Серия
Белгариада/Малореан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Polgara the Sorcerer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 28 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Дейвид и Лий Едингс. Поулгара — магьосницата

Редактор: Лидия Манолова

ИК „Пан“, София, 1999

ISBN 954–657–535–5


Най-накрая, след петнадесет години, посвещаваме тази книга на нашите читатели. Това беше дълго пътешествие, нали? Заедно минахме през едно нелеко изпитание и вашето търпение и ентусиазъм ни помогнаха повече, отколкото можете да допуснете.

Благодарни сме за вашата вярност и сила на духа и се надяваме, че сме ви доставили радост.

От сърце: Дейвид и Лий Едингс

Пролог

Кайл, Пазителят на Рива, се възпротиви категорично, когато крал Белгарион му каза, че двамата с кралицата са решили да посетят Долината на Алдур без свитата си и без охрана. Но този път Гарион тропна решително с крак, което иначе не беше в нрава му.

— Това е семейно събиране, Кайл. Двамата със Се’Недра не се нуждаем от купчина слуги, които да ни се пречкат в краката. А те за друго не стават.

— Опасно е да сте сами, Ваше Величество.

— Не ми се вярва да се случи нещо, с което не бих могъл и сам да се справя, приятелю — отвърна Гарион. — Заминаваме само двамата.

Кралицата на Рива беше леко сепната от твърдите нотки в гласа на Гарион.

Малко по-късно се надигна спор за кожите. Кралица Се’Недра беше толнедранка по рождение и дриада по кръв. Нейните корени бяха от юга и мисълта да навлече животински кожух караше кожата й да настръхва. Гарион обаче имаше в жилите си и алорнска кръв, и беше пътувал продължително време по северните краища през зимата.

— Ще облечем кожуси, Се’Недра — непреклонно отсече той пред миниатюрната си съпруга. — В противен случай няма да мръднем никъде, докато не се стопли времето.

Гарион рядко поставяше ултиматуми, а Се’Недра беше достатъчно умна да не спори повече по този въпрос. Тя примирено прие алорнските кожени одежди и поговори с дойката, която щеше да се грижи за кралските наследници, докато двамата отсъстваха. После, още с утринния прилив, кралската двойка напусна Острова на ветровете върху палубата на опърпания и несигурен кораб на капитан Грелдик.

Купиха коне и припаси в Камаар и се отправиха на изток. Хановете покрай толнедранския път до Мурос всяка нощ им предоставяха подслон и храна, но след това трябваше да разчитат на собствените си сили и запаси. Кралят на Рива беше живял дълго време под открито небе и малката му жена се видя принудена да признае, че е доста умел, когато трябва да се лагерува върху голата земя.

Риванската кралица притежаваше достатъчно здрав разум, за да си даде сметка колко нелепо изглежда, докато събира дърва за огъня. Обемистите и неудобни кожени дрехи я правеха да изглежда като дунда, огнената коса се спускаше по гърба й, а заради крехкото си телосложение можеше да носи само по няколко клона наведнъж. Неволно в главата й на няколко пъти изплува образът на усърден бобър, който бъхти през дълбоките преспи към леговището си.

Снегът в планините на Сендария беше натрупал колкото човешки бой и на Се’Недра се струваше, че краката й никога вече няма да се стоплят. Тя обаче за нищо на света не би доставила на своя съпруг удоволствието да признае това гласно. Дългото и мъчително пътуване беше нейна идея и тя по-скоро би умряла, отколкото да приеме, че е сгрешила. Понякога Се’Недра имаше подобни странности в характера.

Беше кучешки студ и прехвърчаше рядък и дребен снежец, когато най-сетне слязоха от планината и поеха на юг през побелелите долини на Алгария. Макар признанието, че може би не е имала право, та дори направено единствено пред собствената й съвест, да беше напълно срещу нейната природа, Се’Недра се радваше, че съпругът й настоя да се облекат топло.

