Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Гарт Никс. Лираел

ИК „Инфо ДАР“ ЕООД, София

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-240-2

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и първа
Зад вратите от дърво и камък

Лираел направи две крачки към вратата от червено дърво, после спря, докато пред нея магията на Хартата проблясваше и се виеше, а от рамката на вратата се появи ослепителна жълта светлина, която я принуди да наведе глава и да примижи.

Когато вдигна очи, пред вратата стоеше привидение на Хартата — същество с магическа плът и кости, създадено със специална цел. Това не бе някой от пасивните помощници в библиотеката, а страж с човешки облик, макар и много по-висок и едър от всеки жив мъж, облечен в сребърна ризница. Лицето му, сътворено от магията, се скриваше от затворен стоманен шлем. Мечът му беше в ръката му, протегнат напред, хванат стабилно като статуя, а острието му се намираше на сантиметри от оголеното гърло на Лираел. За разлика от магическата плът, оръжията и сечивата винаги бяха направени така, че да бъдат осезаеми. Понякога, а Лираел подозираше, че такъв е случаят и с този меч, те дори бяха по-твърди, по-остри и по-опасни отколкото, ако бяха изработени от стомана, вместо от магия.

Привидението държа меча протегнат няколко секунди, без да трепне. После, толкова бързо, че тя не го видя да се движи, острието перна гърлото на Лираел — достатъчно, за да разкъса кожата, улавяйки капка кръв на самия си връх.

Лираел сподави един уплашен вик, но остана вцепенена, уплашена, че то ще нападне отново, ако помръдне. Знаеше много факти за привиденията, тъй като бе продължила да се образова дори след като „създаде“ Кучето. Ала не можеше да прецени истинското предназначение на това тук. За пръв път, откакто се бе изправила срещу стилкън, тя се чувстваше уплашена, а смразяващият страх от изопачената Магия на Хартата се надигаше в костите й.

Привидението отново вдигна меча си и този път Лираел трепна, неспособна да овладее конвулсивното уплашено движение. Но стражът просто искаше онази капка кръв да се стече по улея на острието, търкаляйки се бавно и тържествено, като олио, без да остави следа по сътворената от Хартата стомана. След около цял век, капката стигна до дръжката и потъна в сърдития страж като масло в препечена филийка.

Зад Лираел, Кучето изпусна дълга, подобна на вой въздишка, въпреки че привидението отдаде чест с меча — и се разпадна, а символите на Хартата, от които се състоеше, в миг се завъртяха във въздуха, преди да изчезнат в нищото. След няколко секунди от него нямаше и следа.

Лираел осъзна, че е стаила дъх, и издиша с облекчено свистене. Докосна врата си, очаквайки да открие неприятна и мокра кръв. Но там нямаше нищо, нито порязване, нито дори най-малката неравност по кожата.

Кучето я побутна с муцуна зад коляното. После се пъхна покрай нея и й се усмихна широко.

— Е, издържа това изпитание — каза то. — Сега можеш да отвориш вратата.

— Не съм сигурна, че искам — отвърна Лираел замислено, като все още докосваше с пръст врата си. — Може би трябва да се върнем.

— Какво! — възкликна Кучето, а ушите му щръкнаха невярващо. — Без да погледнем? Откога стана мис Не-бива-да-сме-тук?

— Той можеше да ми отреже врата — каза Лираел с треперещ глас. — И почти го направи.

Падналото куче завъртя очи и се отпусна раздразнено на предните си лапи.

— Само те пробваше, за да се увери, че притежаваш кръвта. Ти си дъщеря на Клеър — нито едно творение на Хартата няма да ти стори зло. И все пак, тъй като по-големият свят е пълен с опасности, най-добре да започнеш да свикваш с мисълта, че не можеш да се отказваш при първото нещо, което те уплаши!

— Нима съм дъщеря на Клеър? — прошепна Лираел, а от очите й бликнаха сълзи. Цяла година бе потискала мъката си, но винаги й беше най-тежко на рождения й ден. Вече не можеше да я сдържа. Наведе се и прегърна Кучето, пренебрегвайки влажната му миризма. — На деветнайсет съм и все още не съм получила зрението. Не изглеждам като всички останали. Когато онова привидение протегна меча си, внезапно разбрах, че то знае. Знае, че не съм Клеър и ще ме убие.

