Гарт Никс
Лираел (41)

Глава тридесет и шеста
Обитател на смъртта

Няколко секунди след като Лираел забеляза тишината откъм Първата порта, звукът от падащата вода се поднови. Онова, което я бе накарало да утихне, беше преминало, и сега се намираше в Първата зона на смъртта. Заедно с нея.

Лираел се взря в далечината, но не успя да види нищо да мърда. Сивата светлина и равната река затрудняваха преценяването на разстоянията и тя нямаше представа дали Първата порта е толкова близо, колкото й се струва по шума. Знаеше, че е покрита с було от мъгла, а не можеше да го види.

За да се подсигури, Лираел извади меча и флейтите и направи няколко крачки към живота, докато се приближи достатъчно, за да усети топлината му по гърба си. Вече можеше да премине от другата страна, знаеше го, ала бе обзета от някакво дръзко любопитство, което я накара да остане на мястото си — импулсът да види, макар и за кратко, един обитател на смъртта.

Когато наистина видя първите признаци, че той идва, цялото й любопитство мигом се изпари, заменено от страх. Защото нещо се приближаваше под реката, а не по нея, а няколко V-образни вълни се бяха устремили право към момичето, порейки бързо течението. Нещо голямо и тайнствено, което умееше да се скрие от сетивата й. Тя изобщо не беше усетила присъствието му и съвсем случайно бе видяла вълните, поради собствената си предпазливост.

Тя мигновено потърси отново пътя към живота, но огромното V експлодира в подскачаща фигура, силует от огън и мрак. Тя държеше звънец, звънец, който звънеше със сила, която я прикова на самата граница между живота и смъртта.

Звънецът бе Саранет, разбра някак си Лираел, разпознавайки го до дъното на костите си, докато свирепата му сила се бореше с напрегнатите й мускули. Ала това бе някакъв първичен Саранет, който не беше свързан с магията на Хартата, както бяха нейните флейти или звънците на Абхорсен. В него имаше повече власт и по-малко магия. Навярно това бе звънецът на някой магьосник от Свободната магия. На някой некромант!

Тя усещаше волята на човека, който владееше звънеца, той се стремеше да покори духа й, а неумолимата сила на омразата му надвиваше собствената й окаяна съпротива. Сега Лираел видя ясно притежателя на звънеца, въпреки парата, която се виеше около тялото му, сякаш беше гореща ютия, потопена в реката.

Това беше Хедж, некромантът от видението, което й бяха показали близначките. Тя усещаше огньовете на Свободната магия, които горяха в него, надвивайки дори студа на смъртта.

— Падни на колене пред господаря си! — нареди Хедж, крачейки към нея, хванал звънеца в една ръка, докато в другата пламтеше мечът му с тъмни, течни пламъци. Гласът му бе суров и жесток, а думите му пропити с огън и дим.

Заповедта на некроманта се стовари върху Лираел като удар, и тя почувства как коленете й омекват, а краката й започват да се огъват. Хедж вече я бе покорил, дълбокият заповеднически глас на Саранет все още кънтеше в ушите й, отеквайки в главата й, един звук, който не можеше да изтръгне от съзнанието си.

Той дойде още по-близо, вдигнал меча над главата си, и тя разбра, че острието скоро ще се стовари върху беззащитната й шия. Собственият й меч беше в ръката й, а символите на Хартата блеснаха като златисти слънца, когато Нехима реагира гневно на приближаващата заплаха на Свободната магия. Ала дясната й ръка беше блокирана в лакътя по волята на врага й, застинала на едно място чрез ужасната сила на звънеца.

Тя отчаяно се опита да влее сили в ръката си, но напразно. После опита да посегне към Хартата, за да измъкне заклинание, с което да обсипе некроманта със сребърни стрели или златисточервен огън.

— Коленичи! — нареди некромантът отново и тя коленичи, а студената вода сграбчи стомаха и гърдите й, приемайки я в своята прегръдка. Мускулите на шията й се свиха и изпъкнаха като струни, докато тя се бореше с импулса да сведе глава.

После осъзна, че като отстъпи поне малко, може да наведе главата си достатъчно, за да докосне с устни флейтите, които държеше в премръзналата си лява ръка. Така че се подчини твърде бързо, а устните й се допряха в среброто с огромна сила, дори без да знае коя флейта ще изсвири. В най-лошия случай, това щеше да бъде Астарел, и тогава тя щеше да поведе некроманта със себе си към по-дълбоките недра на смъртта.