Когато мразовитата вечер се спускаше над южна Алгария и ниските облаци ръсеха ситна суграшица, двамата стигнаха края на пътешествието и зърнаха малката котловина в северния край на Долината на Алдур. В сърцето й беше къщурката на Поледра и околните пристройки. Къщичката стоеше тук от векове, но обора и сайванта бяха дело на Дюрник. Те придаваха на мястото типичния вид на ферма в Сендария.

Се’Недра обаче най-малко се интересуваше от сравняване на архитектурните стилове. В този момент единственото, което истински желаеше, беше да се спаси от студа.

— Те знаят ли, че пристигаме? — попита тя мъжа си, а дъхът й се превърна в бяла мъгла от хапещия студ.

— Да — отвърна Гарион. — Още преди няколко дни съобщих на леля Поул, че сме на път.

— Понякога е много полезно човек да те има до себе си, Ваше Величество — усмихна се Се’Недра.

— Ваше Величество е твърде мила — в отговора му прозвуча лека насмешка.

— О, Гарион! — И двамата се засмяха в един глас, докато уморените им коне си проправяха пъртина надолу по хълма.

Къщичката — винаги я бяха наричали така, макар тя постепенно да се бе превърнала в просторен дом — се гушеше на брега на скован от леда поток. Преспите стигаха чак до долния край на прозорците. През стъклата прозираше меката светлина от лампите и огряваше снега, сякаш пътечка подканяше гостите да побързат. Стълб синкав дим се въздигаше към заплашително надвисналото небе. Риванската кралица се оживи от тези ясни знаци, че само на четвърт миля я чакат топлина и уют.

Ниската врата на къщата се отвори и Дюрник излезе на двора.

— Какво ви забави? — извика той. — Чакахме ви още по обед.

— Натъкнахме се на дълбоки преспи — провикна се в отговор Гарион. — Трябваше да забавим ход за известно време.

Конете на Се’Недра и съпруга й нагазиха в заснежения двор и двамата ездачи скочиха от седлата пред вратата на къщата.

— Влизайте бързо и двамата — нареди Дюрник. — Аз ще се погрижа за конете.

— Ще ти помогна — настоя Гарион. — Мога да разседлая кон почти толкова бързо, колкото и ти, пък и искам да се поразкърша след язденето. — Той хвана Се’Недра за ръка и я поведе към вратата. — Ей сега се връщам, лельо Поул — провикна се Гарион към вътрешността на къщата. — Искам да помогна на Дюрник за конете.

— Както желаеш, скъпи — отвърна лейди Поулгара. Гласът й беше дълбок и преливащ от обич. — Ела тук, Се’Недра, време е да се стоплиш най-сетне.

Риванската кралица почти тичешком се втурна вътре, хвърли се в прегръдката на Поулгара Магьосницата и шумно я целуна.

— Носът ти е като късче лед, Се’Недра — отбеляза Поулгара.

— Трябва да ми пипнеш краката, лельо Поул — отвърна със смях Се’Недра. — Как издържаш зимно време тук?

— Аз съм израсла по тези места, скъпа, не помниш ли? Свикнала съм със студа.

Се’Недра се огледа наоколо.

— Къде са близнаците?

— Долу са и спят следобеден сън. Ще ги събудим за вечеря. Нека най-напред да те извадя от тези кожи и бегом към огъня! Щом се позатоплиш малко, ще загрея вода и ще получиш чудесна гореща вана.

— О, прекрасно! — възкликна Се’Надра.

Щом кожите се свлякоха от раменете на Риванската кралица, тя се сгуши до камината и протегна ръце към игривите пламъци.

— Не се доближавай твърде много, скъпа — предупреди я Поулгара, — за да не се изгориш. Как ще ти се отрази една чаша хубав горещ чай?

— Божествено!

Половин час след като Се’Недра беше изпила чая и се бе потопила в горещата вана, тя най-сетне отново почувства топлина. После облече проста рокля и се върна в кухнята да помогне в храненето на близнаците. Децата на Поулгара вече бяха навършили годинка и се опитваха да ходят, макар и не много сполучливо. Личеше, че се затрудняват и с лъжиците, затова част от вечерята им се озова на пода.

