Роджър Зелазни
Царството на Хаоса (1)

I

… Амбър: висок и бляскав върху Колвир в средата на деня. Черен път: нисък и застрашителен през Гарнат на юг към Хаоса. Аз: нервно крача насам-натам, като от време на време спирам в библиотеката на двореца да попрочета нещо. Вратата на тази библиотека: затворена и залостена.

Вбесеният принц на Амбър седна зад бюрото и отново съсредоточи вниманието си върху отворената книга. На вратата се почука.

— Махай се! — извиках аз.

— Коруин, аз съм — Рандъм. Хайде, отвори. Нося ти дори обяд.

— Един момент.

Станах, заобиколих бюрото и прекосих стаята. Рандъм кимна, щом му отворих. Носеше поднос, който остави върху малка масичка, близо до бюрото.

— Много храна си донесъл — отбелязах.

— И аз съм гладен.

— Ами действай тогава.

Той ме послуша. Наряза месото и ми подаде едно парче, заедно с филия хляб. После наля вино. Седнахме и започнахме да се храним.

— Знам, че все още си бесен… — обади се след известно време Рандъм.

— А ти не си ли?

— Е, аз вероятно вече съм свикнал донякъде. Не знам. И все пак… Да. Беше доста безцеремонен, нали?

— Безцеремонен? — Отпих голяма глътка от виното. — Също като едно време. Дори по-зле. Действително бях почнал да го харесвам, докато се преструваше на Ганелон. А сега, като пое отново нещата в свои ръце, пак е така деспотичен, както винаги — даде ни купища нареждания, които не си направи труда да обясни и отново изчезна.

— Каза, че скоро ще се свърже с нас.

— Предполагам, че и предишния път е имал подобни намерения.

— Не съм чак толкова сигурен.

— А не даде и никакви обяснения за досегашното си отсъствие. Всъщност, на практика той не ни разкри нищо.

— Вероятно има свои основания за това.

— Започвам да си задавам един въпрос, Рандъм. Смяташ ли, че е възможно умът му вече да отслабва?

— Беше му достатъчно силен, за да те заблуди.

— С комбинация от животинска подлост и умение да се преобразява.

— И все пак успя, нали?

— Да. Успя.

— Коруин, а не ти ли се струва, че не желаеш той да разполага с ефективен план, че не искаш той да се окаже прав?

— Това е нелепо. Аз не по-малко от всеки друг искам тази каша да се оправи.

— Да, но като че ли предпочиташ отговорът да дойде от другаде.

— Накъде биеш?

— Ти отказваш да му се довериш.

— Признавам. Не съм го виждал — като него самия — от дяволски много време и…

Рандъм поклати глава.

— Нямах това предвид. Ти се дразниш от самото му завръщане. Прав ли съм? Надявал си се да не го видим никога повече.

Извърнах поглед.

— Май е така — отвърнах накрая. — Но не заради освободения трон или поне не само заради него. Причината е в татко, Рандъм. В него самия. Това е всичко.

— Знам — кимна той. — Ала трябва да признаеш, че преметна Бранд, което не беше никак лесно. Все още се удивлявам на изкусните му номера, с които накара теб да донесеш онази ръка от Тир-на Ногт и по някакъв начин подтикна мен да я дам на Бенедикт, погрижи се Бенедикт да се намира точно където трябва в нужния момент, така че всичко да стане както е искал и накрая си върна Рубина. Пък и все още е по-добър от нас в играта със Сенките. Управляваше ги от самия връх на Колвир, когато ни заведе до първичния Лабиринт. Аз не мога да направя това. Нито ти. И успя да надвие Жерар. Не ми се вярва умът му да отслабва. Мисля, че много добре знае какво върши и независимо дали това ни харесва или не, смятам, че той е единственият, който може да се справи със сегашното положение.

— Опитваш се да ми кажеш, че трябва да му вярвам ли?

— Опитвам се да ти кажа, че нямаш никакъв избор.

Въздъхнах.

— Предполагам, че си прав. Няма смисъл да се чувствам огорчен. И все пак…

— Безпокои те заповедта за нападение, нали?

— Да, освен всичко друго. Ако изчакаме повече, Бенедикт ще може да събере по-голяма войска. Три дена съвсем не са достатъчни, за да се подготви за подобно нещо. Особено, когато знаем толкова малко за врага.

