Серия
Хрониките на Амбър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Trumps of Doom, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 79 гласа)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2015)

Издание:

Роджър Зелазни. Козовете на съдбата

Американска, I издание

ИК „Бард“, 1995

Биб. Фентъзи клуб, No.5; Хрониките на Амбър, No.6. Фантастичен роман.

Превод: Ивелин Иванов

Редактор: Александър Жеков

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ — ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32. Печатни коли: 12

Страници: 192. Цена: 80.00 лв.

 

Roger Zelazny. Trumps of Doom

© 1985 by The Amber Corporation

© Ивелин Иванов, превод, 1995

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1995

© ИК „Бард“, 1995


По-долу е показана статията за Козовете на съдбата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Козовете на съдбата
Trumps of Doom
Автор Роджър Зелазни
Първо издание 1985 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр фентъзи
Вид роман
Поредица Хрониките на Амбър
Предходна Царството на Хаоса
Следваща Кръвта на Амбър

„Козовете на съдбата“ (на английски: Trumps of Doom) е шестата книга от поредицата фентъзи романи на Роджър ЗелазниХрониките на Амбър“. Издадена е през 1985 г.

Предишна: Поредица:
Следваща:
Царството на Хаоса Хрониките на Амбър Кръвта на Амбър

Глава 1

Адски досадно е да се размотаваш в очакване някой да се опита да те убие. Но денят беше 30-ти април и както обикновено това не беше изключено. Известно време не бях съвсем сигурен за някои неща, но сега вече знаех кога точно да го очаквам. Преди доста размишлявах по въпроса, но вече всичко си пасваше. Трябваше просто да изчакам да се случи. Чувствах, че съм длъжен да разчистя всичко до последно.

Станах от леглото, отидох в банята, взех душ, измих си зъбите и прочие. Отново си бях пуснал брада, тъй че не се наложи да се бръсна. Из главата ми не се мотаеха разни загадъчни опасения, както на 30-ти април преди три години, когато се събудих с главоболие и известни предчувствия, отворих широко прозорците и отидох в кухнята, за да установя, че всички кранчета на газовата печка са отвинтени до дупка. Не беше дори като на 30-ти април преди две години в другия ми апартамент, когато пък се събудих преди изгрев-слънце от едва доловимата миризма на пушек и открих, че жилището е подпалено. И все пак сега гледах да не минавам точно под крушките на осветлението, в случай, че в тях бе сложено нещо запалително, и предпочитах да первам ключовете им, вместо да ги натискам плавно. Дотук моите действия не бяха предизвикали нищо необичайно.

Обикновено нагласявах кафе-машината още от предишната вечер с таймера. Тази сутрин обаче не исках да рискувам. Заложих една прясна доза и прегледах багажа си, докато чаках водата да заври. Всичко ценно за мен от това място бе събрано в два средно големи сандъка — дрехи, книги, картини, няколко инструмента, няколко сувенира и тъй нататък. Запечатах сандъците. В раницата ми се озоваха чисти дрехи, фланелка, интересна книга с меки корици и пачка пътнически чекове. На излизане оставих ключа на домоуправителя, за да може да пусне носачите. Сандъците щяха да бъдат оставени на съхранение.

Тази сутрин пропуснах джогинга.

Докато отпивах от кафето си, обиколих прозорците един по един, като на всеки от тях се спирах за щателен оглед на улицата под него (миналогодишната изненада беше човек с пушка), мислейки си за онзи първи опит преди седем години. Тъкмо си вървях по улицата през един слънчев пролетен следобед, когато някакъв огромен камион свърна към мен, наби спирачки и за малко не ме разстла по отсрещната тухлена стена. Едва успях да се хвърля встрани и да се претърколя. Шофьорът така и не дойде в съзнание. Всичко изглеждаше като една от тези смразяващи случайности, които понякога се намесват в живота на всеки от нас.

Но на същия ден през следващата година, докато се прибирах късно вечерта от апартамента на приятелката си, ме нападнаха трима мъже — единият с нож, а другите двама с по една водопроводна тръба в ръката. При това дори не бяха така добри да ми поискат първо портфейла.