— Но не го направи, защото си Клеър, идиотчето ми — каза Кучето много нежно. — Нали си виждала ловните кучета, как някои се раждат с провиснали уши или имат кафяв гръб вместо златист. Въпреки това си остават част от глутницата. Ти просто си с клепнали уши.

— Но не мога да виждам бъдещето! — извика Лираел. — Глутницата ще приеме ли куче, което няма обоняние?

— Ти имаш обоняние — каза Кучето извън всякаква логика и облиза бузата на Лираел. — Освен това, имаш други дарби. Никой от останалите не е и на половината Маг на Хартата, колкото си ти, нали?

— Така е — прошепна Лираел. — Но Магията на Хартата не е от значение. Зрението те прави Клеър. Без него съм нищо.

— Е, може би има други неща, които можеш да научиш — окуражи я Кучето. — Можеш да намериш нещо друго…

— Моля? Например бродерия? — каза Лираел с потиснат и монотонен глас, обгръщайки главата си с мокрите си от сълзи ръце. — Или пък смяташ, че трябва да се захвана с кожарство?

— Това — каза Кучето, а съчувствието изчезна от гласа му — е самосъжаление, а има само един начин да се справиш с него.

— Какъв? — попита мрачно Лираел.

— Този — отвърна Кучето, като се втурна напред и захапа доста силно крака й.

— Оу! — извика Лираел, като подскочи и се запрепъва към вратата. — Защо ми причини това?

— Беше жалка — каза Кучето, докато Лираел разтриваше прасеца си, където меките й вълнени гамаши пазеха отпечатъка от зъби. — Сега си просто сърдита, а това е крачка напред.

Лираел злобно изгледа Кучето, но не каза нищо, защото не можа да измисли какво да отвърне, без да изглежда сърдита или раздразнена, каквато всъщност беше. Освен това си спомни за едно конкретно ухапване от седемнадесетия си рожден ден и нямаше желание да прибавя белег и от деветнадесетия.

Кучето отвърна на погледа й, наклонило глава на една страна, в очакване на някакъв отговор. Лираел знаеше от опит, че то би могло да седи така с часове, ако се наложи, и се отказа от битката да поддържа самосъжалението си. Очевидно Кучето просто не разбираше колко е важно да притежаваш зрението.

— Е, как да я отворя? — попита тя.

Без да го осъзнава, се бе облегнала на вратата, за да запази равновесие след подскока, предизвикан от ухапването. Усещаше магията на Хартата в нея, топла и ритмична под дланта на ръката й, движеща се в бавен унисон с пулса на китката и врата й.

— Бутни я — предложи Кучето, приближавайки се още, като душеше пукнатината, при която вратата опираше в пода. — Привидението може би я е отворило вместо теб.

Лираел сви рамене и опря двете си длани във вратата. Странно, но металните гвоздеи сякаш се бяха разместили, докато не гледаше. Те бяха пръснати хаотично, но сега се бяха подредили в три отчетливи шарки, макар че в тях нямаше ясно доловим смисъл. Лираел не беше сигурна точно кои символи са под дланите й, макар че усещаше как оставят отпечатъка си по кожата й.

Дори и металните гвоздеи бяха пропити със символи на Хартата, долови тя. Не знаеше точно какви са, но беше ясно, че вратата е основно произведение на магията, резултат от много месеци великолепни заклинания и не по-малко изящна металообработка и дърводелство.

Тя я блъсна веднъж и вратата изскърца. Блъсна по-силно и тя изведнъж се плъзна като хармоника, разделяйки се на седем отделни панела. Лираел не забеляза, че докато това се случваше, един от трите символа изчезна напълно, като остави само два вида видими пирони. Връхлетя я внезапен прилив на магия на Хартата, който се лееше откъм вратата и по някакъв начин нахлуваше в самата нея. Усети как се разлива в тялото й, изпълвайки я с главозамайваща радост, която не бе изпитвала, откакто Падналото куче за пръв път бе дошло да прогони самотата й. Магията плуваше в кръвта й, искреше в дъха й — после изчезна, и тя се олюля до рамката на вратата. В същото време отпечатъкът от пироните по ръцете й изчезна, преди да успее да види какво означава.