Лираел духна с все сила, влагайки цялата си останала воля в това да насочи ясния звън, който се сля с отекващите остатъци от звънеца на некроманта.

Флейтата беше Кибет. Звукът порази Хедж в момента, в който замахваше да я обезглави. Той улови краката му с развеселена хитрост и го завъртя в пълен кръг. Мечът му се изви нашироко, високо над главата на Лираел, а после Кибет го накара да върви и танцува като пиян глупак, запращайки го с подскоци към Първата порта.

Ала дори и изненадан от Кибет, неговата воля и Саранет положиха усилия да задържат Лираел, когато тя се опита да се хвърли обратно в живота. Усещаше ръцете и краката си като тежки чували, пълни с пръст, реката беше като подвижен пясък, който се опитваше да я всмуче навътре. Тя се отблъсна отчаяно, за да се освободи, посягайки към живота, посягайки към деня, към Кучето, към всичко, което обичаше.

Накрая, сякаш някакво въже, за което бе вързана, се беше скъсало, Лираел се втурна към светлината на слънцето и хладните ветрове, ала не и преди да чуе прощалния вик на некроманта, чиито думи бяха студени и заплашителни като самата река на смъртта:

— Познавам те! Не можеш да се скриеш! Ще те…

Последните му думи заглъхнаха, когато Лираел се завърна напълно в тялото си, а сетивата й се пренастроиха за света на живите. Както я бе предупредила книгата, цялата беше покрита с лед и мраз, изпълнили всяка гънка от дрехите й. Дори от носа й се спускаше ледена висулка. Тя я отчупи, при което я заболя, и кихна.

— Какво! Какво беше това! — излая Кучето, което се намираше буквално под краката й. Очевидно беше усетило, че са нападнали Лираел.

— Н-некромант — каза Лираел, треперейки. — Онзи… видението… което ми показаха Клеър. Хедж. Той… той… замалко да ме убие!

Кучето изръмжа с дълбок гърлен звук и Лираел внезапно забеляза, че на ръст стигаше до рамото й и сега имаше много по-големи и остри зъби.

— Знаех си, че трябваше да остана с теб, господарке!

— Да, да — промърмори Лираел. Тя все още не можеше да говори, а дъхът й излизаше на кратки и ужасени стонове. Знаеше, че некромантът не би могъл да я последва дотук — щеше да се наложи да се завърне в собственото си тяло в живота. За жалост, нейната малка флейта Кибет нямаше да го отведе надалече. Той разполагаше с достатъчно сила, за да се върне и да изпрати мъртви духове по петите й. Такива без тела.

— Той ще изпрати нещо по петите ми. Трябва да се махаме оттук!

Кучето изрева отново, но не възрази, когато Лираел се запрепъва обратно по каменистия остров, решена да се качи на борда на „Откривател“ по най-бързия начин. То заобиколи зад Лираел, така че всеки път, когато момичето се огледаше нервно назад, Кучето беше там, застанало между нея и опасността.

Няколко минути по-късно, сред безопасността на бързите води на Ратерлин, Лираел се строполи на пода от ужас, легнала в лодката, докато леко докосваше румпела само с една ръка. Можеше да се довери на „Откривател“ сам да намери пътя си.

— Щях да отхапя гърлото на този некромант — каза Кучето, след като за няколко минути остави Лираел да си поеме въздух, треперейки. — Щеше да има причина да запомни зъбите ми!

— Не мисля, че би забелязал, ако наистина беше разпорил гърлото му — каза Лираел, треперейки. — Стори ми се по-скоро мъртъв, отколкото жив. И каза: „Познавам те“ — продължи бавно тя, поглеждайки към небето, като наклони назад лицето си, за да улови слънчевите лъчи, наслаждавайки се на божествената им топлина върху все още замръзналите си устни и нос. — Откъде би могъл да ме познава?

— Свободната магия разяжда некромантите — каза Кучето, като намали размерите си, докато вече не беше толкова войнствено и стана по-разговорливо. — Силата, която искат да овладеят — Свободната магия, която твърдят, че владеят — в крайна сметка ги поглъща. Тази сила познава Кръвта ти. Навярно това е имал предвид под „Познавам те“.

