Гарт Никс
Лираел (4)

Глава първа
Злощастен рожден ден

Потънала в дълбок сън, Лираел почувства, че някой я милва по челото. Едно нежно, деликатно докосване на хладна ръка върху трескавата й кожа. Усети, че се усмихва, наслаждавайки се на допира. После сънят се промени и челото й се сбърчи. Докосването вече не беше нежно и любящо, а грубо и дращещо. Вече не беше хладно, а изгарящо…

Събуди се. Отне й само секунда да разбере, че е изтикала чаршафа и лежи по корем върху грубо тъканата материя на дюшека. Тя беше вълнена и я драскаше. Възглавницата й се търкаляше на пода. Калъфката се беше скъсала по време на някакъв кошмар и сега висеше от стола.

Лираел се огледа из малката стая, ала не видя други следи от среднощни поражения. Простичкият й гардероб от рендосан чам стоеше изправен, а тъмната стоманена ключалка бе все така затворена. Бюрото и столът продължаваха да заемат другия ъгъл. Мечът й за тренировки висеше в ножницата на вратата.

Нощта сигурно бе протекла сравнително спокойно. Понякога, в своя изпълнен с кошмари сън, Лираел вървеше, говореше и обръщаше всичко с главата надолу. Ала това винаги се случваше само в нейната стая. В безценната й стая. Сърце не й даваше да си помисли какъв би бил животът, ако я принудеха да се върне в семейните стаи.

Тя отново затвори очи и се ослуша. Цареше пълна тишина, което означаваше, че навярно има много време до пробуждащата камбана. Камбаната биеше в един и същ час всеки ден, призовавайки Клеър да станат от леглата си и да посрещнат новото утро.

Лираел стисна очи по-силно и се опита да заспи отново. Щеше й се да си възвърне усещането за онази ръка върху челото й. Това докосване беше единственият й спомен от нейната майка. Не лицето или гласа й — само допира на хладната й ръка.

Днес отчаяно се нуждаеше от нея. Ала майката на Лираел отдавна си бе заминала, отнасяйки със себе си тайната за нейния баща. Лираел беше само на пет; нямаше думи, нямаше обяснения. Така и никога не получи обяснение. Само новината за нейната смърт, едно объркано известие, пристигнало от далечния Север три дни преди десетия рожден ден на Лираел.

След като си припомни това, нямаше надежда да заспи. Както и през всяка друга сутрин, тя се отказа от опитите да държи очите си затворени. Остави ги ококорени и се взира в тавана няколко минути. Ала камъкът не се бе променил през нощта. Беше все така сив и студен, с миниатюрни розови точици.

На тавана светеше символ на Хартата за светлина, топъл и златист знак върху камъка. Той светеше по-ярко, когато Лираел се беше събудила за първи път и стана още по-ярък, щом провеси краката си над леглото и заопипва с пръсти, докато търсеше обувките си. Помещенията в дома на Клеър се отопляваха с пара от горещи извори и с магия, ала каменният под винаги беше студен.

— Днес навършвам четиринайсет — прошепна Лираел. Беше обула обувките си, но не понечи да се изправи. Още откакто бе пристигнало известието за смъртта на майка й, всички нейни рождени дни се бяха превърнали в съдбовни предвестници.

— Четиринайсет! — каза отново тя, а думата беше примесена с болка. Беше на четиринайсет и според стандартите на света извън Глетчера на Клеър, беше вече жена. Но тук все още се налагаше да носи синята детска туника, защото Клеър отбелязваха преминаването към зряла възраст не чрез годините, а чрез дарбата на зрението.

Лираел отново затвори очи и силно ги стисна, докато се стараеше да види бъдещето. Всички нейни връстници притежаваха зрението. Много от по-малките деца вече носеха бялата роба и диадемата с лунни камъни. Беше нечувано някой да няма зрението на четиринайсет години.