— Брей! — каза тя, поклащайки глава, а ръката й несъзнателно търсеше успокояващото тяло на Кучето от едната й страна. — Какво беше това?

— Просто вратата те поздрави — отвърна Кучето. Измъквайки се от хватката на Лираел, то вече душеше напред, а лапите му потракваха, докато опитваше да направи първите крачки по стълбите, които се виеха надолу към планината.

— Как така? — попита Лираел. Щръкналата и размахваща се опашка на кучето се влачеше около извивките на спираловидното стълбище. — Как една врата би могла да ме поздрави? Чакай! Чакай ме!

Падналото куче не се славеше с това, че се вслушва в команди, молби, или дори умоляване, но я чакаше на около двайсет стъпки по-надолу. Тук имаше по-малко символи на Хартата, които осигуряваха светлина, а стъпалата бяха покрити с тъмен мъх. Очевидно никой не бе минавал по този път от много време.

Кучето погледна нагоре, когато Лираел го настигна, после веднага пое отново по стълбите, като с лекота си възстанови преднината от двайсет стъпки, и отново изчезна от погледа й, макар че Лираел чуваше как лапите му тракат равномерно по стъпалата.

Въздъхна и го последва по-бавно, тъй като нямаше доверие на покритите с мъх стъпала. По-надолу имаше нещо, което не й харесваше особено и тя се чувстваше потисната от някакво подсъзнателно чувство на тревога. Изпитваше някакво леко, неприятно напрежение, което се увеличаваше с всяка измината крачка надолу.

Кучето я изчакваше за миг още осем пъти, преди да стигнат до дъното на дълбокото стълбище. Лираел предположи, че сега се намират на повече от четиристотин метра навътре в планината, отколкото някога бе навлизала. Тук нямаше ледени натрупвания, което усили странното й усещане. Това не приличаше на никоя друга част от владенията на Клеър.

Ставаше все по-тъмно, колкото по-ниско се спускаха, а старите символи на Хартата за осветление избледняваха, докато останаха само няколко. Който и да бе построил това стълбище, бе започнал от дъното, даде си сметка Лираел, докато наблюдаваше символите. По-ниските бяха много по-стари и не бяха подновявани от векове.

Обикновено нямаше нищо против тъмнината, но тук, навътре в планината, беше различно. Лираел сама направи заклинание за светлина, два ярки символа, които вплете в косата си, за да разпращат подвижен водопад от светлина пред нея, докато слиза по стълбите.

В дъното на стълбището Кучето се чешеше по опакото на ухото пред друга врата, покрита с магия на Хартата.

Тази беше от камък и върху нея бяха издълбани някакви букви — едри букви от Средната азбука, както и символи на Хартата, видими само за един Маг на Хартата.

Лираел се приведе по-близо, за да ги разчете, после се отдръпна, обърна се към стълбите и понечи да избяга. Неизвестно как Кучето се озова между краката й и я спъна. Лираел падна и загуби контрол над заклинанието за светлина, а ярките символи угаснаха, връщайки се отново в безспирния поток на Хартата.

В миг на абсолютна паника, тя започна да дращи в мрака, поемайки към мястото, където според нея бяха стълбите. После пръстите й срещнаха мекия влажен нос на Кучето и тя видя слаба призрачна светлина, очертаваща силуета на нейния приятел.

— Това беше хитро — каза Кучето в мрака, приближавайки се, за да нададе влажния си вой в ухото на Лираел. — Предполагам, че не ти е хрумнало изведнъж, че си забравила пай във фурната?

— Вратата — прошепна Лираел, без да прави усилия да се изправи. — Това е врата към гроб. Води към крипта.

— Нима?

— И на нея е изписано моето име — смотолеви Лираел.

Последва дълга пауза. После Кучето каза:

— Значи мислиш, че някой си е направил труда да ти построи крипта преди хиляда години, защото евентуално би могла да се появиш един ден, да влезеш вътре и съответно да получиш инфаркт?

— Не…

Последва още една дълга пауза, а после Кучето каза:

— Ако допуснем, че това наистина е врата на крипта, мога ли да попитам колко рядко срещано е името Лираел?