Нямаше човек, който да отрече, че близнаците са очарователни деца. Речникът им беше още много ограничен, поне що се отнася до езиците, които Се’Недра разбираше. Те говореха помежду си обаче на някакво странно наречие.

— Говорят на езика на близнаците — обясни Поулгара. — Това не е необичайно. Всяка двойка близнаци общува на свой си език. Ние с Белдаран говорехме нашия, чак докато навършихме пет години. Това докарваше до лудост бедния чичо Белдин.

Се’Недра се огледа.

— Къде са Гарион и Дюрник?

— Дюрник пак прави някакви подобрения по къщата — отвърна Поулгара. — Представям си колко има да се перчи с тях. Пристрои още няколко стаи в задната част, така че няма да се наложи двамата с Гарион да спите в плевника. — Тя внимателно избърса брадичката на едното от децата. — Мърляво човече — смъмри го нежно. Бебето изгука доволно. — Кажи ми сега защо бяха всички усилия, Се’Недра. За какво ви беше да биете целия този път точно посред зима?

— Прочете ли вече историята на Белгарат? — попита Се’Недра.

— Да. Мисля, че е доста бъбрива и скучна.

— И аз съм на същото мнение. Как е успял въобще да напише толкова много само за една година?!

— Татко има някои предимства, Се’Недра. Ако наистина трябваше да я пише, това би му отнело много повече време.

— Сигурно затова е пропуснал толкова факти.

— Не те разбирам, скъпа. — Поулгара избърса внимателно лицето и на второто дете, а после ги пусна на пода.

— За човек, който претендира да е професионален разказвач, той е свършил треторазрядна работа.

— Според мен е успял да включи всичко, което се случи, независимо дали е подробно описано или пък е бегло споменато.

— Има ужасни празнини в разказа му, лельо Поул.

— Татко е на седем хиляди години, Се’Недра. В толкова голям период от време има и моменти, когато нищо съществено не се случва.

— Той не споменава нищо от това, което се е случило на теб обаче. Не казва много за годините, през които си била във Во Вакюн, какво си правила в Гар ог Надрак или пък на всички останали места. Аз искам да знам какво е ставало с теб през цялото това време.

— За какво ти е, за бога?

— Държа да съм наясно с цялата история, лельо Поул. А той е пропуснал толкова много от нея!

— Ти си същата като Гарион! Той все молеше татко за повече подробности, когато Стария вълк му разказваше някоя история. — Поулгара изведнъж прекъсна рязко. — Стойте далече от огъня! — обърна се остро към близнаците.

Те захихикаха, но направиха каквото им беше наредено. Се’Недра се досети, че това беше някакъв вид закачка.

— И така — поднови прекъснатия разговор тя, — Белгарат ни изпрати писма заедно с последните глави от своята история. Това, което написа на мен, ми подсказа идеята да дойда тук, за да поговорим двете. Той ни обвинява, че сме се сговорили и сме го насилили да напише историята. Твърди, че си дава сметка за празнините в своя разказ и предлага ТИ да разкажеш останалото.

— Типично в негов стил — измърмори Поулгара. — Баща ми е майстор да започне нещо, а после да подлъже друг да му довърши работата. Е, този път не е познал! Няма да стане така, както го е намислил, Се’Недра. Никога не съм се правила на разказвач, пък и имам по-важни дела.

— Но…

— Никакво „но“, скъпа. А сега върви и повикай Гарион и Дюрник на вечеря.

Се’Недра благоразумно прекрати спора, но отказът на Поулгара я накара да се замисли за околни пътища, по които би могла да постигне своето.

— Гарион, скъпи — започна тя, когато по-късно вечерта двамата със съпруга й вече бяха в леглото, заобиколени от топлина и уютен мрак.

— Кажи, Се’Недра.

— Нали можеш да се свържеш с дядо си и да говориш с него?

— Мисля, че мога. Защо?

— Не би ли искал да видиш него и баба си? Щом така и така сме наблизо — нали кулата на Белгарат никак не е далеч оттук — можем да се срещнем с тях. Пък и те ще бъдат страшно разочаровани, ако не го направим, не е ли така?