Положих останките им пред входа на близкия магазин за плочи и въпреки че размишлявах дълго по въпроса на път за вкъщи, не открих нищо особено в това, докато не си спомних, че на следващия ден се навършва една година от случая с камиона. Сметнах го за странно съвпадение. Но когато на следващата година бомба, доставена ми по пощата, разруши половината от друг един апартамент, започнах да се чудя дали случайностите не започват да се превръщат в закономерност. Събитията през последвалите няколко години превърнаха съмнението ми в увереност.

Работата беше ясна като бял ден — някой бе твърдо решил да ме очисти и след всеки провален опит следваше едногодишна пауза. После всичко се повтаряше. Почти като в игра.

Но тази година на мен също ми се играеше. Основният проблем беше, че той (или тя, или то) все още не се беше появил на сцената, тъй като явно предпочиташе да действа тихомълком, с разни машинарийки или чрез подставени лица. Ще обознача въпросната персона с буквата „З“ (което в моя личен светоглед понякога се отнася до думата „загадка“, а друг път до „задник“), защото „Х“-ът е твърде изтъркан, а не ми се ще да въртя из устата си разни местоимения със съмнителна достоверност.

Измих чашата и каничката от кафето и ги поставих на рафта. После взех раницата и потеглих. Мистър Мълигън го нямаше никакъв или пък още спеше, затова преди да изляза на улицата, за да закуся в близкото бистро, оставих ключа си в пощенската му кутия.

Движението навън беше спокойно и всички превозни средства се държаха възпитано. Вървях бавно, като се ослушвах и оглеждах. Сутринта беше приятна и обещаваше един прекрасен ден. Надявах се да приключа бързо, за да мога да му се насладя, отдаден на лентяйство.

Добрах се до бистрото необезпокояван. Седнах до прозореца. Тъкмо когато келнерът се зададе, за да вземе поръчката ми, видях една позната фигура да се мотае по улицата — моят бивш състудент, след това приятел и колега, Лукас Рейнард. Висок 184 сантиметра, червенокос, красив въпреки (или може би точно затова) артистично счупения си нос, с глас и маниери на търговец, какъвто всъщност си беше.

Почуках по прозореца, той ме видя, махна ми, обърна се и влезе.

— Мърл, знаех си аз — каза той, приближавайки се към масата, след което ме стисна за рамото, седна и измъкна менюто от ръцете ми. — Щом те изпуснах у вас, си помислих, че сигурно ще си тук.

Той погледна към менюто и се зачете.

— Защо? — попитах аз.

— Ако ви трябва още време, за да изберете, ще дойда пак — каза сервитьорът.

— Не — отвърна му Люк и изреди една гигантска поръчка. Аз се включих след него. След което чух: — Защото си същество с навици.

— Навици ли? — попитах. — Та аз вече почти не се храня тук.

— Знам — отговори той, — но обикновено го правиш, когато си под пара. Като например преди изпити, или пък когато нещо те тормози.

— Хм — промърморих аз. Май че имаше нещо такова, макар да не го бях осъзнавал досега. Завъртях пепелника с гравираната на него глава на еднорог — умалено копие на другия, изработен от цветно стъкло и поставен зад вратата.

— Щом казваш, вероятно е така — заявих накрая. — Апропо, защо мислиш, че нещо ме тормози?

— Спомних си за оная твоя параноя около всеки 30-ти април. Май причината бяха два-три инцидента.

— Малко повече от два-три. Така и не ти разказах за всичките.

— Значи още вярваш в това?

— Да.

Той сви рамене. Сервитьорът се приближи и ни доля чашите с кафе.

— Добре де — съгласи се той накрая. — Днес случи ли ти се нещо?

— Не.

— Жалко. Надявам се това да не ти е размътило съзнанието.

Отпих от кафето си.

— Няма проблеми — отвърнах.