— Ами, струва ми се, че съм кръстена на своя пралеля, а преди нея е имало още една…

— Следователно, ако това е крипта, навярно е на някоя отдавна починала Лираел — предположи деликатно Кучето. — Но какво изобщо те кара да мислиш, че това е врата на крипта? Май си спомням, че на вратата имаше две думи. А втората не изглеждаше като „гроб“ или „крипта“.

— Тогава какво пишеше? — попита Лираел, изправяйки се уморено, като вече търсеше мислено символите на Хартата, които щяха да й осигурят светлина, а ръцете й бяха в готовност да ги нарисуват във въздуха. Тя дори не можа да си спомни да е прочела втората дума, но не искаше да признае на Кучето, че просто е била обзета от натрапчивото чувство, че това е крипта. Това, съчетано с факта, че бе видяла собственото си име, бе породило миг на абсолютна паника, в който единствената й мисъл беше да се махне и да се върне към сигурността на библиотеката.

— Нещо съвсем различно — каза Кучето със задоволство, когато от върховете на пръстите на Лираел лумна светлина, падаща равномерно върху вратата.

Този път тя дълго гледа изсечените букви, а ръцете й докосваха дълбоко гравирания камък. Челото й се сбърчи, когато прочете думите отново и отново, сякаш не успяваше да свърже буквите в смислена дума.

— Не разбирам — каза тя накрая. — Втората дума е „пътека“. Пише „Пътеката на Лираел“!

— Предполагам, че в такъв случай трябва да минеш по нея — каза Кучето, останало невъзмутимо от този надпис. — Въпреки че ти не си онази Лираел, чиято пътека е това, все пак си Лираел, което според мен е добро оправдание…

— Млъкни, Куче — каза Лираел, докато размишляваше. Ако тази врата бележеше началото на пътека с нейното име, тя трябваше да е била направена преди най-малко хиляда години. Това не бе невъзможно, защото Клеър понякога имаха видения за такива далечни бъдещи събития. Или възможни бъдещи събития, както ги наричаха, защото очевидно бъдещето беше като поток с множество разклонения, които се разделяха, сливаха и отново поемаха по своя път. Голяма част от обучението на Клеър, поне доколкото Лираел бе запозната, се състоеше в това да разбират кое възможно бъдеще е най-вероятно — или най-желано.

Ала имаше уловка в схващането, че някоя отдавна живяла Клеър беше видяла Лираел, защото сегашните Клеър не можеха изобщо да видят бъдещето на Лираел и никога не бяха могли. Санар и Риел й бяха казали, че дори когато деветдневната стража бе опитала да я види, не се бе получило нищо. Бъдещето на Лираел беше непроницаемо, както и настоящето й. Нито една Клеър не я беше виждала, дори не и в някой произволно избран миг в библиотеката, или заспала в леглото си месец по-късно. За пореден път тя беше различна, неспособна да вижда, но и невидима.

След като дори и деветдневната стража не можеше да я види, мислеше си Лираел, как би могла една Клеър отпреди хиляда години да знае, че ще мине по този път? И защо бяха построили не само тази врата, но и стълбището? Беше много по-вероятно пътеката да е била кръстена на някоя от нейните предшественици, някоя друга Лираел отпреди много години.

Това я накара да се почувства по-добре относно отварянето на вратата. Наведе се напред, блъскайки с две ръце студения камък. По тази врата също течеше магията на Хартата, но тя не премина в нея, а само запулсира леко под кожата й. Беше нещо като старо куче, застанало до огнището, доволно от това да го галят, съзнаващо, че не е необходимо да дава видим израз на удоволствието си.

Вратата леко помръдна навътре, устоявайки на тласъка й, с дълго, провлачено скърцане на камък върху камък. От другата страна нахлу по-студен въздух, който разроши косата на Лираел и накара символите на Хартата да затанцуват. Той донесе и влажна миризма, а странното, потискащо чувство, което бе изпитала на стълбите се усили, подобно на началното изтръпване при зъбобол, предвещаващо предстоящата болка.

Зад вратата имаше огромна пещера, която се простираше във всички посоки, привидно безкрайно, отвъд кръга светлина около нея. Пещера, неизмерима в тъмното, навярно простираща се без край.

