Гарт Никс
Лираел (30)

Глава двадесет и шеста
Писмо от Никълъс

Онази нощ Сам излезе от хранилището с празна кана за вино, пояс със звънци, натъжено сърце и много поводи за размисъл. Елимер тръгна с него, но Сабриел остана, тъй като се налагаше да прекара нощта в кръга от Велики камъни на Хартата, за да ускори лечението си. Тъчстоун остана с нея и за двете деца беше очевидно, че родителите им желаят да бъдат сами. Навярно за да обсъдят неуспехите на сина си, помисли си Сам, докато уморено изкачваше стъпалата с пояса със звънци в ръка.

Елимер почти дружелюбно му пожела лека нощ на вратата на стаята си, но Сам не си легна. Вместо това, изкачи още едно извито стълбище до работилницата си в кулата и изрече думата, която съживи светлините на Хартата. После сложи звънците в различен шкаф от този, в който държеше книгата, като ги заключи, поне за да не ги вижда, ако не може да не мисли за тях. След това вяло опита да поднови заниманията си с един часовников механизъм и един играч на крикет с Магия на Хартата, батсмен, висок петнайсет сантиметра. Имаше идея да изработи два отбора и да ги накара да играят, но нито часовниковият механизъм, нито магията още действаха задоволително.

Някой почука на вратата. Сам не му обърна внимание. Ако беше слуга, щеше или да извика, или да си отиде. Ако беше Елимер, просто щеше да нахълта вътре.

Почукването се повтори, последва някакъв приглушен вик и Сам чу как някой пъха нещо под вратата, след това прозвуча шум от стъпки, които слязоха обратно по стълбите. На пода имаше сребърен поднос, върху който лежеше писмо с много опърпани краища. Съдейки по състоянието му, писмото сигурно беше от Анселстиер, а това означаваше, че е от Никълъс.

Сам въздъхна, сложи си белите памучни ръкавици и взе една пинсета. Получаването на писма от Ник винаги наподобяваше повече съдебно разследване, вместо обикновено четене. Той взе подноса, пренесе го върху пейката, където символите на Хартата бяха най-ярки, и започна да разделя хартията и да сглобява прогнилите късчета.

Половин час по-късно, когато часовникът в Сивата кула удари дванайсет пъти за полунощ, писмото беше сглобено достатъчно добре, за да може да се чете. Сам се наведе над него, а намръщената му гримаса се задълбочи, докато продължаваше да чете.

Скъпи Сам,

Благодаря, че ми изготви виза за Старото кралство. Не знам защо вашият консул в Бейн ми я издаде с такава неохота. Какъв късмет, че си принц, предполагам, и можеш да караш нещата да се случват. Нямах никакви проблеми от наша страна. Татко се обади на чичо Едуард, който задейства нужните връзки. На практика никой в Корвиър не знаеше, че е възможно да получиш разрешително да прекосиш Границата. Както и да е, предполагам, че това показва, че Анселстиер и Старото кралство не се различават особено. Всичко опира до това кого познаваш.

Във всеки случай, възнамерявам да потегля от Оуънгейт утре, и ако всички влакове се движат нормално, ще бъда в Бейн до събота и ще прекося Стената до 15-ти. Знам, че това е по-рано, отколкото се бяхме уговорили, така че няма да успееш да ме посрещнеш, но няма да пътувам сам. Наех гид — бивш разузнавач от пропускателния пункт, на който се натъкнах в Бейн. Всъщност натъкнах се в буквалния смисъл на думата. Той пресичаше улицата, за да избегне демонстрацията на онези хора от „Наша страна“, препъна се и едва не ме събори. Ала срещата ни беше съдбовна, тъй като той добре познава Старото кралство. Освен това потвърди наличието на нещо, за което бях чел — любопитно явление, наречено Капан за светкавици. Той го е виждал и със сигурност си заслужава да се проучи.

Затова смятам да отидем да погледнем този Капан за светкавици на път за вашата несъмнено очарователна столица Велизар. Впрочем моят гид съвсем не изглеждаше изненадан, че те познавам. Навярно той не се впечатлява от кралски особи, подобно на някои от нашите бивши съученици!