Лираел отвори очи, ала не откри никакво видение. Видя само своята скромна стая, леко замъглена от сълзи. Тя ги изтри и стана.

— Нямам майка, нито баща, нито зрението — каза, докато отваряше гардероба, за да извади една кърпа. Това беше познат рефрен. Изричаше го често, макар че той винаги я караше да усеща ужасен пристъп на мъка в стомаха си. Беше все едно да дразни с език болен зъб. Болеше я, но не можеше да го остави на мира. Тази рана вече бе част от нея.

Ала може би в някой скорошен ден щеше да бъде призована от Гласа на Стража от деветия ден. Тогава щеше да се събуди и да каже: „Нямам майка, нито баща, но имам зрението“.

— Ще получа зрението — промърмори си Лираел, докато отваряше вратата и се промъкна на пръсти по коридора към банята. Символите на Хартата светнаха, когато премина под тях, превръщайки здрача в ден. Но всички останали врати в младежкото помещение оставаха затворени. Някога тя би почукала, смеейки се и викайки другите сираци, които живееха вътре, да се изкъпят рано.

Ала това беше преди години. Преди всички те да получат зрението.

Освен това, в онези години Мерел беше пазителка на младите и тя ръководеше своите питомци с лека ръка. Сега пазителка беше собствената леля на Лираел, Кирит. Ако чуеше някакъв шум, щеше да се появи от стаята си, облечена в нощницата си на кафяви и бели райета, и да й нареди да пази тишина от уважение към спящите възрастни. Тя не би направила компромис за Лираел. Тъкмо обратното. Кирит беше пълна противоположност на майката на Лираел, Ариел. Беше горещ привърженик на правилата и разпоредбите, традициите и тяхното спазване.

Кирит никога не би напуснала Глетчера, за да отпътува незнайно къде само за да се върне бременна след седем месеца. Лираел погледна навъсено вратата й. Не че Кирит някога й беше разказвала това. Тя не желаеше да говори за по-малката си сестра. Малкото, което Лираел знаеше за своята майка, се дължеше на подслушаните разговори на по-близките й братовчеди. Онези разговори, по време на които те обсъждаха какво да правят с едно момиче, което толкова явно не се вписва сред тях.

При тази мисъл Лираел отново се намръщи. Физиономията й не изчезна, дори докато триеше лицето си с пемза в горещата баня. Единствено шокът от гмуркането в студения дълъг басейн най-сетне изглади бръчките й.

Ала те се появиха отново, докато Лираел сресваше косата си пред общото огледало в съблекалнята до студения басейн. Огледалото представляваше правоъгълник от сребриста стомана, висок два метра и четиридесет и широк около три и шейсет, доста потъмнял в ъглите. По-късно тази сутрин то щеше да бъде ползвано от поне осем от четиринайсетте сирачета, които понастоящем обитаваха младежкото помещение.

Лираел не обичаше да дели с тях огледалото, защото това изтъкваше още една разлика помежду им. Повечето представители на рода Клеър имаха матова кожа, която бързо потъмняваше до тъмнокафяво по склоновете на Глетчера, както и ослепително руси коси и светли очи. В сравнение с тях Лираел изглеждаше като вял плевел сред буйни цветя. Бялата й кожа изгаряше, вместо да почернее, тя имаше тъмни очи и още по-тъмна коса.

Знаеше, че вероятно прилича на баща си, който и да беше той. Ариел така и не го назова, стоварвайки още един позор върху плещите на дъщеря си. Клеър често раждаха деца от гостуващите им мъже, но обикновено не напускаха Глетчера, за да ги открият, и не пазеха в тайна бащите. И поради някаква причина, те почти винаги раждаха момичета. Русокоси момичета с лешникова кожа и бледо сини или зелени очи.

С изключение на Лираел.