— Хубаво. — Той въздъхна и се протегна. — Виж, върнах се в града едва вчера…

— Добре ли пътува?

— Страхотно.

— Както и да е… Докато бях в офиса, научих, че си напуснал.

— Да. Преди около месец.

— Милър се опитал да се свърже с теб. Но тъй като телефонът ти бил откачен, не успял да ти се обади. Дори наминал няколко пъти, но те нямало.

— Много жалко.

— Иска да се върнеш.

— За мен въпросът е приключен.

— Защо не чуеш първо предложението, а? Брейди го изритват нагоре, а ти ставаш шеф на отдел „Дизайн“, плюс двайсет процента повишение на заплатата. Каза ми да ти го предам.

Подсмихнах се под мустак.

— Всъщност не звучи никак зле. Но, както вече отбелязах, въпросът е приключен.

— О-хо. — Очите му блеснаха, докато ми се хилеше дяволито. — Значи наистина имаш нещо уредено на друго място. Милър се чудеше дали е така. Добре, той ми каза, че при това положение би искал да чуе предложението на другите. Щял да опита да ги пребори.

Поклатих глава.

— Май не схващаш какво ти говоря. Приключих с тази работа. Край. Нямам желание да се връщам. Нито пък да работя за някой друг. Приключих с тези неща. Писна ми от компютри.

— Ама ти си наистина добър. Я кажи, да не си намислил да преподаваш?

— Не.

— А стига бе! Нали все трябва да нравиш нещо. Да не си напипал някакви парички?

— Не. Смятам да попътувам известно време. Прекалено дълго се задържах на едно място.

Той вдигна чашата си с кафе и я пресуши. После се облегна назад, скръсти ръце върху корема си и притвори леко очи. За известно време не каза нищо.

После продължи:

— Казваш, че си приключил. Само работата и живота си тук ли имаш предвид или има и още нещо?

— Накъде биеш?

— Още в колежа изчезваше по твоя си начин. Нямаше те за известно време и после изведнъж се появяваше отнякъде. Освен това винаги беше доста мъгляв по въпроса. Сякаш водеше някакъв двойнствен живот. Решението ти има ли нещо общо с тия работи?

— Все още не разбирам какво имаш предвид.

Той се усмихна.

— Разбираш и още как — каза той. Когато не му отговорих, добави: — Добре де, желая ти късмет в начинанието, каквото и да е то.

Той така и не спря да се върти, с изключение на няколко кратки паузи; играеше си нервно с връзка ключове, докато пиехме второто си кафе, премяташе ключодържателя със синя каменна плочка. Накрая пристигна закуската ни и ние похапнахме, без да говорим.

После той ме попита:

— „Звездопад“ още ли е твоя?

— Не. Продадох я миналата есен — му казах аз. — Бях толкова зает, че не ми оставаше време за разходки с яхта. Не изтърпях да я гледам така самотна.

Той кимна.

— Жалко — каза. — В училище си прекарвахме страхотно на нея. След това също. Щеше ми се да излезем още веднъж в открито море, заради доброто старо време.

— Да.

— Да си виждал Джулия наскоро?

— Не, не и откакто се разделихме. Мисля, че все още е с някакъв тип на име Рик. А ти?

— Да. Отидох да я видя снощи.

— Защо?

Той сви рамене.

— Тя също беше от тайфата, а пък всички се пръснахме.

— Как е тя?

— Все още изглежда добре. Пита ме за теб. Помоли ме да ти предам това.

Той измъкна някакъв запечатан плик от сакото си и ми го подаде. На него бе изписано името ми с нейния почерк.

„Мърл,

Не бях права. Знам кой си ти и че си в опасност.

Трябва да те видя. Имам нещо, което ще ти потрябва. Много е важно. Моля те, обади ми се или ела веднага щом можеш.

С любов, Джулия“

— Благодаря ти — казах аз, отворих раницата си и сложих писмото вътре.