— Какво кроиш пак, Се’Недра?

— Защо винаги трябва да кроя нещо?

— Обикновено така става.

— Не си много любезен, Гарион. Толкова ли е неестествено да искам да събера семейството?

— Извинявай, сигурно греша.

— Е, наистина леля ти Поулгара малко се заинати. Ще ми трябва помощ, за да я убедя да напише своята история.

— Дядо няма да ти помогне — вече ти го каза в писмото си.

— Не говоря за помощ от него. Искам да поприказвам с Поледра. Леля Поул ще послуша майка си. Моля те, Гарион! — каза тя с най-обаятелната си и затрогваща интонация.

— Добре, ще поговоря с Дюрник.

— Защо не оставиш аз да говоря с Дюрник? Сигурно ще успея да го убедя, че моята идея си струва. — Тя се притисна нежно към съпруга си. — Сега ми е топло и хубаво, Гарион — рече подканящо.

— Да, забелязах го.

Толкова много ли ти се спи?

— Е, не чак толкова, скъпа — отвърна той и я прегърна.

Работата явно няма да е толкова трудна, реши Се’Недра. Тя нямаше равна в това да постига целите си и беше убедена, че ще успее да спечели на своя страна Гарион и Дюрник. Убеждаването на Поледра обаче щеше да изисква повече усилия.

Както обикновено Гарион се измъкна от постелята още преди да е съмнало. Риванският крал беше израснал във ферма, а работниците на полето обикновено стават рано. Се’Недра реши, че няма да е зле да го държи под око следващите няколко дни. Един случаен разговор между нейния съпруг и Дюрник можеше да провали плановете й. Тя умишлено избегна думата „заговор“. Ето защо допря пръсти до амулета на Белдаран и мислено проследи Гарион.

— Тихо, тихо. — Беше гласът на Дюрник, удивително нежен и внимателен. — Това съм аз. Заспивайте отново, по-късно ще ви нахраня.

Последва някакво недоволно гъргорене, меки и гърлени звуци — явно бяха птици, прецени Се’Недра. Те покудкудякаха още малко и отново утихнаха.

— Винаги ли им говориш така? — чу се гласът на Гарион.

— Това ги успокоява, за да не излетят в тъмното и да се наранят — отговори Дюрник. — Упорито гнездят все на това дърво насред двора, а аз минавам оттук всяка сутрин. Вече ме познават, затова мога да ги успокоя да заспят отново. Птиците лесно се приучват. При сърните и елените отнема повече време, а зайците са много боязливи и лесно се плашат.

— Ти ги храниш всички, нали, Дюрник?

— Те също живеят тук, Гарион, а фермата произвежда много повече от това, което ни е нужно на нас с Поул и бебетата. Птиците, сърните и зайците си намират прехрана през лятото, но зимите са дълги и студени, затова им помагам малко.

Той беше толкова добър човек! Очите на Се’Недра се напълниха със сълзи. Поулгара имаше възможност да избере своя съпруг сред императорите и да живее в палат, но тя предпочете обикновен селски ковач и тази отдалечена от света къща. Едва сега Се’Недра разбра защо беше постъпила така.

Оказа се, че Дюрник лесно се поддава на манипулиране. Предложението на Се’Недра за „малко семейно събиране, така и така вече сме тук“ незабавно го спечели на нейна страна. Дюрник беше твърде наивен, за да заподозре скрити помисли. Се’Недра толкова лесно го подведе, че почти се засрами от себе си.

Гарион обаче не бе така лековерен. Беше живял доста време със своята своенравна малка дриада. Ала след като Се’Недра и Дюрник в един глас настояваха за това събиране, на него не му оставаше голям избор. Въпреки това той хвърли няколко подозрителни погледа към Се’Недра преди да изпрати мислено послание на дядо си.