— Не ми харесва идеята, че някой извън пределите на Глетчера ме познава — каза Лираел, потръпвайки. — Знае коя съм. А този некромант навярно сега е с Никълъс, в живота. Така че когато открия Никълъс, ще открия и некроманта. Като някаква мушица, отишла при паяк, за да намери муха.

— За това ще се притесняваш утре — каза Кучето, за да я успокои, но не особено убедително. — Поне приключихме за днес. Сред реката сме в безопасност.

Лираел кимна, потънала в мисли. После се изправи и почеса Кучето под брадичката и около ушите.

— Куче — каза тя колебливо, — в теб има Свободна магия, навярно дори повече от магията на Хартата по каишката ти. Защо не… защо не си… защо не си като некроманта?

Кучето въздъхна с едно многозначително „уф“, което накара Лираел да сбърчи нос. После животното наклони глава на една страна, обмисляйки отговора си.

— В началото всяка магия беше Свободна магия — неограничена, първична, необуздана. После бе създадена Хартата, която пое по-голямата част от Свободната магия и я приведе в ред, подчини я на определена структура, ограничена от символи. Свободната магия, която остана извън Хартата е Свободната магия на некромантите, на стилкън, маргрю и хиш, на аналем и горджър, и на всички останали порочни създания, творения и духове. Това е всяка една магия, която продължава да съществува извън Хартата.

— Освен това съществува и Свободната магия, подпомогнала създаването на Хартата, но без да е използвана от нея — продължи Кучето. — Тя е доста различна от Свободната магия, която не е участвала в създаването.

— Говориш за Началото — каза Лираел, която никак не бе сигурна, че разбира. — Ала възможно ли е да има такова преди Хартата? Тя няма Начало, нито Край.

— Всяко нещо си има начало — отвърна Кучето. — Включително и Хартата. Аз зная, защото присъствах на раждането й, когато Седмината решиха да я създадат, а Петимата се отдадоха на нейното създаване. В известен смисъл, ти също си присъствала, господарке. Ти си потомка на Петимата.

— Петимата велики магове на Хартата? — попита Лираел, очарована от тази информация. — Помня стихотворението за това. Това сигурно е било едно от първите неща, които сме научили като малки.

Тя се изправи още повече и сключи ръце зад гърба си, несъзнателно заела позата за рецитация, която бе усвоила като дете.

 

Пет Велики Харти спояват земята,

свързани заедно, ръка за ръка.

Една у хората, които носят короната,

две — у хората, които възпират мъртвите,

третата и петата са станали камъка и хоросана,

а четвъртата вижда всичко от ледената вода.

 

— Да — каза Кучето. — Това е хубаво стихотворение за деца. Великите Харти са крайъгълните камъни на Хартата. Родовете, Стената и Камъните на Хартата водят началото си от саможертвата на Петимата, влели силите си в мъжете и жените, които са били твои предци. Някои от тях, на свой ред, са прехвърлили тази сила върху камъните и хоросана, когато са преценили, че самата кръв твърде лесно може да се примеси или да поеме по лош път.

— Значи, ако Петимата са били един вид… примесени в Хартата, какво е станало с другите двама? — попита Лираел, възприемайки тази информация с намръщено изражение. Според всичко, което бе прочела, Хартата винаги бе съществувала и това щеше да продължи вечно. — Каза, че е имало Седем души, които са решили да създадат Хартата.

— Началото е било положено от Деветима — отвърна тихо Кучето. — Девет души, които са били най-силни, които са притежавали съзнателната умисъл и предвидливост, които са се издигнали над всички онези десетки хиляди създания на Свободната магия, които са надигали глас и са се борили за своето съществуване на земята. Ала от тези девет, само седем са решили да създадат Хартата. Единият предпочел да пренебрегне делото им, но накрая бил принуден да служи на Хартата. Деветият се сражавал и едва го победили.

— Това са номер осем и девет — каза Лираел, като броеше на пръсти. — Би било много по-лесно за разбиране, ако имаха имена, вместо номера. Както и да е, още не си ми обяснил какво се е случило с… ъм… шести и седми. Защо не са станали част от Великите Харти?

— Седмината са вложили голяма част от своята сила в следващите поколения, но не във всички техни създания — отвърна Кучето. — Ала подозирам, че вероятно не са били така уморени от своето съзнателно, индивидуално съществуване. Искали са да продължат да живеят, под една или друга форма. Според мен желанието им е било да видят какво се е случило. А и Седмината всъщност са имали имена. Те са увековечени от звънците и флейтите, които носиш на пояса си. Всеки от тези звънци съдържа по нещо от първоначалната им сила, силата, съществувала преди Хартата.