Лираел влезе вътре и погледна нагоре в мрака, докато вратът й се изви, а очите й бавно привикнаха с тъмнината. Тук-там се забелязваше странна луминесцентна светлина, но не от символите на Хартата. Тя се издигаше толкова нависоко, че най-далечната наподобяваше далечна пелена от звезди в нощта. Все така вгледана нагоре, Лираел осъзна, че се намира на дъното на голям разсед, който се простираше почти до върха на самия Стармаунт. Погледна нататък и видя, че е застанала върху широка тераса, а разседът продължава покрай нея към още по-непрогледен мрак, навярно дори до самите корени на света. Тази гледка й помогна да познае мястото, защото тя познаваше само една толкова тясна и дълбока бездна. Много по-нагоре, над нея минаваха спуснати мостове. Лираел я бе прекосявала почти несъзнателно много пъти, но никога не бе осъзнавала ужасяващата й дълбочина.

— Познавам това място — каза Лираел, а гласът й бе тих и отекващ. — Намираме се на дъното на Разседа, нали? — Тя се поколеба, а после добави: — Гробището на рода Клеър.

Падналото куче кимна, но не каза нищо.

— Знаел си, нали? — продължи Лираел, все така вгледана нагоре. Не можеше да ги види, но знаеше, че по-високите части на Разседа са белязани от малки пещери, във всяка от които се съхраняваха тленните останки на някоя Клеър. Цели поколения мъртви, грижливо запазени в това вертикално гробище. По някакъв странен начин, тя усещаше присъствието на гробовете или на мъртвите в тях… или на нещо друго.

Майка й не беше там, защото бе умряла сама в някаква чужда страна, далече от Клеър, твърде далече, за да могат да върнат тялото. Ала Филрис почиваше тук, както и други познати на Лираел.

— Това наистина е крипта — каза тя, гледайки строго Кучето. — Знаех си.

— Всъщност е по-скоро костница — поде Кучето. — Доколкото знам, когато една Клеър види смъртта си, я смъкват с въже до съответната тераса, където тя си изкопава свой…

— Не е така! — прекъсна го Лираел шокирана. — Те знаят само приблизително кога. Обикновено Палимор и градинарите подготвят пещерите. Леля Кирит казва, че е много невъзпитано да искаш сам да изкопаеш пещерата си…

Тя внезапно спря и прошепна:

— Куче? Нима съм тук, защото са видели как умирам и трябва сама да изкопая пещерата си, защото съм невъзпитана?

— Ще се наложи да те ухапя здравичко, ако продължаваш с тези безсмислици — изрева Кучето. — Откъде се взе тази внезапна мисъл за смъртта?

— Защото я усещам, усещам я навсякъде около себе си — прошепна Лираел. — Най-вече тук.

— Това е, защото вратите към смъртта са открехнати на мястото, където са починали много хора, или където има много погребани — каза разсеяно Кучето. — Кръвта се смесва малко, затова винаги има Клеър, които са чувствителни към смъртта. Ето това усещаш. Не бива да се страхуваш.

— Не се страхувам, наистина — отвърна Лираел озадачена. — То е като болка или сърбеж. Кара ме да искам да направя нещо. Да го почеша. Да го накарам да изчезне.

— Не знаеш нищо от некромантията, нали?

— Естествено, че не! Това е Свободна магия. Забранено е.

— Не непременно. Клеър са се занимавали със Свободна магия преди, а някои още го правят — отвърна Кучето разсеяно. Беше доловило нечия миризма и енергично душеше около краката на Лираел.

— Кой се занимава със Свободна магия? — попита Лираел. Кучето не отвърна, а продължи да души около краката й. — Какво подушваш?

— Магия — каза Кучето, вдигайки поглед за миг, преди да продължи да души, движейки се в непрекъснато разширяващ се кръг. — Стара, стара магия. Скрита тук, в дълбините на света. Колко много, много… уха…

Последните му думи приключиха с лай, когато разседът бе озарен от внезапна светлинна завеса, а навсякъде експлодираха топлина и светлина. Напълно неподготвената Лираел се олюля назад и падна през отворената врата. Миг по-късно Кучето се блъсна в нея, а от него се носеше ясно доловимата миризма на опърлено.

