Голямата битка е спечелена, но тя се оказва само предвестник на неизбежния сблъсък с враг, чиято единствена цел е да унищожи Амбър. Още първите дни на принц Коруин в двореца са помрачени от кърваво убийство. По време на отсъствието му са се кроили сложни интриги за завладяването на престола, като понякога за залог е служил и неговият живот. В борбата за власт активно участва цялото кралско семейство. Но един от претендентите за короната е готов да престъпи всички граници… а това не бива да се допусне. Амбър трябва да бъде спасен. Легендарният еднорог се явява пред своите избраници, за да ги отведе до невероятно разкритие… и до може би единственото средство за постигане на благополучен изход, ако някой с кралска кръв намери достатъчно сили и готовност в себе си да се пожертва.

Серия
Хрониките на Амбър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sign of the Unicorn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 88 гласа)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2014)

Издание:

Роджър Зелазни. Знакът на еднорога. Ръката на Оберон

ИК „Бард“, София, 1994

Серия Хрониките на Амбър, №3 и №4. Фантастични романи.

Превод: Вихра Манова

Редактор: Александър Жеков

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ — ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32. Печатни коли: 23

Страници: 368. Цена: 70.00 лв.

 

Roger Zelazny. Sign of the Unicorn

© 1985 by Roger Zelazny

Roger Zelazny. Hand of Oberon

© 1985 by Roger Zelazny

© Вихра Манова, превод, 1994

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1994

© ИК „Бард“, 1994


По-долу е показана статията за Знакът на Еднорога от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Знакът на Еднорога
Sign of the Unicorn
Автор Роджър Зелазни
Първо издание 1975 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр фентъзи
Вид роман
Поредица Хрониките на Амбър
Предходна Оръжията на Авалон
Следваща Ръката на Оберон

„Знакът на еднорога“ (на английски: Sign of the Unicorn) е третата книга от поредицата фентъзи романи на Роджър Зелазни "Хрониките на Амбър".

Сюжет

Принц Коруин най-накрая се възкачва на трона на вечния Амбър. Още първите дни на управлението му обаче показват, че го очакват неспокойни времена. Той има тежката задача да защити града от злото на мистериозния черен път. Пътят към успех минава през спасяването на безследно изчезналия брат на Коруин Бранд. И точно когато, изглежда, между всички деца на Оберон най-накрая цари разбирателство, стари вражди излизат наяве. Коруин е объркан, изпуснал толкова много събития по време на престоя си на Сянката Земя, той трудно би могъл да заеме страна. Объркването му, а и не само неговото, става още по-голямо, след появата на легендарния еднорог- символът на Амбъритите...

Край на разкриващата сюжета част.
Предишна: Поредица:
Следваща:
Оръжията на Авалон Хрониките на Амбър Ръката на Оберон
Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

I

Пренебрегнах въпросите в очите на коняря, докато свалях зловещия вързоп и предавах коня на неговите грижи. Плащът ми не успя действително да прикрие естеството на неговото съдържание, когато го метнах през рамо и се запътих през задния вход към двореца. Адът скоро щеше да се яви за заплатата си.

Заобиколих тренировъчния полигон и тръгнах по пътеката, която водеше към южния край на дворцовите градини. По този маршрут имаше по-малко очи. Пак щяха да ме забележат, но щеше да е доста по-безопасно, отколкото да мина през предния вход, където винаги има навалица. Проклятие!

И отново, проклятие! Смятах, че съм достатъчно затрупан с проблеми. Но изглежда наистина проблеми при проблеми отиват. Някаква духовна форма на сложна лихва, предполагам.

Край фонтана в далечния край на градината се мотаеха няколко души. Освен това, двама стражи вървяха между храстите близо до пътеката. Те ме видяха да приближавам, обмениха набързо няколко реплики и се извърнаха. Разумна постъпка.

Аз, завърнал се преди по-малко от седмица. Повечето проблеми, все още неразрешени. Дворът на Амбър, пълен с подозрения и смут. Това сега: една смърт, която допълнително ще изложи на опасност краткото, нещастно предцаруване на Коруин I: аз.

Настъпи моментът да свърша нещо, което трябваше да направя веднага. Но имаше толкова много работа, още от самото начало. Не се бях размотавал, според мен. Степенувал бях задачите по важност и ги карах поред. Сега, обаче…

Прекосих градината, излязох от сенките и се озовах сред косата слънчева светлина. Заизкачвах се по широката вита стълба. Един страж застана мирно, когато влязох в двореца. Упътих се към задното стълбище, после тръгнах нагоре към втория етаж. Оттам към третия.

Отдясно, брат ми Рандъм излезе от своя апартамент и ме пресрещна в коридора.

— Коруин! — възкликна той, като изучаваше лицето ми. — Какво е станало? Видях те от балкона и…

— Вътре — спрях го аз и посочих с очи. — Ще трябва да проведем тайно обсъждане. Веднага.

Рандъм се поколеба, загледан в товара ми.

— Хайде да го направим две стаи по-нататък — предложи. — Става ли? Вайъли е тук.

— Добре.