Белгарат и Поледра пристигнаха близо ден по-късно. Докато старият човек поздравяваше Се’Недра, изражението му ясно показа увереността му, че тя наистина крои нещо. Това обаче не притесни особено Се’Недра. Онова, което наистина кроеше, не включваше участието на Белгарат. Вместо това тя се съсредоточи върху Поледра. Минаха няколко дни преди Риванската кралица да успее да се усамоти за сериозен разговор с бабата на своя съпруг. Дотогава обединението на семейството изглеждаше единствената причина за тази среща. Естествено, близнаците на Поулгара бяха в центъра на всеобщото внимание. Те видимо се забавляваха от това, а Се’Недра изчакваше търпеливо. Тя беше уверена, че подходящият момент рано или късно ще настъпи, затова си позволи да се наслаждава на близостта между членовете на това чудато семейство, към което чрез брака си вече принадлежеше.

Имаше нещо непривично и странно в поведението на жълтеникаво-кафявокосата Поледра, което държеше настрана Се’Недра и я разколебаваше при всеки опит да се приближи до нея. Риванската кралица на няколко пъти беше препрочитала историята на Белгарат и знаеше странното минало на Поледра. Тя често се улавяше да изучава съсредоточено жената на Белгарат, търсейки във външността й останки от вълчите черти. Сигурно имаше нещо от облика на хищниците в нейния образ, но Се’Недра беше родена в Толнедра, а там вълци не се срещаха. Тя едва ли би разпознала тези черти, дори да личаха ясно. Това, което най-много притесняваше Се’Недра, беше смущаващо прямият поглед, с който Поледра наблюдаваше хората. Цирадис наричаше Поледра „Жената, която наблюдава“ и Пророчицата от Кел имаше пълно право за това. Златистите очи на Поледра изглежда имаха силата да проникват през всички защитни слоеве на Се’Недра чак до онова тайно кътче, където тя криеше истинските мотиви за своите постъпки. Дребничката кралица обаче не желаеше никой да си вре носа там.

Най-накрая една сутрин тя насили куража си и се доближи до златооката майка на Поулгара. Гарион, Белгарат и Дюрник бяха излезли навън да проведат един от нескончаемите огледи на фермата, а Поулгара къпеше близнаците.

— Искам да Ви помоля за една услуга, лейди Поледра — Се’Недра не беше съвсем сигурна как точно трябва да нарича бабата на Гарион, затова избра не съвсем подходящото официално обръщение.

— Подозирах, че ще го направиш — отвърна твърде меко Поледра. — Ти хвърли доста усилия, за да организираш това събиране и усещам, че ме наблюдаваш от няколко дни. Бях сигурна, че най-накрая ще отвориш дума за това. Какво те тревожи, дете?

— Е, „тревожи“ може би не е най-подходящата дума — уточни Се’Недра, отклонявайки поглед. Тези пронизващи златисти очи я караха да се чувства нервна. — Убеждавам Поулгара да свърши нещо, а тя се е заинатила и отказва. Знаете каква може да бъде понякога.

— Да, това е семейна черта.

— Май не се изразих правилно — рече извинително Се’Недра. — Аз, разбира се, я обичам, но…

— Какво искаш от нея? Не го усуквай повече, Се’Недра, а карай направо.

Се’Недра не беше привикнала към толкова безцеремонен начин на говорене, но реши да не се обижда. Вместо това започна отдалече.

— Четохте ли историческата книга, която съпругът Ви току-що завърши? — попита.

— Не чета много често — отговори Поледра. — Изморява очите. Освен това мъжът ми не я е писал. Той я разказа, а буквите просто се появяваха върху листа, докато говореше. Понякога даже извърташе и го усукваше, за да не каже точно как е било. Чух по-голямата част от книгата, когато диктуваше. Все пак не е твърде неточна, а в повечето случаи казва истината.

— За това ми е думата. Премълчал е много неща, нали?

— На някои места, да.

— Но Вашата дъщеря би могла да запълни празнините.

— Защо й е нужно това?

— За да завърши разказа.

— Разказите не са толкова важни, Се’Недра. Виждала съм как мъжете си разказват истории, само за да се намират на приказка, докато изпразват чаша след чаша с ел след вечеря и чакат да стане време за лягане. — Поледра доби весело изражение. — Мигар наистина би толкова път, само за да чуеш една история? Не можа ли да си намериш по-добро занимание — да родиш още едно дете или пък нещо друго?

