Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 43 гласа)

Глава тридесет и седма
Къпане в реката

Следвайки съвета на Санар и Риел, Лираел прекара първата си нощ извън пределите на Глетчера на Клеър, закотвена в подслона на един дълъг и тесен остров в средата на Ратерлин, заобиколена от повече от четиристотин метра бърза и дълбока вода.

Скоро след като съмна, тя закуси с овесена каша, една ябълка, доста твърд кейк с канела и няколко глътки чиста речна вода, после издърпа котвата, прибра я, и подсвирна на Кучето. То дойде с плуване от другата страна на острова, където бе изпълнило кучешкия си дълг заради другите кучета, които биха могли да го посетят един ден.

Тъкмо бяха вдигнали платното и започваха да се движат пред вятъра, когато Кучето внезапно застина на място и посочи към носа, надавайки предупредителен лай.

Лираел наведе глава, за да погледне под гика, а очите й проследиха линията, описана от предните лапи на Кучето, сочещо някакъв предмет на двеста-триста метра надолу по течението. В началото тя не успя да разбере какво е — нещо метално по повърхността на реката, отразяващо сутрешното слънце. Когато обаче го разпозна, се наложи да се вгледа по-внимателно, за да потвърди първоначалната си преценка.

— Това наистина е метално корито — каза Кучето. — И един мъж. Има и още нещо… най-добре да изстреляш една стрела, господарке.

— Изглежда е изгубил съзнание. Или е мъртъв — отвърна Лираел. — Не е ли по-добре просто да го заобиколим?

Ала тя остави румпела на „Откривател“, извади лъка и бързо го зареди. После освободи Нехима от ножницата и взе една стрела от колчана.

Очевидно „Откривател“ споделяше желанието на Кучето да бъдат предпазливи, защото избегна директната среща. Коритото се движеше много по-бавно от тях, задвижвано само от течението. С издутите от вятъра платна, „Откривател“ беше значително по-бърза и можеше да опише дъга, за да го отмине и да продължи нататък.

А Лираел искаше да продължи нататък. Не желаеше да има нищо общо с непознати, докато не стане абсолютно наложително. Ала все пак, рано или късно щеше да й се наложи да има вземане-даване с хора, а този наистина изглеждаше в беда. Едва ли би предпочел да излезе в Ратерлин на сал, толкова неблагонадежден, колкото едно метално корито?

Лираел се намръщи и спусна забрадката си по-ниско на челото, за да закрива лицето й. Когато наближиха едва на петдесет метра и щяха да отминат коритото, тя изстреля и една стрела, но не се приближи. Мъжът определено не беше разбрал за приближаването на „Откривател“, защото дори не помръдна. Той лежеше по гръб в коритото, ръцете му висяха от двете страни, а коленете му бяха повдигнати нагоре. Лираел видя дръжката на един меч до тялото му, а през гърдите му имаше нещо…

— Звънци! Некромант! — възкликна Лираел, измъквайки лъка си. Той не приличаше на Хедж, но всеки некромант беше опасен. Ако го пронижеше с една стрела, просто щеше да се подсигури. За разлика от мъртвите си слуги, некромантите нямаха проблеми с течащата вода. Този навярно се преструваше на ранен, за да я подмами в засада.

Тъкмо се канеше да стреля, когато Кучето внезапно излая:

— Чакай! Не ми мирише като некромант!

Изненадана, Лираел се сепна, пусна лъка — и стрелата изхвърча във въздуха, преминавайки на сантиметри от главата на мъжа. Ако се беше изправил, щеше да прониже гърлото или окото му, убивайки го на мига.

Когато стрелата полетя надолу и цопна във водата надалече от коритото, изпод краката на мъжа се появи малка бяла котка, покатери се на гърдите му и се прозя.

Това предизвика незабавна реакция у Кучето, което се разлая ожесточено и се хвърли във водата. Лираел едва успя да пусне лъка и да сграбчи опашката му, преди да е преминало от другата страна.

Опашката на Кучето се развяваше радостно, толкова бързо, че Лираел с мъка се държеше за нея. Тя не можа да разбере дали това се дължеше на истинска дружелюбност или на вълнението от предстоящото преследване на котката.

Целият този шум в крайна сметка събуди мъжа в коритото. Той бавно се изправи, видимо замаян, а котката се покатери по него, за да седне предпазливо на рамото му. В началото мъжът погледна на другата страна, за да открие откъде идва този лай; после се обърна, видя лодката — и незабавно посегна към меча си.