Той мина пред мен, отвори вратата. Влязох в малка всекидневна, огледах се за подходящо място и стоварих трупа.

Рандъм гледаше към вързопа.

— Какво се очаква от мен? — попита той.

— Разопаковай лакомствата и хвърли един поглед.

Брат ми коленичи и разгърна плаща. После го уви отново.

— Мъртъв е, няма спор — отбеляза той. — Какъв е проблемът?

— Не погледна достатъчно внимателно — рекох. — Повдигни някой клепач. Отвори устата и огледай зъбите. Опипай шиповете точно преди китките. Преброй ставите на пръстите. След това ти ми кажи какъв е проблемът.

Рандъм започна да прави изброените неща. Веднага, щом погледна ръцете, престана и кимна.

— Хубаво. Спомням си.

— Спомни си на глас.

— Едно време в дома на Флора…

— Там беше мястото, където аз ги видях за първи път. Те, обаче, преследваха теб. Така и изобщо не разбрах защо.

— Прав си — съгласи се той. — Някак не се появи възможност да ти разкажа за тях. Не останахме заедно достатъчно дълго. Странно… откъде се взе този?

Поколебах се, разкъсван от желанията да го накарам той да ми разкаже историята си и аз да му предам моята. Моята победи, защото си беше моя и бе съвсем скорошна.

Въздъхнах и потънах в един фотьойл.

— Току-що загубихме още един брат. Кейн е мъртъв. Стигнах там прекалено късно. Това нещо — това същество — го е убило. Исках да го заловя живо, по очевидни причини. Но то се биеше много ожесточено. Нямах голям избор.

Рандъм тихичко подсвирна и се отпусна във фотьойла срещу мен.

— Разбирам — пророни съвсем тихо той.

Вгледах се в лицето му. Дали това в ъгълчетата на устата не беше една съвсем мъничка усмивка, готова да се появи в отговор на моята? Напълно възможно.

— Не — възразих спокойно аз. — Ако случаят беше друг, щях да се погрижа да има много по-малко съмнения в моята невинност. Казвам ти какво се случи в действителност.

— Добре — кимна той. — Къде е Кейн?

— В плитък гроб, близо до Горичката на еднорога.

— Това направо навява подозрения. Или поне така ще изглежда. За останалите.

Кимнах.

— Знам. Но трябваше да скрия тялото за известно време. Не можех просто да го донеса тук и да започна да отговарям на въпросите. При положение, че ме очакват важни факти, някъде в твоята глава.

— Добре — рече Рандъм. — Не знам колко важни са всъщност, но ще ги имаш. Само че довърши първо ти, а? Как стана всичко?

— Беше точно след обяд — започнах аз. — Бях хапнал долу на пристанището с Жерар. После Бенедикт ме върна в двореца с неговата Фигура. Като се прибрах в стаите си, намерих бележка, която очевидно беше пъхната под вратата. В нея имаше молба за тайна среща, по-късно следобеда, при Горичката на еднорога. Беше подписана: „Кейн“.

— В теб ли е още бележката?

— Да. — Изрових листчето от джоба си и му го подадох. — Ето я.

Той я разгледа и поклати глава.

— Не знам. Може и да е неговият почерк… ако е бързал… но на мен ми се струва, че е писано от друг.

Вдигнах рамене. Взех бележката, сгънах я и я прибрах.

— Както и да е, опитах се да вляза във връзка с него чрез Фигурата му, за да си спестя ездата дотам. Но той не приемаше. Предположих, че иска да запази в тайна местонахождението си, ако работата наистина беше важна. Затова изведох един кон и потеглих натам.

— Каза ли на някого къде отиваш?

— Не. Реших, обаче, да накарам коня да се понапъне и яздих доста бързо. Не видях как е станало, ала го намерих да лежи там, когато навлязох в горичката. Гърлото му беше прерязано, а на известно разстояние забелязах движение сред храсталаците. Настигнах нападателя, скочих върху него, сбихме се и се наложи да го убия. Не си казахме и дума, докато ставаше всичко това.

— Сигурен ли си, че си спипал, когото трябва?

— Колкото щеше да бъдеш и ти при подобни обстоятелства. Следите му водеха обратно до Кейн. По дрехите му имаше прясна кръв.

— Може да е била неговата.

— Погледни го пак. Няма никакви рани. Счупих му врата. И, естествено, си спомних къде съм виждал по-рано подобни на него, затова го донесох тук, право при теб. Преди да ми разкажеш всичко, обаче, има още нещо — като капак. — Измъкнах втората бележка и му я подадох. — Съществото носеше това в себе си. Предполагам, че го е взел от Кейн.

Рандъм прочете листчето, кимна и ми го върна.

— От теб, до Кейн, с молба за среща там. Да, ясно. Излишно е да казвам…

— Излишно е — завърших аз. — И почеркът наистина прилича малко на моя… поне на пръв поглед.

— Питам се какво ли щеше да стане, ако ти беше стигнал там първи.

— Вероятно нищо — предположих. — Изглежда искат да съм жив и заподозрян. Номерът е бил да ни закарат там в съответния ред и аз не бях достатъчно бърз, за да предотвратя онова, което е било предвидено да последва.