— Може и да не е така. Той разговаря много дълго с Бенедикт насаме.

— И това, също. Тези отделни нареждания. Цялата тази тайнственост… Явно не желае да ни се довери повече, отколкото е необходимо.

Рандъм се засмя. Аз също.

— Хубаво — кимнах. — Вероятно и аз така бих постъпил. Но три дена подготовка за война… — поклатих глава. — Дано наистина знае нещо, което на нас ни е неизвестно.

— Имам чувството, че това ще бъде по-скоро еднократно нападение, а не война.

— Само дето не си направи труда да ни обясни какво ще нападаме.

Рандъм вдигна рамене и си сипа още вино.

— Може би ще ни каже, когато се върне. Ти не си получил някакви специални нареждания, нали?

— Само да стоя и да чакам. А ти?

Той поклати глава.

— На мен ми каза, че като му дойде времето, ще разбера. Поне се е разбрал с Джулиан, казал му е да държи отредите си в пълна готовност.

— Оо? Те не са ли в Ардън?

Рандъм кимна.

— Кога е наредил това? — поинтересувах се аз.

— След като ти си тръгна. Прехвърли Джулиан тук с неговата Фигура, за да му даде нареждания и после двамата заедно потеглиха на коне. Чух татко да казва, че донякъде ще язди с него.

— По източния склон на Колвир ли тръгнаха?

— Да. Аз ги изпратих.

— Интересно. Какво още съм пропуснал?

Той се размърда в стола си.

— Това, което ме тревожи. След като татко се качи на коня и махна за довиждане, изведнъж се обърна към мен и каза: „Дръж Мартин под око.“

— И нищо повече?

— Нищо. Но докато го казваше, се смееше.

— Просто естествено подозрение към новодошлия, предполагам.

— Тогава защо се смееше?

— Предавам се.

Отрязах си парче сирене и го изядох.

— Може да се окаже, обаче — продължих след това, — че идеята не е лоша. Нищо чудно да не го е казал от подозрителност. Възможно е да смята, че Мартин има нужда да бъде защитен от нещо. Или пък и двете. Или нито едното. Знаеш го какъв е понякога.

Рандъм се изправи.

— Не бях помислил за тази възможност. Ела с мен сега, а? Цяла сутрин седиш тук, горе.

— Добре. — Станах и пристегнах Грейсуондир. — Къде е Мартин, между другото?

— Оставих го на първия етаж. Разговаряше с Жерар.

— Значи е в добри ръце. Жерар тук ли ще остане или ще се върне при флота?

— Не знам. Той не желае да обсъжда дадените му нареждания.

Излязохме от библиотеката и се запътихме към стълбището.

Докато слизахме, долових отдолу неясен шум и ускорих крачка.

Погледнах над перилата и видях при входа на тронната зала групичка стражи, сред които се извисяваше едрата фигура на Жерар. Всички бяха обърнати с гръб към нас. Прескочих наведнъж последните няколко стъпала. Рандъм беше недалеч зад мен.

Запробивах си път.

— Какво става, Жерар? — попитах.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна той. — Виж сам. Но не може да се влезе.

Жерар се дръпна встрани и аз направих крачка напред. После още една. И толкова. Сякаш се сблъсках с леко еластична и напълно невидима стена. А зад нея видях гледка, която стегна спомените и чувствата ми на възел. Вкамених се, страхът ме хвана за гърлото и обездвижи ръцете ми. Това не беше някакъв мръсен номер.

Мартин, усмихнат, все още държеше в лявата си ръка някаква Фигура, а Бенедикт — очевидно наскоро повикан — стоеше пред него. Наблизо, върху по-високата част от пода, до трона, се намираше някакво момиче, което беше с гръб към нас. Изглежда двамата мъже разговаряха, но не можех да чуя думите.

Накрая Бенедикт се обърна и като че ли каза нещо на момичето. След малко тя сякаш му отговори. Мартин се отдръпна и мина от лявата й страна. Докато момичето говореше, Бенедикт също се качи горе. Тогава успях да видя лицето й. Те продължаваха да разговарят.

— Момичето ми се вижда някак познато — обади се Жерар, който бе пристъпил напред и сега стоеше до мен.