Лираел бързо взе лъка си и изстреля още една стрела. „Откривател“ се завъртя на вятъра и забави ход, за да й осигури доста стабилна платформа, от която да стреля’.

Котката проговори, а думите излязоха по средата на поредната прозявка.

— Какво правите тук?

Лираел подскочи от изненада, ала успя да не изпусне стрелата си.

Тъкмо се канеше да отвърне, когато осъзна, че животното говори на Кучето.

— Хмф — отвърна Кучето. — Мислех, че някой, хитър колкото теб, щеше да знае отговора на този въпрос. Как се казваш сега? И кой е този окаян дрипльо?

— Наричат ме Могет — отвърна котката. — През по-голямата част от времето. Под какво име си…

— Този окаян дрипльо може да говори и сам — намеси се гневно мъжът. — Кой или какво си ти? А и вие, госпожице! Това е една от лодките на Клеър, нали? Откраднахте ли я?

„Откривател“ промени курса си при тази обида, а Лираел стисна по-силно лъка, промъквайки дясната си ръка към тетивата. Очевидно този дрипльо беше много арогантен, а и отгоре на всичко по-млад от нея. И носеше звънци на некромант! Освен това, той беше много красив, което бе още един недостатък в нейните очи. Винаги красивите мъже бяха онези, които я заговаряха в Трапезарията, убедени, че никога няма да отблъсне техните опити за сближаване.

— Аз съм Падналото куче — каза Кучето съвсем спокойно. — Придружител на Лираел, Дъщеря на Клеър.

— Значи и теб са откраднали — каза заядливо Сам, без да обмисли думите си. Всичко го болеше, а присъствието на Могет върху рамото му беше изключително неудобно и в същото време дразнещо.

— Аз съм Лираел, Дъщеря на Клеър — изрече Лираел, а гневът й надделя над познатото чувство, че не е една от тях. — Кой или какво си ти? Освен че си непоносимо груб?

Мъжът — всъщност момчето — се втренчи в нея, докато цялото й лице не потъна в червенина и Лираел сведе глава, прикривайки се зад косата и забрадката си. Знаеше много добре какво си мисли той.

Беше невъзможно да е Дъщеря на Клеър. Всички Клеър бяха високи, руси и елегантни. Това момиче… жена… беше с тъмна коса и носеше странни дрехи. Яркочервената й жилетка никак не приличаше на обсипаните със звезди бели роби на Клеър, които бе виждал в Белизар. А и тя не притежаваше сдържаната самоувереност на пророчиците, които винаги го изнервяха, когато ги срещнеше случайно из коридорите на двореца.

— Не изглеждаш като Дъщеря на Клеър — каза той и приближи коритото още малко. Течението вече го носеше покрай „Откривател“ и трябваше да положи големи усилия, само за да го задържи на едно място. — Но предполагам, че ще се наложи да приема думите ти за истина.

— Престани! — нареди Лираел и измъкна наполовина лъка си. — Кой си ти? И защо носиш звънци на некромант?

Сам погледна към гърдите си. Беше забравил, че носи пояса. Сега си даде сметка колко е студен той, как силно притиска гърдите му и му пречи да диша.

Той разкопча пояса, докато се опитваше да измисли някакъв неопределен отговор, ала Могет го изпревари:

— Добра среща, госпожице Лираел. Този дрипльо, както толкова уместно го описа вашият слуга, е Негово Височество принц Самет, бъдещият Абхорсен. Затова носи звънци. Но да преминем към по-важните въпроси. Бихте ли ни помогнали? Личният плавателен съд на принца не е точно това, към което съм привикнал, а той изгаря от желание да ми улови риба преди сутрешната ми дрямка.

Лираел погледна въпросително Кучето. Знаеше кой е принц Самет. Ала защо, по дяволите, второто дете на крал Тъчстоун и Абхорсен Сабриел би пътувало в корито насред река Ратерлин, на левги от всякакво обитаемо място?

— Той е кралски принц, така е — каза Кучето, докато тихо душеше. — Надушвам Кръвта му. Освен това е ранен, а това го прави раздразнителен. Всъщност той е просто едно хлапе. По-добре внимавай с другия. Онзи Могет. Познавам го отдавна. Да, той е слуга на Абхорсен, но е плод на Свободната магия, от онези, които са пленени. Той не служи по собствено желание и каишът му никога не бива да бъде разхлабван.