Както и да е, Капанът за светкавици очевидно е близо до някакъв град на име Едж, за който разбирам, че не е твърде отдалечен от прекия северен маршрут до теб. Само ако вярвахте в обикновените карти, а не в някакво псевдомистично отбелязване, съпътствано от празни листа хартия!

С нетърпение очаквам да те видя в естествената ти среда — почти толкова силно, колкото очаквам да изследвам странните аномалии на вашето Старо кралство. За него е писано изненадващо малко. Библиотеката в колежа разполага само с няколко стари и много суеверни текста, а тази в Радфорд — с малко повече. А и никога не го споменават във вестниците, освен в случаите, когато само загатват за него, щом Королини се разгорещи в парламента по повод изпращането на „нежеланите лица и южняците“ на мястото, което той нарича „дълбокия Север“. Предполагам, че аз ще се окажа в авангарда от „нежелани“ в неговите очи! Изглежда има някакво тайно споразумение да се премълчава всичко, свързано със Старото кралство, така че съм сигурен, че ще има много неща, които един млад и амбициозен учен да открие и покаже на света. Между другото, надявам се, че си се възстановил напълно. Аз самият боледувах от време на време, имах болки в гърдите, които изглежда са някакъв бронхит. Колкото и да е странно, те се влошават, колкото по на юг отивам, и в Корвиър бяха нетърпими, навярно защото въздухът е много замърсен. Прекарах последния месец в Бейн и нямах почти никакви проблеми. Предполагам, че във вашето Старо кралство ще съм още по-добре, защото въздухът там сигурно е кристалночист.

Както и да е, с нетърпение очаквам да те видя скоро, и оставам твой верен приятел,

Никълъс Сейър

 

P.S. Не ми се вярва Елимер наистина да е висока два метра и да тежи сто и двайсет килограма. Щеше да си го споменал досега.

Самет постави писмото на плота, като внимаваше да не повреди онова, което бе останало от него.

Когато приключи, отново го прочете, надявайки се думите по някакъв начин да са се променили. Нима Ник наистина щеше да прекоси Старото кралство само с един — при това неблагонадежден — гид? Не разбираше ли колко опасен е граничният район близо до Стената? Особено за един анселстиерец, без знака на Хартата и никакви магически умения. Ник дори нямаше да може да провери дали водачът му е истински човек, покварен носител на Хартата, или дори творение на Свободната магия, достатъчно силно, за да прекоси Границата без да го разкрият.

Сам започна да хапе устни при тази мисъл, а зъбите му се впиха в кожата заради подсъзнателната му тревога, после погледна в алманаха. Според него петнадесети беше преди три дни, така че Ник вероятно вече бе прекосил Стената. Следователно беше твърде късно да стигне дотам, дори и с Хартиеното крило, или да потърси някой от пощенските соколи на двореца и да го изпрати с инструкции до охраната. Ник имаше виза за себе си и за своя гид, така че нямаше да го задържат на поста при Бархедрин. Сега навярно беше в Граничния район на път за Едж.

Едж! Сам прехапа устната си по-силно. Това беше твърде близо до Червеното езеро и района, в който некромантката Клор бе разрушила Камъните и дори сега Врагът се спотайваше там и кроеше своите планове срещу Кралството. Това бе най-ужасното място, на което можеше да отиде Ник!

Едно почукване по вратата прекъсна мислите му и го накара още по-силно да прехапе устни и усети вкуса на кръв. Той извика раздразнено:

— Да! Кой е?

— Аз съм! — каза Елимер и нахълта вътре. — Надявам се, че не прекъсвам някакъв творчески процес?

— Не — отвърна предпазливо Самет. Той посочи работния си плот с нещо като махване с ръка и повдигане на рамене, загатвайки, че работата му не върви добре.

Елимер се огледа наоколо с интерес, тъй като Сам обикновено я гонеше, когато опитваше да влезе. Малката стая в кулата бе подарена на Сам за шестнайсетия му рожден ден и оттогава бе намерила широко приложение. В момента двата работни плота бяха покрити с бижутерски уреди и много инструменти и приспособления, които не й говореха нищо. Освен това имаше няколко малки статуетки на играчи на крикет, тънки слитъци злато и сребро, макари с бронзов тел, няколко сапфира и малко, но все още димящо огнище на ковачница, издигнато на мястото на някогашната камина в стаята.