— Може да си я мернал, когато мина покрай нас в деня, в който умря Ерик — предположих аз. — Това е Дара.

Чух го как рязко си пое дъх.

— Дара! — възкликна той. — Значи ти… — гласът му заглъхна.

— Не съм лъгал. Тя съществува.

— Мартин! — извика Рандъм, който се бе приближил от дясната ми страна. — Мартин! Какво става?

Не последва отговор.

— Мисля, че не може да те чуе — рече Жерар. — Изглежда тази бариера ни изолира напълно.

Рандъм се опита да мине със сила напред, ръцете му заблъскаха нещо невидимо.

— Хайде всички заедно да го бутнем — предложи той.

Пак тръгнах напред. Жерар също натисна невидимата стена с цялата си тежест.

След около половин минута без никакъв успех, аз се отказах.

— Няма смисъл. Не можем да минем.

— Каква е тази проклетия? — попита Рандъм. — Какво ни спира…

Имах известни подозрения — нищо повече, обаче — за това какво ставаше, може би. И то само, защото сцената ми се струваше смътно позната. Ала сега… Сега посегнах към ножницата, за да се уверя, че Грейсуондир е още там.

Там беше.

Тогава как можех да си обясня присъствието на неповторимия ми меч, с ясно различимата резба по острието, увиснал във въздуха там, където изведнъж се бе появил, без нищо да го държи, съвсем близо до трона, с връх, който едва докосваше гърлото на Дара?

Не можех да си го обясня.

Но всичко прекалено много напомняше за случилото се през онази нощ в града на сънищата в небето, Тир-на Ногт, за да бъде просто съвпадение. Тук отсъстваха допълненията — мракът, объркването, плътните сенки, бурните чувства, които бях изпитвал — и все пак сцената беше почти същата, като през онази нощ. Много приличаше. Но не бе съвсем точно подобие. Стойката на Бенедикт беше по-различна, той се намираше по-назад, тялото му бе наведено под друг ъгъл. Не можех да чета по устните на Дара, но се питах дали тя задава същите странни въпроси. Съмнявах се. Разиграващата се сцена — подобна и все пак различна от преживяната от мен — вероятно е била оцветена в предишния случай — ако изобщо имаше някаква връзка с него — от ефектите, предизвикани тогава от силите на Тир-на Ногт върху съзнанието ми.

— Коруин — обади се Рандъм, — това там пред нея ми прилича на Грейсуондир.

— Нали? — откликнах аз. — Но както виждаш, той ми виси на кръста.

— Не е възможно да има друг като него… нали? Ти разбираш ли какво става?

— Започва да ми се струва, че може и да разбирам. Ала нищо не мога да направя, за да го спра.

Изведнъж мечът на Бенедикт изскочи от ножницата си и влезе в стълкновение с онзи, който толкова приличаше на моя. За миг Бенедикт поведе бой с невидим противник.

— Дай му да разбере, Бенедикт! — извика Рандъм.

— Няма как да стане — казах му аз. — След малко той ще загуби ръката си.

— Откъде знаеш? — попита Жерар.

— По някакъв начин аз съм човекът, който се бие с него — обясних. — Това е другата страна на моето преживяване в Тир-на Ногт. Не знам как е успял да го постигне, но на тази цена татко си върна Рубина.

— Нищо не разбирам — поклати глава Жерар.

Въздъхнах.

— Няма да твърдя, че ми е ясно как го е направил — рекох. — Но не бихме могли да влезем, докато оттам не изчезнат две неща.

— Какви две неща?

— Гледай само.

Бенедикт бе преместил меча си в другата ръка. Блестящата му протеза се стрелна напред и се вкопчи в невидима цел. Двата меча се парираха взаимно, сключени под натиск, а върховете им плавно се движеха към тавана. Дясната ръка на Бенедикт продължаваше да стиска.

Изведнъж Грейсуондир се освободи и бързо замахна. Той нанесе ужасен удар по дясната ръка на Бенедикт, точно на мястото, където започваше протезата. Тогава Бенедикт се извъртя и за няколко мига действията му бяха скрити от нашите погледи.