Беше загадъчно… и объркващо. Доста объркващо. По-късно щях да реша как да постъпя. Все още я харесвах повече, отколкото ми се щеше да си призная, но не бях сигурен дали искам да я видя отново. И все пак какво ли значеше това, че знае кой съм?

Изместих я от мислите си. За пореден път.

Известно време гледах колите навън, отпивах от кафето си и си мислех за това как срещнах Люк за пръв път в клуба по фехтовка, през първата ни година в университета. Беше невероятно добър.

— Фехтуваш ли се още? — го попитах.

— От време на време. А ти?

— Ако ми падне случай.

— Така и не разбрахме кой е по-добър от двама ни.

— Сега не му е времето — казах.

Той се ухили и помаха няколко пъти с ножа си срещу мен.

— Сигурно. Кога тръгваш?

— Вероятно утре. Имам няколко неща за оправяне и приключване. Щом свърша с тях, тръгвам.

— И накъде?

— Насам-натам. Още не съм решил твърдо.

— Ти си откачен.

— Ъ-хъ. Wanderjahre — годините за странстване, нали така им казваха? Аз пропуснах моите навремето и сега ще си наваксвам.

— Знаеш ли, доста добре ми звучи. Може пък и аз да опитам някой път.

— Опитай. Но мисля, че ти си взе своите на части.

— Какво имаш предвид?

— Аз не бях единственият, който изчезваше толкова често.

— А, това ли? — Той махна с ръка. — Това беше бизнес, а не забавление. Оправяне на сделки, плащания. Смяташ ли да навестиш старците?

Странен въпрос. Никой от нас не бе говорил за своите родители досега, освен в най-общи линии.

— Едва ли — казах. — Твоите как са?

Той улови погледа ми и го задържа, докато хроничната му усмивка се разширяваше.

— Трудно е да се каже — отвърна той. — Нещо сме позагубили контакта.

Аз също се усмихнах.

— Познато усещане.

Доядохме си закуската и изпихме по едно последно кафе.

— Значи няма да говориш с Милър?

— Не.

Той отново сви рамене. Донесоха ни сметката и аз я взех.

— Този път аз плащам — каза той. — Нали поне имам работа.

— Благодаря. Може да ти се обадя, за да вечеряме заедно. Къде си отседнал?

— Чакай. — Той се пресегна към джобчето на ризата си, извади оттам кибрит и ми го подаде. — Ето. „Ню Лайн Мотел“.

— Ако мина към шест?

— Става.

Той плати и на улицата се разделихме.

— Доскоро — каза той.

— Ъ-хъ.

Сбогом, Люк Рейнард. Странен човек. Познавахме се вече от почти осем години. Бяхме си изкарвали добре навремето. Съперничехме си в доста дисциплини. Тичахме заедно почти всеки ден. В университета бяхме в отбора по лека атлетика. Случваше се да излизаме с едни и същи момичета. За пореден път му се възхитих — силен, интелигентен и също толкова потаен, колкото съм и аз. Между нас имаше някаква връзка, която така и не успях да разбера напълно.

Върнах се при паркинга пред моя блок и огледах двигателя и шасито на колата си преди да пъхна ключовете в таблото, за да запаля. Карах бавно, оглеждах нещата, които ми изглеждаха свежи и нови преди осем години, и се сбогувах с тях. Вече бях си взел сбогом през миналата седмица с всички хора, които имаха някакво значение за мен. С изключение на Джулия.

Сбогуването с нея бе от нещата, които все предпочитах да отложа, но вече нямаше за кога. Сега или никога, пък и любопитството ми беше крайно раздразнено. Отбих на паркинга на един супермаркет и намерих телефон, но никой не вдигна слушалката, когато набрах нейния номер. Предположих, че сигурно отново е на пълен работен ден, но не беше изключено и да е под душа или да пазарува някъде. Реших да мина край апартамента й и да проверя. Не беше далече. А каквото и да имаше да ми каже, то щеше да е добро извинение, за да я видя за последен път.

Обикалях няколко минути, докато намеря удобен паркинг. Заключих колата, върнах се пеш до ъгъла и завих вдясно. Денят бе станал малко по-топъл. Някъде наоколо лаеха кучета.