Застанала сама пред огледалото, тя успя да забрави всичко това. Съсредоточи се върху сресването на косата си, по четиридесет и девет пъти от всяка страна. Чувстваше се по-обнадеждена. Може би това щеше да бъде денят. Четиринайсетият рожден ден, отличаващ се с най-хубавия подарък. Дарът на зрението.

Въпреки това, Лираел нямаше желание да закусва в Средната трапезария. Повечето от рода Клеър се хранеха там, и щеше да й се наложи да седи на една маса с момичета, които бяха три и дори четири години по-малки от нея, и да стърчи като бодил насред леха с добре гледани цветя. Бодил, облечен в сини дрехи. Всички нейни връстнички щяха да са облечени в бяло и да седят на масата на коронованите и утвърдени Клеър.

Вместо това, Лираел прекоси два тихи коридора и слезе по две стълбища, които се виеха спираловидно в противоположни посоки, надолу към Долната трапезария. Там се хранеха търговците и молителите, дошли да помолят Клеър да погледнат в тяхното бъдеще. Единствените представители на рода Клеър тук щяха да бъдат дежурните по кухня или сервиране.

Или почти единствените. Имаше още една, за която Лираел се надяваше да дойде. Гласът на Деветдневната стража. Докато слизаше по последните стъпала, тя си представи сцената. Гласът слиза по централното стълбище, удря гонга, после спира, за да оповести, че Стражът от Деветия ден я е видял — видял е Лираел — коронована с диадемата с лунни камъни, видял е как най-сетне получава зрението.

Долната трапезария не беше много оживена онази сутрин. Само три от шейсетте маси бяха заети. Лираел седна на четвърта, колкото може по-далече от останалите, и измъкна пейката. Предпочиташе да е сама, дори когато не се намираше сред рода Клеър.

Две от масите бяха заети от търговци, навярно от Белизар, разговарящи на висок глас за черния пипер, джинджифила, индийското орехче и канелата, които бяха внесли от далечния Север и се надяваха да ги продадат на Клеър. Техният разговор за качеството и силата на подправките съвсем очевидно беше предназначен да достигне до ушите на представителите на рода, които работеха в кухнята.

Лираел подуши въздуха. Твърденията им като нищо можеха да се окажат верни. Миризмата на карамфил и индийско орехче от торбите на търговците беше много силна, но приятна. Лираел я прие като поредното добро предзнаменование.

На третата маса седеше охраната на търговците. Дори и тук, в пределите на Глетчера на Клеър, те носеха бронирани дрехи със застъпващи се плочки и държаха под ръка под пейките прибраните в ножници мечове. Очевидно смятаха, че бандитите или дори по-страшни същества лесно биха могли да поемат по тясната пътека из речната клисура и да разбият вратата, която водеше към огромния комплекс на Клеър.

Естествено, те едва ли биха могли да видят повечето защити. Пътеката покрай реката беше гъсто покрита със символи на Хартата за укриване и заслепяване, а под плоските павета лежаха привидения на зверове и войни, които щяха да се надигнат при най-малката заплаха. Освен това пътеката пресичаше реката поне седем пъти, чрез тесни мостове с архаична конструкция, очевидно изградени от камък. Мостовете се охраняваха лесно — тъй като под тях течеше река Ратерлин, достатъчно дълбока и бърза, за да попречи на всеки един мъртвец да я прекоси.

Дори и тук, в Долната трапезария, из стените витаеше скрита магия на Хартата и привидения, които спяха сред грубо изсечения камък на пода и тавана. Лираел виждаше символите, колкото и бледи да бяха, и успя да разгадае заклинанията, които изразяваха. С привиденията й беше по-трудно, защото единствено символите за тяхното събуждане се виждаха ясно. Разбира се, имаше и отчетливи знаци — онези, които осветяваха помещението, както и всички останали места из подземните владения на Клеър, издълбани в скалите на планината, до ледената маса на Глетчера.