И навсякъде витаеше Магията на Хартата. Във въздуха проблясваха избледнелите отражения на символи на Хартата, пълзяха бавно по стените и тавана и се струпваха до комина. Очевидно Сам не майстореше декоративна бижутерия, нито обещаните допълнителни тенис ракети.

— Какво правиш? — попита с любопитство Елимер. Някои от символите на Хартата, или по-скоро техните бледнеещи отражения, бяха много силни. Това бяха символи, които самата тя не би желала да използва.

— Разни неща — каза Самет. — Нищо, от което би се заинтригувала.

— Откъде знаеш? — попита Елимер. Между тях се надигаше познатата вълна на неприязън.

— Играчки — озъби се Сам и вдигна своя малък батсмен, който внезапно замахна с миниатюрната си бухалка, преди отново да застине неподвижно. — Правя играчки. Знам, че това не е подходящо занимание за един принц, и че трябва да спя, за да събера сили за изпълнения със забавления нов ден с уроци по танци и съдебни заседания, но… не мога — заключи той уморено.

— Аз също — каза Елимер с помирителен тон. Тя седна на единствения друг стол и добави: — Тревожа се. За мама.

— Тя каза, че ще се оправи. Великите камъни ще я излекуват.

— Този път. Тя се нуждае от помощ в своята работа, Сам, а ти си единственият човек, който може да й я даде.

— Знам — каза Сам. Отмести поглед към писмото на Ник. — Знам.

— Е — продължи сконфузено Елимер, — просто исках да ти кажа, че обучението ти за Абхорсен е най-важното нещо, Сам. Ако ти трябва още време, просто трябва да кажеш, и аз ще променя програмата ти.

Сам я погледна изненадано.

— Имаш предвид, че ще намалиш времето на Птицата на Изгрева или онези следобедни партита с глупавите сестри на твоите приятелки?

— Те не са… — понечи да каже Елимер, после си пое дълбоко въздух и каза: — Да. Сега нещата са различни. Сега знаем какво става. Аз самата ще прекарвам повече време с гвардията. За да се подготвям.

— Да се подготвяш? — попита тревожно Сам. — Толкова скоро?

— Да — отвърна Елимер. — Дори и мама и татко да успеят в Анселстиер, ще имаме неприятности. Онова, което работи зад всичко това, няма да стои безучастно, докато ние осуетим плановете му. Нещо ще се случи и ние трябва да сме готови. Ти трябва да си готов, Сам. Само това исках ти да кажа.

Тя стана и излезе. Сам се взираше във въздуха. Нямаше къде да ходи. Трябваше да стане истински бъдещ Абхорсен. Трябваше да помогне да се преборят с Врага, който и да бе той. Хората очакваха това. Всички разчитаха на него.

А също и Никълъс, внезапно осъзна той. Трябваше да отиде да намери Никълъс, да спаси приятеля си преди да е попаднал в беда, защото никой друг нямаше да го направи.

Внезапно Сам се изпълни с решителност, едно чувство, което не се задълбочи да проучи. Приятелят му беше в опасност и той трябваше да отиде да го спаси. Щеше да се откъсне от „Книга за мъртвите“ и задълженията си на принц само за няколко седмици. Навярно щеше да успее да открие Ник много бързо и да го доведе на безопасно място, особено ако успееше да вземе половин дузина войници от кралската гвардия. Както бе казала Сабриел, беше малко вероятно мъртвите да направят нещо при тези пролетни наводнения.

Някъде дълбоко в съзнанието му един тих глас му казваше, че той всъщност не прави нищо друго, освен да бяга. Ала той го заглуши с други важни мисли и дори не погледна шкафовете, в които се намираха книгата и звънците.

След като взе решението, Сам започна да обмисля как да го осъществи. Знаеше, че Елимер никога нямаше да му разреши да замине. Затова трябваше да попита баща си, а това означаваше да стане преди разсъмване, за да го хване в гардеробната му.