— Предполагам, че се налага да ги вземем — каза бавно Лираел, надявайки се Кучето да се възпротиви. Ала то просто се взираше в нея с развеселен вид. В крайна сметка „Откривател“ реши проблема, като помръдна леко румпела и лодката бавно се понесе към коритото.

Лираел въздъхна и остави лъка, ала вместо него извади меча си, в случай че Кучето грешеше. Ами ако този принц Самет всъщност бе некромант, а съвсем не бъдещ Абхорсен?

— Остави меча си отстрани — извика Лираел. — А ти, Могет, седни под краката на принц Самет. Когато застанете един до друг, не мърдайте, докато не ви кажа.

Сам не отговори веднага. Лираел го видя да шепне нещо на котката и разбра, че и той провежда разговор, подобен на нейния с Кучето.

— Добре! — извика Сам, след като изслуша котката и предпазливо избута меча си в долната част на коритото, заедно със звънците.

Той има трескав вид, помисли си Лираел, когато се приближиха; бузите му бяха силно зачервени, както и областта около очите му.

Могет слезе изискано и се скри под ръба на коритото. Импровизираният плавателен съд продължи по пътя си, въртейки се срещу течението. „Откривател“ също помръдна, променяйки курса си спрямо вятъра, за да се завърти настрани.

При срещата на лодката и коритото се чу силен трясък. Лираел се изненада от това колко ниско във водата се намираше коритото — отдалече не изглеждаше толкова дълбоко потопено. Принцът я изгледа намръщено, ала верен на думата си, не помръдна.

Лираел бързо протегна лявата си ръка и докосна символа на Хартата върху челото му, хванала меча си в готовност да нанесе удар, ако символът се окажеше фалшив или подправен. Ала пръстите й усетиха познатата топлина на истинската Харта, ярка и силна. Въпреки онова, което й бе казало Кучето, Хартата несъмнено беше вечна и нямаше Начало или Край.

Сам също колебливо протегна ръка, очевидно очаквайки разрешение, тъй като острият връх на меча й беше толкова близо. Тя кимна и той докосна челото й с два пръста, докато символът на Хартата върху него не светна по-ярко дори от слънцето над реката.

— Е, струва ми се, че можеш да излезеш от коритото — каза Лираел, нарушавайки тишината. Тя изведнъж отново изпита тревога, защото се налагаше да дели лодката с непознат. Какво щеше да прави, ако той настояваше да говори през цялото време, или се опиташе да я целуне, или нещо подобно? Не че той изглеждаше в състояние да направи кой знае какво. Тя остави меча си на земята и протегна ръка да му помогне, бърчейки нос. От него се носеше миризма на кръв, мръсотия и страх, и очевидно не се беше къпал от дни.

— Благодаря — промърмори Сам, плъзгайки се по перилата със схванати и болезнени крака. Лираел видя как прехапа устни от болка, но не извика. Когато преметна краката си от другата страна, той си пое дъх и каза треперейки: — Би… би ли взела меча, звънците и дисагите ми? Боя се, че не мога да се движа.

Лираел веднага се подчини. Дисагите взе последни. Когато ги извади, балансът в коритото се промени и единият му край за кратко потъна под водата. За миг то се изправи и потъна още по-надълбоко във водата. После една лека вълна заля единия му край непоправимо и го преобърна, и съдът потъна като странна сребриста риба в прозрачната вода отдолу.

— Сбогом, храбро корито — прошепна Сам, гледайки как изчезва под горния слой светлина към мрака на дълбините. Той се облегна назад и въздъхна от болка и облекчение.

Могет беше изскочил навън, когато коритото се напълни с вода и сега гледаше Кучето, толкова отблизо, че носовете им почти се допираха. Двамата просто стояха там и се наблюдаваха, но Лираел подозираше, че общуват по някакъв начин, непознат за техните човешки „господари“. Отношенията им не изглеждаха съвсем приятелски. И двамата стояха с изправени гърбове, Кучето ръмжеше тихо и дрезгаво, а звукът идваше някъде дълбоко от гърдите му.

Лираел се зае да обърне „Откривател“ обратно надолу по реката, навеждайки се под гика, когато лодката се завъртя напречно. Тя едва ли се нуждаеше от нейната помощ, ала това беше по-лесно от воденето на разговор. Когато приключи, настана потискаща тишина. Двете животни продължаваха да стоят с допрени носове. Накрая Лираел почувства, че трябва да каже нещо. Щеше й се отново да е в библиотеката и да може просто да напише бележка.