Се’Недра отново смени посоката на разговора.

— О, тази история не ми е толкова нужна — излъга тя. — Тя е за сина ми. Един ден той ще стане Ривански крал.

— Сега разбирам. Бях чула за този обичай. Колкото и да са странни, обичаите трябва да се спазват.

Се’Недра се хвана за думите й като удавник за сламка.

— Синът ми Геран един ден ще бъде водач и трябва да е наясно кой е и откъде е дошъл. Историята ще му каже всичко това.

Поледра присви рамене.

— Защо ли това е толкова важно? Станалото вчера или преди хиляди години с нищо няма да промени онова, което ще се случи утре, нали?

— Напротив, може. Историята на Белгарат намеква накъде вървят нещата, а аз дотогава дори не подозирах какво става. Извън нас има два паралелни свята. Ако Геран не знае и за двата, той ще допуска грешки. Затова ми е необходима историята на Поулгара — в името на моите и нейните деца! — Се’Недра избегна думата „кутрета“ в последния момент. — Не е ли грижата за нашите деца най-важното нещо в живота ни? — После внезапно я осени една мисъл. — ТИ би могла да разкажеш историята също, нали?

— Вълците не разказват истории, Се’Недра. Ние сме твърде заети с това да бъдем вълци.

— Това не се отнася до Поулгара. Моят син има нужда от цялата история. Благоденствието на неговия народ може да зависи от това какво знае той. Нямам представа какво е предопределил Алдур за децата на Поулгара, но е твърде възможно и те също да имат полза от тази история. — Се’Недра беше много горда от това как успя да извърти нещата. Ако погъделичка инстинкта на Поледра за вярност към глутницата, той можеше да се превърне в ключ към решаването на въпроса. — Ще ми помогнеш ли да убедя Поулгара?

Златистите очи на Поледра добиха замислено изражение.

— Ще размисля — каза тя.

Това не беше очакваното твърдо обещание, но точно тогава Поулгара доведе близнаците и Риванската кралица нямаше възможност да продължи разговора.

Когато на следващата сутрин Се’Недра се събуди, Гарион както обикновено вече беше излязъл. И както обикновено беше забравил да хвърли още дърва в огъня, затова в стаята цареше студ. Треперейки, Се’Недра се измъкна от постелята и тръгна да търси топло кътче. Тя прецени, че щом Гарион беше станал, то и Дюрник сигурно вече е на крак, затова се отправи към спалнята на Поулгара и леко почука на вратата.

— Да, Се’Недра — отвърна отвътре Поул. Тя явно винаги знаеше кой стои зад вратата й.

— Мога ли да вляза? — попита Се’Недра. — Гарион е забравил да подкладе огъня и в стаята ни е ледено студено.

— Разбира се, скъпа.

Се’Недра отвори вратата, притича до леглото и се сви под завивките заедно с Поул и децата.

— Винаги прави така — оплака се тя. — Толкова бърза да се измъкне, че хич и не помисля да хвърли няколко дърва в огъня.

— Не е искал да те разбуди, скъпа.

— Винаги мога пак да заспя, но МРАЗЯ да се будя в студена стая.

Тя прегърна едно от децата и го притисна здраво до себе си. Се’Недра също беше майка и умееше да приласкава малките. Изведнъж осъзна колко много й липсват нейните собствени деца. Тя отново се замисли доколко разумно беше точно в най-лютата зима да предприемат това пътуване, което стана само заради една прищявка.

Риванската кралица и лелята на нейния съпруг побъбриха известно време за незначителни неща. Не след дълго вратата се отвори и в стаята влезе майката на Поулгара, която носеше поднос с три димящи чаши чай върху него.

— Добро утро, майко — каза Поулгара.

— Не е толкова зле — отвърна Поледра. — Малко е студено, обаче. — Понякога Поледра приемаше нещата толкова буквално!

— Какво правят мъжете? — попита Поул.