Закрачих към голямата викторианска сграда, която бяха превърнали в кооперация. Прозорците на Джулия се виждаха на предния ред. Апартаментът й беше в дъното на последния етаж. Докато влизах през централния вход, се опитах без особен успех да потисна спомените си. Мислите за прекараното заедно с нея време нахлуха отново в съзнанието ми заедно с цяла глутница стари чувства. Спрях. Глупаво беше да идвам тук. Защо да се тормозя за нещо, което дори не ми липсваше. И все пак…

По дяволите. Исках да я видя още веднъж. Нямаше да се откажа точно сега. Изкачих стълбите и прекосих площадката. Вратата беше отворена едва-едва и аз влязох.

Партерът си беше същият. Същите саксии с леко повехнали теменужки с прашни листа, които все така стояха на раклата под изкривеното на доста места огледало с позлатена рамка, отразявало толкова наши прегръдки. Отражението на лицето ми се накъдри, докато минавах край него.

Изкачих се по покритите със зелен килим стълби. Някъде зад мен излая куче.

Площадката на първия етаж си беше останала непроменена. Преминах по тесния вестибюл, покрай гравюрите на стената и стария парапет, обърнах се и изкачих второто стълбище. На горния вестибюл дочух над главата си някакво скърцане и шум, подобен на този от търкаляща се бутилка или ваза върху твърд дървен под. После отново тишина, запълнена с няколко прошумолявания на вятъра около корниза. Едно мъгляво предчувствие ме размърда и ускори пулса ми. Спрях при основата на стълбището. Не забелязах нищо странно, но при следващото вдишване усетих странна миризма. Не можех да я определя точно — пот, мухъл или пък влажна мръсотия, определено от нещо органично.

Отидох до вратата на Джулия и изчаках няколко секунди. Миризмата тук беше по-силна, но не чух никакви нови шумове.

Почуках леко по тъмното дърво. За миг ми се стори, че чух как някой се движи вътре, но само за миг. Почуках отново.

— Джулия? — извиках. — Аз съм — Мърл.

Нищо. Почуках по-силно.

Нещо се срина с гръм и трясък. Натиснах бравата. Беше заключено.

Задърпах и заблъсках дръжката на вратата, докато успях да изтръгна цялата брава заедно със заключващия механизъм. Веднага се дръпнах вляво, покрай окачения край на вратата и дървената каса. Протегнах лявата си ръка и побутнах леко вратата в горната й част с върховете на пръстите си.

Отворих я няколко сантиметра и изчаках. Не последваха никакви нови шумове, а през процепа се виждаше само отрязък от стената и пода, плюс части от някакъв акварел, червеното канапе и зеленото килимче. Отворих вратата още малко. Все същото. А миризмата бе станала дори още по-силна.

Стъпих вдясно и приложих умерен натиск.

Нищонищонищо…

Тъкмо отмествах ръката си, когато тя се появи в полезрението ми. Лежеше на пода на стаята. Окървавена…

Кръв имаше по пода, по килимчето, по целия кървав безпорядък край ъгъла.

Потиснах импулса си да се хвърля напред.

Направих крачка, после още една. Всичките ми сетива бяха нащрек. Прекрачих прага. В стаята нямаше нищо друго и никой друг. Фракир се затегна около китката ми. Сигурно бях казал нещо, но съзнанието ми беше другаде.

Приближих се и коленичих до нея. Призля ми. Още от прага успях да видя, че половината от лицето й и дясната й ръка липсват. Тя не дишаше и дори сънната й артерия не помръдваше. Беше облечена в разкъсана, окървавена роба с цвят на праскова. На врата й бе окачен син медальон.

Кръвта, плъзнала извън килимчето по дървения под, беше размазана и по нея личаха следи. Отпечатъците не бяха оставени от човек, но все пак бяха доста големи, издължени, оставени от стъпала с три пръста, солидни възглавнички и нокти.