Той кимна.

— Като се има предвид точния разчет на времето, трябва да е бил някой от присъстващите тук, в двореца. Някакви идеи?

Подсмихнах се и бръкнах за цигара. Запалих и пак се подсмихнах.

— Аз току-що съм се върнал. Ти си бил тук през цялото време. Кой ме мрази най-много в момента?

— Труден въпрос, Коруин — заяви Рандъм. — Всеки ти има зъб за нещо. При друг случай бих се спрял на Джулиан. Но сега някак не ми изглежда вероятно.

— Защо?

— Той и Кейн се разбираха много добре. Вече от години. Търсеха се един друг, вечно се размотаваха заедно. Бяха много близки. Джулиан си е все същия хладнокръвен мерзавец, какъвто го помниш. Но ако имаше човек, когото да харесва, то това беше Кейн. Не вярвам, че би постъпил така с него, дори за да се докопа до теб. В края на краищата сигурно би могъл да намери достатъчно други начини, ако това е било всичко, което е искал.

Въздъхнах.

— Кой е следващият?

— Не знам. Просто не знам.

— Добре. Как си представяш реакциите им?

— Влязъл си в капана, Коруин. Всички ще решат, че ти си го направил, каквото и да разправяш.

Кимнах по посока на трупа. Рандъм поклати отрицателно глава.

— Това лесно може да бъде просто някой нещастник, който си довлякъл от Сенките, само за да му прехвърлиш вината.

— Знам — съгласих се аз. — Странно, да се върна в Амбър и да се окаже, че съм пристигнал в най-удобния за мен момент.

— Моментът беше идеален — потвърди Рандъм. — Дори не ти се наложи да убиваш Ерик, за да получиш това, което искаше. Извади голям късмет.

— Да. И все пак за никого не е тайна, че точно това смятах да направя. Сега е въпрос само на време кога войниците ми — чужденци, специално въоръжени и разквартирувани тук — ще станат обект на някои много лоши чувства. Единствено наличието на външна заплаха ми спестяваше това досега. Като добавим и нещата, които ме подозират, че съм извършил преди завръщането си — например, убийството на хората на Бенедикт. И това днес…

— Да — въздъхна Рандъм. — Представих си картинката, веднага щом ми каза какво е станало. Когато преди години вие с Блийс нападнахте Амбър, Жерар разгърна част от флотата така, че да я махне от пътя ти. Кейн, от друга страна, те притисна със своите кораби и потопи твоите. Сега, като е мъртъв, предполагам ще направиш Жерар главнокомандващ на цялата флота.

— Кой друг? Единствено той става за тази длъжност.

— И въпреки това…

— Въпреки това. Признавам. Ако имах намерение да убивам някого, за да заздравя позициите си, Кейн щеше да бъде логичният избор. Такава е действителната, проклета истина.

— Как смяташ да се справиш с тази история.

— Ще кажа на всички какво е станало и ще се опитам да открия кой стои зад случилото се. Имаш ли някакви по-добри предложения?

— Мъчех се да измисля как бих могъл да ти осигуря алиби. Ала перспективата не звучи обещаващо.

Поклатих глава.

— Ти си ми прекалено близък. Колкото и убедителна история да измислим, вероятно ще постигнем обратен ефект.

— Минава ли ти през ума да признаеш, че ти си го направил?

— Да. Но изключвам варианта самозащита. При това прерязано гърло, може да се говори само за нападение от засада. А нямам никакво желание да се хващам за другата възможност: да му припиша доказателства, че е замислял нещо отвратително и да заявя, че съм го направил за благото на Амбър. Просто отказвам да поемам фалшива вина при подобни условия. И без това пак ще предизвикам подозрения.

— Но ще имаш и репутацията, че проявяваш твърдост.

— Не ми е необходим този вид твърдост за начина, по който смятам да управлявам. Не, този вариант е недопустим.

— В такъв случай изчерпахме възможностите… горе-долу.

— Какво искаш да кажеш с това „горе-долу“?

Рандъм се зае да изучава нокътя на левия си палец с присвити очи.

— Ами, струва ми се, че ако има някой друг, когото нямаш търпение да отстраниш от играта, сега е моментът да решиш дали да не промениш правилата.

Позамислих се над предложението му и си допуших цигарата.

— Идеята не е лоша — казах накрая, — но точно сега не мога да се лиша от повече братя. Дори и от Джулиан. Макар че той играе най-подло.

— Не е речено непременно да е някой от семейството — упорстваше Рандъм. — Доста от благородниците в Амбър имат нелоши мотиви. Вземи, например, сър Реджиналд…

— Зарежи това, Рандъм. И този вариант отпада.

— Хубаво. Малките ми сиви клетки вече се умориха.

— Ала не и тези, които съхраняват спомените ти, надявам се.

— Добре.

Той въздъхна. Протегна се. Стана, мина покрай другия присъстващ в стаята и се отправи към прозореца. Дръпна завесите и известно време постоя загледан навън.

— Добре — повтори Рандъм. — Има много за разказване…

После започна да си припомня на глас.