— Гарион и Дюрник хранят птиците и животните — каза Поледра. — Той още спи. — Поледра почти никога не изричаше името на мъжа си. Тя постави подноса върху малка масичка близо до камината. — Мисля, че трябва да поговорим — каза. После се приближи към леглото, взе близнаците и ги върна в чудноватата двойна люлка, която Дюрник беше изобретил за тях. Подаде на Поулгара и Се’Недра по една чаша чай, взе последната за себе си и се настани в креслото до огъня.

— Кое е толкова важно, майко? — попита Поулгара.

Поледра посочи с пръст Се’Недра.

— ТЯ говори с мен вчера и мисля, че трябва да се вслушаме в това, което казва.

— О, това ли било!

— Тя каза, че нейният син и неговите синове един ден ще управляват Рива. А има много неща, които трябва да узнаят. Благополучието на риванците ще зависи от техните познания. Нали това е най-важната от задачите на водача, независимо дали предвожда хора или вълци.

Се’Недра изпита леко злорадство. Набързо скалъпените й аргументи явно бяха спечелили Поледра на нейна страна.

— Накъде клониш, мамо? — попита Поулгара.

— Ти също носиш отговорност за малките, Поулгара — отвърна майка й. — Това е наш дълг. Учителят ти постави задача, а ти още не си я изпълнила.

Поулгара хвърли остър поглед на Се’Недра.

— Нищо не съм направила, лельо Поул — побърза да каже Се’Недра с добре изиграна невинност. — Само поисках съвет от майка ти, това е всичко.

Два чифта очи — едните златистожълти, а другите наситеносини — се устремиха към нея. Се’Недра пламна.

— Тя иска нещо, Поулгара — каза Поледра. — Дай й го. Това няма да ти навреди, а е и част от задачата, която прие по своя воля. Ние, вълците, се доверяваме на инстинкта си; хората се нуждаят от наставления. Прекара голяма част от живота си като се грижеше за малките и ги наставляваше, затова знаеш какво се иска. Просто разкажи какво се случи и това ще е достатъчно.

— Не всичко, надявам се — Поулгара изглеждаше потресена. — Някои от тези неща са твърде лични!

Поледра се разсмя.

— Има още много да учиш, мила дъще. Не разбра ли досега, че подобно нещо като личен живот не съществува при вълците! Ние споделяме всичко. Тази информация един ден може да е от полза на Риванския крал, а също и на твоите собствени деца, затова трябва да си сигурна, че те знаят всичко, което е необходимо. Просто го направи, Поулгара, вместо да спориш с мен.

Поулгара въздъхна.

— Добре, мамо — отговори покорно тя.

Се’Недра почувства, че една силна воля се прекланя пред друга — още по-силна и това никак не й се понрави. Поулгара Магьосницата беше най-личната и съвършена жена на света. Титлите й нямаха чет и всичко живо се прекланяше пред нея. Но по някакъв загадъчен и необясним начин тя си оставаше вълчица. Когато по-старшата женска — в случая нейната майка — й заповядаше нещо, тя се подчиняваше на мига, без дори да се замисли.

Произходът на Се’Недра беше доста пъстър и объркан — отчасти дриада, отчасти от клана на Боруните. Тя дълго и разпалено спореше с баща си, Императорът на Толнедра. Но когато Ксантия, кралицата на дриадите, заговореше, Се’Недра, макар и мърморейки, тутакси се подчиняваше. То беше в кръвта й. Затова сега започна да гледа на Поулгара с други очи, а и себе си вече щеше да приема и разбира по различен начин.

— Започна се — рече загадъчно Поледра. — Оттук нататък, дъще — обърна се тя към Поулгара, — няма да ти е толкова трудно. Аз ще говоря с него да ти покаже как се прави, без да използваш онези глупави пачи пера и мастило. Това е твое задължение, затова престани да се оплакваш!

— Ще бъде, както пожелае моята майка — отвърна Поулгара.

— Е, добре — каза Поледра, — щом това вече е уредено, ще искат ли дамите по още една чаша чай?

Поулгара и Се’Недра размениха по един бърз поглед.

— С удоволствие ще приемем — въздъхна Поулгара.