Един детайл в очертанията на отворената зад гърба ми врата на спалнята, който досега бях отчитал само полусъзнателно, бе изчезнал ненадейно с усилването на миризмата. Последва ново бързо трепване около китката ми. И все пак не успях да чуя нищо. Съществото беше абсолютно безшумно, но аз знаех, че е там.

Завъртях се както бях клекнал, все така приведен…

Видях огромна паст, осеяна с големи зъби, и окървавени устни, присвити около тях. Всичко това беше част от муцуната, принадлежаща на тежащо няколкостотин килограма, кучеподобно създание с груба, покрита сякаш с плесен козина. Ушите му приличаха на туфи от гъбички, а очите му бяха оранжево-жълти, широко отворени и обезумели.

Тъй като не изпитвах никакви съмнения относно намеренията му, запратих по него дръжката на вратата, която несъзнателно бях стискал през последната минута. Тя перна косо кокалестата издатина над лявото му око без някакъв видим ефект. Все така безшумно, съществото се хвърли към мен.

Не успях да промълвя нищо на Фракир…

Хората, които работят в кланиците, знаят, че върху челото на всяко животно има една точка, която може да бъде открита, като се прекарат въображаеми линии от дясното му ухо до лявото око и от лявото ухо до дясното око. Те насочват своя смъртоносен удар на два-три сантиметра над мястото, където тези линии се пресичат. Бях научил това от чичо си. Вярно, той не работи в кланица. Просто знае как да убива.

След като то скочи, се завъртях встрани и стоварих гръмотевичен удар в смъртоносната точка. Скокът се оказа по-бърз, отколкото очаквах, и когато го ударих, то вече прелиташе край мен, а вратните му мускули поеха част от силата на удара.

Това го накара за пръв път да издаде някакъв звук — нещо като изскимтяване. Разтърси глава, обърна се невероятно бързо и отново се спусна към мен. Този път от гърдите му се изтръгна нисък, клокочещ рев, а скокът му беше по-висок. Знаех, че вече няма да успея да се изплъзна встрани.

Моят чичо ме бе научил също така как да сграбчвам кучетата за страничните мускули на врата и за тези под челюстта. Човек трябва да има доста здрав хват, ако кучето е голямо, а и трябва да може да улучи точния момент. Сега на практика нямах друг избор. Ако се опитах да го сритам и не улучех, то вероятно щеше да ми отнесе крака.

Ръцете ми се изстреляха напред и се извиха нагоре, а тялото ми се стегна при сблъсъка. Бях сигурен, че то тежи повече от мен и затова трябваше да се съобразя с инерцията, която бе набрало тялото му.

Вече се виждах с отхапани пръсти или ръка, но все пак успях да бръкна под челюстта му, да се вкопча и да впия пръсти. Задържах ръцете си изпънати и наклонени в посоката на сблъсъка. Силата на атаката му ме разтърси, но аз успях да я поема и да задържа хвата си.

Докато се вслушвах в неговото ръмжене и гледах да държа олигавената му муцуна поне на около трийсетина сантиметра от лицето си, аз осъзнах, че дори не съм и помислял какво ще правя оттук нататък. Ако си имах работа с куче, сигурно щях да успея да му разбия главата в нещо твърдо и удобно за целта. Сънните му артерии бяха прекалено надълбоко, за да разчитам на натиск върху тях. Това нещо беше доста силно и хватът ми вече бе започнал да се разхлабва под напора на бесните му гърчове. Продължих да държа челюстите му далеч от себе си и да го изтеглям нагоре, но установих, че дължината му надминава моя ръст. Можех да опитам да ритна незащитения му корем, но така най-вероятно щях да залитна и да изпусна захвата си, а слабините ми щяха да се окажат на разположение на зъбите му.

Междувременно то се освободи от лявата ми ръка. Трябваше или да използвам дясната, или да остана без нея. Затова го блъснах, колкото можах по-силно, и отново отстъпих. Търсех някакво оръжие, каквото и да е, но наблизо нямаше нищо подходящо.