— Ти не си… не си един от Седмината, нали? — попита Лираел след минута напрегнато мълчание. Не би могла да допусне, че един от създателите на Хартата, независимо колко сила бе раздала тя, би склонил да бъде неин приятел. Нито че щеше да продължи да бъде такъв, след като изяснят истинското й величие.

— Аз съм Падналото куче — отвърна Кучето и облиза лицето на Лираел. — Просто един остатък от Началото, предоставен безплатно на Хартата. И винаги ще бъда твой приятел, Лираел. Знаеш го.

— Предполагам, че е така — отвърна Лираел със съмнение. Прегърна силно Кучето и притисна лице в топлата му шия. — Аз също винаги ще бъда твоя приятелка.

Кучето остави Лираел да продължи да го прегръща, ала ушите му бяха щръкнали, вслушани в света около тях. Носът му непрекъснато душеше из въздуха, опитвайки се да извлече повече от миризмата, която бе придружила Лираел при връщането й от смъртта. Смущаваща миризма, за която Кучето се надяваше да е просто плод на въображението и дългата му памет, защото това не бе миризмата само на един човек-некромант, независимо колко силен бе той. Тя беше много, много стара и много по-страшна.

Лираел престана да прегръща Кучето, когато влажният му дъх съвсем я пропи, и се отдръпна, за да хване румпела. „Откривател“ продължаваше да се управлява сам, ала тя изпита прилив на приятно разпознаване, когато символите на Хартата разцъфнаха под ръката й, топли и успокояващи след студа на смъртта.

— Вероятно по-късно днес ще видим ферибота при Синдъл — отбеляза тя, а челото й се сбърчи, когато си припомни картите, които бе сгъвала и разгъвала, систематизирала и поправяла в Библиотеката. — Справяме се добре с времето — сигурно вече сме изминали около двайсет левги!

— Към опасността — каза Кучето, поемайки към кърмата, за да се излегне в краката й. — Не бива да го забравяме, господарке.

Лираел кимна, отново потънала в мисли за некроманта и смъртта. Сега всичко това й се струваше нереално, на слънчевата светлина, в лодката, плаваща толкова безгрижно по реката. Ала тогава беше съвсем истинско. И ако можеше да се вярва на думите на некроманта, той не само я познаваше, а навярно знаеше накъде отива. След като излезеше от Ратерлин, щеше да бъде сравнително лесна плячка за мъртвите му слуги.

— Може би скоро трябва да направя кожа на Хартата — каза тя. — Лаещият бухал. Просто за всеки случай.

— Добра идея — промърмори Кучето нечленоразделно. Беше подпряло брадичката си на крака на Лираел и от устата му обилно капеха лиги. — Впрочем, видя ли нещо в Черното огледало?

Лираел се поколеба. Беше го забравила. Видението от миналото беше изтласкано от съзнанието й от нападението на некроманта.

— Да? — Кучето я чакаше да продължи, но Лираел мълчеше. Накрая животното вдигна глава и каза: — Значи вече си Възпоменател. Първата за последните петстотин години, ако не греша.

— Предполагам, че е така — каза Лираел, без да поглежда Кучето в очите. Не искаше да бъде Възпоменател, както в книгата се наричаше всеки, който е видял миналото. Искаше да вижда бъдещето.

— И какво видя? — подкани я Кучето.

— Родителите си. — Лираел се изчерви, когато отново си припомни колко близо беше до това да види как родителите й правят любов. — Баща ми.

— Кой е бил той?

— Не зная — отвърна намръщено Лираел. — Струва ми се, че бих разпознала портрета му. Или стаята, която видях. Всъщност това няма особено значение.

Кучето изсумтя, с което показваше, че Лираел не го е заблудила нито за миг. Очевидно това имаше голямо значение, но тя не желаеше да говори.

— Ти си моето семейство — каза бързо Лираел, прегръщайки за кратко Кучето. После нарочно погледна към блестящите води на Ратерлин. Кучето наистина беше нейното единствено семейство, дори повече от Клеър, с които беше живяла през целия си живот.

Те й бяха дали да разбере, че никога няма да бъде една от тях, мислеше си, докато завързваше забрадката си, припомняйки си допира на коприната до очите й. Семействата не завързваха очите на собствените си деца.