Лираел огледа лицата на гостите. След като бяха свалили шлемовете, тяхната късо подстригана коса даваше да се разбере, че никой не носи знака на Хартата на челото си. Следователно те почти със сигурност не виждаха магията, която ги заобикаляше. Лираел инстинктивно раздели собствената си доста дълга коса и попипа знака. Той леко пулсираше под ръката й и тя изпита усещане за обвързаност, чувство за принадлежност към великата Харта, която описваше света. Поне имаше някакви умения на Маг на Хартата, въпреки че не притежаваше зрението.

Охраната на търговците трябва да има по-голямо доверие на защитите на Клеър, помисли си Лираел, отново поглеждайки въоръжените мъже и жени. Един от тях забеляза погледа й и очите им се срещнаха за миг, докато тя не отмести поглед. През този кратък миг тя видя млад мъж, чиято глава беше по-щателно обръсната от тези на останалите, така че темето му лъщеше, когато улавяше светлината от символите на Хартата на тавана.

Макар че се опита да го игнорира, Лираел видя как пазачът става и прекосява стаята, а ризницата му беше твърде голяма за човек, който няма да види реалния си растеж в продължение на няколко години. Лираел се намръщи, когато се приближи и извърна глава още по-встрани. Само защото представителките народа Клеър понякога си вземаха за любовници някои от своите посетители, хората си мислеха, че всяка една Клеър, дошла в Долната трапезария, си търси мъж. Това схващане беше особено разпространено сред младежите около шестнайсетте.

— Извинете — каза гардът, — може ли да седна тук?

Лираел кимна с неохота и той седна, а люспите по гърдите му изтрещяха, изсипвайки се като водопад от метал.

— Аз съм Бара — каза той весело. — За пръв път ли сте тук?

— Моля? — попита озадачената и смутена Лираел. — В трапезарията ли?

— Не — каза Бара, като се разсмя и разпери ръце, за да посочи по-нашироко. — Тук. На Глетчера на Клеър. Аз идвам за втори път, така че ако имате нужда от някой, който да ви разведе наоколо… макар че предполагам, че родителите ви често търгуват насам?

Лираел отново извърна поглед, усетила как по бузите й пламват ярки петна. Опита се да измисли какво да каже, някакъв хаплив отговор, ала единственото, което й хрумна беше, че дори външните хора разбираха, че тя не е съвсем като всички Клеър. Дори и един глупав, недорасъл, трещящ дръвник като този тук.

— Как се казвате? — попита Бара, нехаещ за изчервяването и ужасната празнота, породила се в нея.

Лираел преглътна и навлажни устни, но не последва отговор. Чувстваше се така, сякаш няма име, няма самоличност. Дори не можеше да погледне Бара, защото очите й бяха насълзени, затова впери поглед в наполовина изядената круша пред себе си.

— Исках само да ви поздравя — каза тревожно Бара, когато мълчанието помежду им се проточи.

Лираел кимна и върху крушата се търкулнаха две сълзи. Тя не вдигна очи, нито опита да ги изтрие. Ръцете й бяха също толкова слаби и безполезни, колкото и гласът й.

— Съжалявам — добави Бара, докато се изправяше с дрънчене. Лираел гледаше как се връща на масата си, а очите й бяха наполовина скрити от падналата отгоре коса. Когато се отдалечи на няколко метра, един от мъжете каза нещо, което тя не успя да чуе. Бара сви рамене, а мъжете — и някои от жените — избухнаха в смях.

— Имам рожден ден — прошепна Лираел над чинията си, а в гласа й имаше повече сълзи, отколкото в очите й. — Не бива да плача на рождения си ден. — Стана и непохватно прескочи пейката, понесла чинията и вилицата към тезгяха на миялното помещение, като внимаваше да не улови погледа на някоя от своите първи, втори или трети братовчедки, които работеха там.