— Какво… ъм… се е случило с теб? — попита тя Сам, който се бе излегнал в цял ръст на дъното на лодката. — Защо плаваше в корито?

— Това е дълга история — каза изтощеният Сам. Опита да се изправи, за да я вижда по-добре, но главата му падна назад и се удари в една от седалките. — Ох! Според най-съкратената версия, предполагам, че би могло да се каже, че бягах от домогванията на мъртвите, а коритото се оказа най-добрата лодка наоколо.

— Мъртви? Някъде наблизо? — попита Лираел, потръпвайки, когато си припомни собствената си среща със смъртта. С некроманта Хедж. Беше предположила, че в живота той се намира някъде около Червеното езеро, както беше във видението. Ала имаше вероятност това още да не се е случило. Може би Хедж бе някъде наблизо и в този момент…

— На няколко левги нагоре по течението, миналата нощ — каза Сам, опипвайки с един пръст кожата около раната си. Тя беше крехка и опъната под крачола му, сигурен знак, че заклинанието за овладяване на инфекцията се беше провалило заради неговата умора и свръхнапрежение.

— Изглежда зле — каза Лираел, която виждаше тъмното петно от засъхнала кръв, което прозираше през плата. — Некромантът ли го направи?

— Ммм? — попита Сам, който се чувстваше така, сякаш отново щеше да припадне. Това, че бе натиснал раната, се оказа голяма грешка. — За щастие там нямаше никакъв некромант. Мъртвите следваха строги нареждания и не бяха особено умни в тяхното спазване. Прободоха ме по-късно.

Лираел се замисли за миг, защото не беше сигурна какво да му каже. Ала той беше кралски принц и бъдещ Абхорсен.

— Аз се сражавах срещу един некромант вчера — каза тя.

— Моля! — възкликна Сам и се изправи, въпреки внезапния пристъп на гадене. — Некромант? Тук?

— Не точно — каза Лираел. — Бяхме в смъртта. Не знам къде се е намирал физически.

Сам простена и отново падна назад. Този път Лираел видя какво предстои и на косъм успя да хване главата му.

— Благодаря — промърмори принцът. — А той… беше ли слаб и плешив, с червени бронирани пластини на лактите?

— Да — прошепна Лираел. — Името му е Хедж. Опита се да отреже главата ми.

Сам издаде някакъв звук, наподобяващ кашлица, и се обърна към перилата, а мускулите в шията му се изопнаха. Лираел едва успя да измъкне ръцете си, преди той да повърне над ръба на лодката. Принцът остана там в продължение на няколко минути, а после леко напръска лицето си със студена вода от реката.

— Съжалявам — каза той. — Нервна реакция, предполагам. Не каза ли, че си се била с този некромант в смъртта? Но ти си Клеър. Клеър не влизат в смъртта. Искам да кажа, че никой не го прави, освен некромантите и моята майка.

— Аз влизам — промърмори в отговор Лираел и отново се изчерви. — Аз… аз съм Възпоменател. Трябваше да намеря нещо там, нещо от миналото.

— Какво означава Възпоменател? Какво общо има миналото със смъртта? — попита Сам. Чувстваше се като обезумял. Или Лираел бълнуваше, или той някак не успяваше да разбере за какво говори.

— Мисля — каза Кучето, прекъсвайки своето общуване нос в нос с котката, — че моята господарка трябва да се погрижи за раната ти, млади принце. После можем да започнем всичко отначало.

— Това ще отнеме време — каза мрачно Могет, оглеждайки се за риба през борда. За каквото и да бяха разговаряли с Кучето, езикът на тялото им говореше, че той е бил победен.

— Некромантът — прошепна Сам. — Изгори ли и теб?

— Не — отвърна озадачено Лираел. — Кого е изгорил? Сега тя беше объркана. Ала Сам не отговори. Клепачите му трепнаха веднъж, а после се затвориха.

— Най-добре се погрижи за раната му, господарке — каза Кучето.

Лираел въздъхна раздразнено, извади ножа си и започна да разрязва крачола на Сам. В същото време посегна към Хартата, измъквайки символите на заклинание, което щеше да почисти раната и отново да възстанови наранената тъкан.

Очевидно се налагаше обясненията да почакат.