После отново се обърна и падна на едно коляно. Лявата му ръка стискаше остатъка от дясната. Протезата висеше във въздуха близо до Грейсуондир. Тя се отдалечаваше от Бенедикт и се спускаше надолу, заедно с меча. Когато и двата предмета стигнаха до пода, те не се удариха в повърхността му, а преминаха през него и изчезнаха.

Политнах напред, с мъка запазих равновесие и влязох в тронната зала. Бариерата я нямаше.

Мартин и Дара първи се втурнаха към Бенедикт. Дара вече бе откъснала парче от наметалото си и превързваше раната, когато Жерар, Рандъм и аз стигнахме до тях.

Рандъм хвана Мартин за рамото и го обърна към себе си.

— Какво става? — попита той.

— Дара… Дара ми каза, че иска да види Амбър — обясни Мартин. — И тъй като вече живея тук, аз се съгласих да я пренеса и да я разведа наоколо. После…

— Да я пренесеш ли? Имаш предвид с Фигура?

— Ами… да.

— Твоята или нейната?

Мартин започна да хапе долната си устна.

— Ами, виждаш ли…

— Дай ми тази колода — нареди Рандъм и дръпна кутийката от колана на Мартин. Отвори я и се зае да разглежда картите.

— После реших да кажа на Бенедикт, тъй като той се интересуваше от нея — продължи Мартин. — Бенедикт пожела да дойде и да я види…

— Какво е това, дявол да го вземе? — възкликна Рандъм. — Тук има твоя и нейна Фигура, както и една на някакъв човек, когото никога досега не съм виждал! Откъде си ги взел?

— Дай да ги погледна — обадих се аз.

Той ми подаде трите карти.

— Е? — попита. — Бранд ли ги е правил? Той е единственият сега, който знае как се изработват Фигури.

— Никога не бих се доближил до Бранд — обади се Мартин, — освен, за да го убия.

Но аз вече знаех, че не са правени от Бранд. Просто не бяха в неговия стил. Нито пък напомняха стила на някого, когото познавах. Ала в този момент мислите ми не се въртяха чак толкова около стила. Те бяха заети по-скоро с чертите на третия човек, за когото Рандъм каза, че никога досега не го е виждал. Аз го бях виждал. От картата ме гледаше лицето на младежа, който се бе приближил към мен в Царството на хаоса с арбалет в ръка, познал ме бе и се бе отказал да стреля.

Протегнах напред Фигурата.

— Мартин, кой е това?

— Човекът, който направи тези допълнителни Фигури — обясни той. — Добави една и на себе си, след като вече се беше захванал. Не знам как се казва. Той е приятел на Дара.

— Лъжеш — обвини го Рандъм.

— Нека тогава Дара да ни каже — реших аз и се обърнах към нея.

Тя все още стоеше на колене до Бенедикт, макар че бе приключила с превръзката и той вече се изправяше.

— Какво ще кажеш за това? — размахах картата към нея. — Кой е този човек?

Дара погледна картата, после вдигна очи към мен. Усмихна се.

— Наистина ли не знаеш?

— Щях ли да питам иначе?

— Тогава погледни пак, а след това иди да се видиш в огледалото. Той е твой син, както и мой. Казва се Мерлин.

Не се поддавам лесно на шок, но в случая нямаше нищо лесно. Зави ми се свят. Но умът ми бързо пресмяташе. При съответните разлики във времето, всичко това беше възможно.

— Дара — промълвих с мъка, — какво всъщност искаш?

— Казах ти, когато минавах през Лабиринта, че Амбър трябва да бъде унищожен. Искам само да участвам пълноценно в това.

— Ти ще заемеш старата ми килия — заявих аз. — Не, другата до нея. Стража!

— Коруин, не избързвай — намеси се Бенедикт, като се изправи на крака. — Нещата съвсем не са толкова лоши, колкото изглеждат. Тя може всичко да обясни.

— Тогава да започва веднага.

— Не. Насаме. Само семейството.

Отпратих със знак стражите, които се бяха приближили при моя вик.

— Добре. Да отидем в някоя от стаите на горния етаж.

Бенедикт кимна, а Дара го подхвана за лявата ръка. Рандъм, Жерар, Мартин и аз ги последвахме навън. Хвърлих още един поглед назад, към празното място, където видението ми бе станало реалност. Така стояха нещата.