха.

От заклинанието бе останало достатъчно, за да разтревожи още повече Лираел. Там се долавяха заклинание за приковаване и затваряне, за защита и предупреждение. Дори и в полуразрушения си вид, то се опитваше да изпълни своето предназначение.

Това, което беше по-лошо, осъзна Лираел, бе, че макар символите да бяха много стари, заклинанието не беше просто отслабнало, както си бе помислила в началото. То беше разрушено едва наскоро, преди седмици, или може би месеци.

Насред стаята имаше ниска маса от черен прозрачен камък, една-единствена плоча, наподобяваща олтар. Тя също беше покрита с останките от някакво силно заклинание или магия. По гладката й повърхност танцуваха символи на Хартата, търсещи връзка с друг върховен символ на Хартата, който щеше да ги обедини завинаги. Ала този символ вече не беше там.

На масата имаше седем малки плинта, подредени в редица. Бяха изсечени от някаква бяла, лъскава кост, и всички бяха празни, с изключение на един. Върху третия отляво имаше малка фигура или статуетка.

Лираел се поколеба. Не можеше да разбере съвсем какво е това, но не желаеше да се приближава. Не и без да е разбрала повече за заклинанията, които са били разрушени тук.

Остана там известно време, вгледана в символите, ослушвайки се. Ала нищо не се промени, а стаята беше съвсем тиха.

Още една крачка напред, размишляваше Лираел, няма да промени нищо. Щеше да види какво има върху третата плочка и после да се оттегли.

Пристъпи по-близо и повдигна светещия кинжал.

В мига, в който кракът й докосна пода, разбра, че е допуснала грешка. Подът под нея й се стори странен и нестабилен. Последва ужасен трясък и внезапно и двете й стъпала пропаднаха през плота от тъмно стъкло, което тя погрешно бе взела за част от пода.

Лираел се стовари напред, едва успявайки да задържи кинжала си. Лявата й ръка падна на масата, инстинктивно сграбчвайки статуетката. Коленете й се удариха в ръба, където се срещаха стъклото и камъкът, изпращайки пронизваща болка чак до главата й. Стъпалата я смъдяха, порязани от стъклото.

Тя погледна надолу и видя нещо по-лошо от счупено стъкло и порязани крака, нещо, което мигновено я накара да се раздвижи, независимо от новите поражения, които щяха да й нанесат късовете.

Стъклото се оказа капак на дълъг, подобен на ковчег окоп, а в него лежеше нещо. Нещо, което в началото й заприлича на спяща гола жена. В следващия миг, изпълнена с ужас, Лираел видя, че ръцете му са дълги колкото краката, и са извити назад, с огромни нокти по краищата, наподобяващи тези на богомолка. То отвори очи и в тях пламнаха сребърни огньове, по-ярки и по-ужасни от всичко, което Лираел бе виждала досега.

Миризмата му беше още по-ужасна. Издайническият метален мирис на Свободната магия, който остави кисел вкус в устата и гърлото на Лираел, накара стомахът й да се преобърне от погнуса.

Съществото и Лираел помръднаха едновременно. Лираел се впусна обратно към коридора, когато то замахна с ужасните си, дълги нокти. Те не уцелиха и чудовището нададе разочарован вик, който никак не беше човешки и накара Лираел да хукне по-бързо, отколкото някога бе тичала в живота си, независимо от порязаните си крака.

Преди викът да е утихнал, тя се промъкваше през портата, вдишвайки с такава паника, че успя само на сантиметри. Вече зад нея, се обърна и размаха гривната си, като крещеше: „Затвори се! Затвори се!“.

Ала портата не се затвори и внезапно съществото се озова там, пъхнало единия си крак и противната си ръка през нея. За миг Лираел си помисли, че няма да успее да се промъкне през острите върхове на полумесеца, но то внезапно стана по-слабо и по-високо, а тялото му се огъваше като мека глина. Сребристите му очи искряха и то отвори устата си, пълна с покрити със сребро зъби, като облиза устни със сивия си език на жълти ивици, подобен на змиорка.

Лираел не остана да го гледа. Забрави за мишката. Забрави да стои настрана от вира и дървото. Просто тичаше в абсолютно права линия, изпотъпквайки цветята, а около нея се вдигаха облаци от маргаритки.

Продължаваше да тича, мислейки си, че всеки момент може да бъде сграбчена от някой подобен на кука нокът, който да я повали на земята. Не забави ход при външния коридор и спря точно навреме, за да не се удари във вратата. Там размаха гривната си и се промъкна, преди тя да се открехне едва-едва, изскубвайки всички копчета на жилетката й.

От другата страна, Лираел отново размаха гривната, наблюдавайки отворената врата с ококорените, изпълнени с болезнено очакване очи на теле, гледащо приближаващия се вълк.

Вратата престана да се отваря и бавно започна да се затваря отново. Лираел въздъхна и се строполи на колене, имайки чувството, че ще повърне. За миг затвори очи — и чу щракване, което не идваше от затварящата се врата.

Очите й се отвориха мигновено и тя видя една извита, насекомовидна кука, дълга колкото ръката й, да се промушва през широкия колкото пръст отвор. После се появи още една — и вратата започна да се отваря.

Устата на Лираел се спусна към свирката и нейният пронизителен вик отекна по протежението на спиралата. Ала нямаше кой да го чуе и когато ръката й се спусна към джоба с мишката, попадна на странна статуетка от мек камък, вместо на познатото сребърно тяло.

Вратата се разтресе, а пролуката се увеличи — очевидно съществото надделяваше над заклинанието, което се опитваше да я задържи затворена. Лираел се взираше в нея, неспособна да мисли за това, което й предстои да направи оттук нататък. Тя се огледа като обезумяла нагоре и надолу по коридора, сякаш се надяваше да получи някаква неочаквана помощ.

Ала такава не се появи и единственото, което успя да измисли беше, че каквото и да бе това същество, не биваше да го допуска в главната спирала. В съзнанието й отново изплуваха думите на библиотекарките за саможертвата, както и собственото й потиснато катерене по стълбата Стармаунт преди няколко месеца. Сега, когато смъртта изглеждаше много вероятна, тя осъзна колко много иска да живее.

Въпреки това, Лираел знаеше какво трябва да се направи. Изправи се и посегна към Хартата. Там, от безкрайния поток, извади всички символи, които знаеше за разбиване и взривяване, огън и разруха, блокиране, възпрепятстване и заключване. Те нахлуха в съзнанието й като потоп, по-ярки и по-заслепяващи от всяка светлина, толкова силни, че тя едва успя да ги вплете в заклинание. Ала по някакъв начин ги подреди както искаше и ги свърза с един главен символ с огромна мощ, която никога дотогава не бе дръзвала да използва.

Когато заклинанието беше готово, затворено в съзнанието й само чрез волята й, Лираел направи най-смелото нещо в живота си. Докосна вратата с една ръка, куката на чудовището с другата, и изрече главния символ на Хартата, за да активира заклинанието.