То атакува отново, устремено към гърлото ми, и този път скокът му беше твърде висок и бърз, за да успея да го сритам в главата. Невъзможно беше и да го блъсна встрани.

Предните му крака се изравниха с горната част на корема ми, а аз ги сграбчих и извих назад и навътре с все сила, паднах на коляно, за да избегна челюстите му, прибрах брадичката си към гърдите, за да защитя гърлото си, и отметнах глава назад, като през цялото време се надявах чичо ми да се окаже прав и този път. Костите му изпукаха и изхрущяха, докато ги огъвах, а главата му се наведе почти мигновено, за да атакува китките ми. Аз обаче вече се издигах нагоре, изправяйки се със скок.

То се отметна назад, изви се и едва не захапа собственото си тяло. Когато лапите му докоснаха пода, се чу нещо средно между изскимтяване и ръмжене и то се просна напред.

Тъкмо се канех да опитам още един удар по черепа му, когато то скочи на крака с бързина, на която не предполагах, че е способно. Веднага след това изпъна предния си десен крак, балансирайки на останалите три, като продължаваше да ръмжи. Очите му бяха вторачени в мен, а от горната му челюст се бе проточила слюнка. Мръднах леко вляво, убеден, че то ще ме връхлети отново, и извих тялото си в позиция, на която никой не ме бе научил, защото мен също ме спохожда от време на време по някоя оригинална идея.

Този път атаката му се оказа малко по-бавна. Може би щях да успея, ако бях опитал с удар в черепа. Но не мога да бъда сигурен, защото не опитах. Спипах го още веднъж за врата и този път се усетих в свои води. Вече нямаше да ми се измъкне. Преди да успее да се сблъска с мен, аз се обърнах и се наведох: първо го побутнах, а след това го изтеглих надолу, като леко промених траекторията му.

То се обърна във въздуха и гърбът му се блъсна в прозореца. Сред трясък от счупено стъкло нещото излетя навън, като повлече със себе си по-голямата част от дограмата и завесите заедно с релсата.

Чух го как се сгромоляса три етажа по-долу. Когато се надигнах и погледнах натам, видях как то потръпна няколко пъти и замря върху бетонната площадка на задния двор, където двамата с Джулия често си бяхме пийвали среднощната биричка.

Отидох отново до Джулия и подържах ръката й. Тогава осъзнах, че съм бесен. Все някой стоеше зад това. Дали отново беше „З“? Това ли беше тазгодишният подарък за 30-ти април? Имах чувството, че е така, и ми се искаше да обработя „З“ по начина, по който току-що бях наредил онова създание. Все трябваше да има някаква причина за всичко. Трябваше да има нещо, за което да се захвана.

Изправих се, отидох до спалнята, взех едно одеало и покрих Джулия. Докато претърсвах апартамента, механично изтрих отпечатъците по изтръгнатата брава.

Открих ги на полицата над камината, между часовника и цял куп книжлета на тема окултизъм. В мига, в който ги докоснах и усетих студенината им, разбрах, че работата е дори по-сериозна, отколкото си бях помислил. Вероятно бе имала предвид именно тях, когато казваше, че нещо ми принадлежало и че съм имал нужда от него. Само дето те не бяха мои, въпреки че докато ги разглеждах, ми се сториха познати в някои отношения, но и непознати в други. Това бяха Карти, макар никога досега да не бях виждал подобни.

Не бяха пълно тесте. Всъщност само няколко карти, при това странни. Щом чух сирените, бързо ги пуснах в страничния си джоб. По-късно щях да умувам по въпроса.

Взех стълбите на един дъх и изскочих през задната врата, без да срещна никого. Звярът все още лежеше там, където бе паднал, и всички махленски кучета тъкмо го обсаждаха. Прескачах огради, тъпках цветни лехи, пресичах задни дворове, забързан към мястото, където бях паркирал.

Няколко минути по-късно вече бях на мили оттам, опитвайки се да залича от паметта си кървавите отпечатъци от лапи.