Тя още държеше чинията, когато една Клеър слезе по централното стълбище и почука с металната си пръчка по първия от седемте гонга, намиращи се върху последните седем стъпала. Лираел застина, а всички в трапезарията млъкнаха, докато Клеър слизаше, последователно удряйки всеки гонг, а различните им мелодии се сляха в една, преди да утихнат.

На най-долното стъпало Клеър спря и вдигна нагоре пръчката. Сърцето на Лираел подскочи в гърдите й, а стомахът й се сви от тревога. Беше станало точно както си го представяше. Толкова приличаше, че тя беше сигурна, че не си въобразява, а това е началото на зрението.

Сохре, както оповести нейната пръчка, в момента беше Гласът на Деветдневната стража, Гласът, който правеше съобщения, когато Стражът видеше нещо от обществена значимост за Клеър или Кралството. Но най-важното беше, че Гласът също така известяваше кога Стражът е видял следващото момиче, което ще получи зрението.

— Слушайте всички, малки и големи — обяви Сохре, а звучният й глас проехтя във всеки ъгъл на трапезарията, както и в кухните и миялните зад нея. — Стражът от Деветия ден обявява с голяма радост, че дарът на зрението се е пробудил у нашата сестра…

Сохре пое въздух, за да продължи, а Лираел притвори очи, знаейки, че Сохре ще изрече нейното име. Трябва, трябва, трябва да съм аз, мислеше си тя. Две години по-късно от останалите, а и днес е рожденият ми ден. Трябва…

— Анисел — произнесе напевно Сохре. После се обърна и отново изкачи стълбите, като леко удряше гонговете, а звукът им се превърна в тих фон на разговорите, които посетителите бяха подновили.

Лираел отвори очи. Светът не се бе променил. Тя не притежаваше зрението. Всичко щеше да си продължи както винаги. В мъка.

— Може ли да взема чинията ви, ако обичате? — попита невидимата братовчедка зад тезгяха. — О, Лираел! Взех те за гостенка. Най-добре побързай да се качиш горе, скъпа. Пробуждането на Анисел ще започне до час. Това е последната спирка на Гласа, както знаеш. Защо изобщо си яла тук долу?

Лираел не отговори. Пусна чинията и прекоси трапезарията като сомнамбул, а пръстите й нервно докосваха ъглите на масите, докато минаваше покрай тях. Единственото, за което можеше да мисли, беше гласът на Сохре, който отекваше в главата й.

— Дарът на Зрението се Пробуди у нашата сестра Анисел.

Анисел. Анисел беше тази, която щеше да облече бялата роба, която щяха да короноват със сребро и лунни камъни, а Лираел за пореден път трябваше да облече своята най-хубава синя туника, детската униформа. Туниката, която вече нямаше подгъв, защото я бяха отпускали толкова много пъти. Туниката, която въпреки това беше твърде къса.

Анисел беше навършила единайсет едва преди десет дни. Но рожденият й ден нямаше да бъде нищо в сравнение с този ден, денят на нейното пробуждане.

Рождените дни нямаха никакво значение, мислеше си Лираел, докато механично поставяше единия си крак пред другия, изкачвайки шестстотинте стъпала от Долната трапезария до Уестуей, изминавайки по този път двеста крачки, а след това продължавайки по сто и двете стъпала до задния вход на младежкото помещение. Тя преброи всяко едно стъпало, без да поглежда никого в очите. Виждаше само веещите се бели роби и мяркащите се крака, обути в черни пантофи, докато всички Клеър се втурваха към Голямата зала, за да почетат последното момиче, което встъпва в редиците на онези, видели бъдещето.

Когато пристигна в стаята си, Лираел установи, че и най-дребната радост от рождения й ден бе изчезнала. Беше потушена, угаснала като свещ. Сега беше денят на Анисел, помисли си тя. Трябваше да опита да се зарадва заради Анисел. Трябваше да пренебрегне ужасната мъка, която се надигаше в собственото й сърце.