В огнената стена започнаха да се оформят фигури, човекоподобни фигури, които размахваха ръце и крака. В този жълто-синьо-червен пъкъл, символите на Хартата бушуваха и се носеха, леейки се твърде бързо, за да може Лираел да ги разбере.

После фигурите излязоха от огъня. Бяха войни, състоящи се изцяло от огън, с нажежени до бяло, ослепително ярки мечове.

— Направи нещо! — излая Кучето.

Ала Лираел просто продължаваше да се взира в приближаващите войници, хипнотизирана от пламъците, които блещукаха по телата им. Всички те бяха част от едно велико заклинание на Хартата, разбра тя, едно неимоверно могъщо привидение, съставено от много части. Привидение-пазител, подобно на това върху вратата от червено дърво…

Лираел стана, потупа веднъж Кучето по главата и тръгна нататък, направо към безмилостната горещина и пазителите с техните огнени мечове.

— Аз съм Лираел — каза тя, примесвайки думите си със символи на Хартата за истина и яснота. — Дъщеря на Клеър.

За миг думите й увиснаха във въздуха, прорязвайки шумоленето и пукането на огнените привидения. После пазителите вдигнаха мечовете си, сякаш да отдадат чест — и вълна от още по-силна горещина се плъзна напред, лишавайки дробовете на Лираел от въздух. Тя се задави, закашля се, направи крачка назад… и припадна.

 

 

Когато дойде на себе си, Падналото куче тъкмо се готвеше да оближе лицето й. Може би за десети път, съдейки по гъстия слой кучешка слюнка по бузата й.

— Какво се е случило? — попита тя, като бързо се огледа. Вече нямаше огньове, а навсякъде около нея блещукаха малки символи на Хартата за светлина, подобно на миниатюрни звезди.

— Изгориха въздуха ти, когато отдадоха чест. Предполагам, че онзи, който е създал тези привидения, е очаквал хората да се представят от вратата — каза Кучето, като се опита отново да я оближе само за да бъде отблъснато. — Другата възможност е да са били особено глупави привидения. Все пак поне едно от тях бе достатъчно любезно да хвърли шепа от тези светлинки. Впрочем част от косата ти изгоря.

— По дяволите! — възкликна Лираел, оглеждайки опърлените краища на косата си, които стърчаха от шала й. — Леля Кирит със сигурност ще ги забележи! Ще се наложи да й кажа, че съм се надвесила над някоя свещ или нещо подобно. Като говорим за Кирит, най-добре да поемаме обратно.

— Още не! — възмути се кучето. — Не и след всички тези усилия. Освен това, светлините образуват пътека. Погледни! Това сигурно е тя. Пътеката на Лираел!

Лираел седна и погледна към мястото, където сочеше Кучето — заело класическа поза, повдигнало единия си крак и с нетърпеливо издадена напред муцунка. Там несъмнено имаше пътека от дребни, блещукащи светлинки на Хартата, която водеше по-нататък по терасата, където Разседът се стесняваше сред още по-зловещ мрак.

— Наистина трябва да се връщаме — каза Лираел колебливо. Но пътеката от светлини беше там и я примамваше. Привиденията я бяха пропуснали да мине. На отсрещния край трябваше да има нещо, до което сигурно си струваше да се добере. Навярно дори нещо, което щеше да й помогне да получи дарбата на зрението, мислеше си тя, беззащитна пред този копнеж, оскъдната надежда, която продължаваше да живее в сърцето й. Всичките години, прекарани в търсене в библиотеката, не бяха й помогнали. Може би нещата щяха да се променят тук, в древното сърце на царството на Клеър.

— Хайде, тогава — каза тя, изправяйки се с пъшкане. Обгоряла коса и синини — това бе всичко, което беше открила досега. — Какво чакаш?

— Ти върви първа — отвърна Кучето. — Носът още ме боли от пламтящите портиери на тъпите ти роднини.

Пътеката от светлини ги поведе нататък по терасата, а Разседът се стесни, каменните скали се приближиха, докато Лираел можеше да протегне ръка и да прокара пръсти по студения, мокър камък от двете си страни. Тя спря да го прави, когато видя, че светлината идва от мокри гъби, които караха пръстите й да светят и да миришат на гнило зеле.

Докато пътят се стесняваше, той се спускаше по-надолу в планината, а хладната влага изтръгна и последните остатъци от топлина от опърленото лице на Лираел. Освен това се чуваше някакъв звук, дълбок рев, който вибрираше под краката й и се усилваше, докато продължаваха да вървят. Отначало реши, че си въобразява, че той навярно е част от това, което Кучето наричаше усещане за смърт. После тя разбра за какво става дума: това беше гръмкият рев на течаща вода.

— Сигурно сме близо до подземна река или нещо подобно — каза, нервно повишавайки тон, в отговор на усилващия се грохот на водата. Както и повечето Клеър, Лираел почти не умееше да плува, а опитът й с реките се свеждаше до невероятните потоци топящ се лед от Глетчера през пролетта.

— Ние сме почти върху нея — отвърна Кучето, което можеше да вижда по-далече на светлината от обградената от звезди пътека. — Както е казал поетът:

 

Бърза река, родена в непрогледна нощ,

устремена напред, към светлината.

Повита в дълбок лед и мрак,

враговете на Кралството ще усетят гнева й

Докато могъщата Ратерлин изчерпи силата си

докрай в своята делта.

 

— Хмм… май съм забравил някой стих тук. Да видим, „Бърза река…“

— Ратерлин извира оттук? — прекъсна го Лираел, сочейки напред. — Мислех, че се състои просто от топящи се води. Не знаех, че извира отнякъде.

— Тук има извор — отвърна Кучето след известна пауза. — Много стар извор. В сърцето на планината, сред най-дълбокия мрак. Спри!

Лираел се подчини, инстинктивно сграбчвайки с една ръка увисналата гънка от кожа по врата на Кучето, непосредствено зад каиша.

Първоначално не разбра защо Кучето я е накарало да спре, докато то не я поведе още няколко предпазливи стъпки напред. След тези стъпки, шумът от реката внезапно се превърна в оглушителен рев, и в лицето й се разбиха студени пръски.

Бяха стигнали до реката. Пътят пред тях представляваше нестабилен, хлъзгав мост от мокри камъни, простиращ се на около двайсет крачки, за да спре пред още една врата. Мостът нямаше перила и беше широк по-малко от шейсет сантиметра. Неговата теснота и бурната вода отдолу показваха недвусмислено, че е бил построен като бариера пред смъртта. Никой не би могъл да го прекоси.

Лираел погледна към моста и вратата, после надолу към мрака и буйната вода, изпитвайки едновременно страх и невероятна възбуда. Непрестанният ход на реката и непрестанният тътен й действаха хипнотизиращо, но в крайна сметка успя да откъсне поглед. Погледна Кучето, и въпреки че думите й бяха почти заглушени от тътена на реката, възкликна:

— Няма да го прекося!

Кучето не й обърна внимание, а Лираел понечи да повтори думите си. Ала те заседнаха върху езика й, когато видя, че лапите на Кучето бяха станали два пъти по-големи от обичайното, и по-плоски. Освен това то имаше доста самодоволен вид.

— Обзалагам се, че са ти пораснали и смукатели — извика Лираел, потръпвайки от отвращение при тази мисъл. — Като на октопод.

— Разбира се, че имам — извика в отговор Кучето, повдигайки едната си лапа с шляпане, което Лираел успя да чуе дори на фона на грохота на реката. — Този мост ми се струва доста опасен.

— Да, така е — изрева тя, като отново погледна моста. Очевидно Кучето възнамеряваше да го прекоси, и благодарение на смукателните му стъпала, предположи Лираел, прекосяването щеше да се превърне от невъзможно в просто опасно. Въздишайки, тя се наведе и свали обувките си, примигвайки с очи заради пръските. След като завърза връзките на меките си кожени полуботуши на колана, тя стъпи със свити пръсти на камъка. Беше много студено, но Лираел с облекчение откри пресечените линии, които не беше видяла на слабата светлина. Това щеше да й даде опора.

— Чудно от какво е бил построен да предпазва този мост — каза тя, внимателно пъхайки пръсти под каишката на Кучето, усещайки приятното вибриране на магията на Хартата и още по-успокояващата фигура на добре гледано куче.

Бяха изкачили едва първото стъпало, когато Лираел изрази на глас втората си мисъл, а думите не се чуваха заради рева на реката около тях.

— Или какво е бил построен да удържа.