Серия
Белгариада/Малореан (1.2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Belgarath the Sorcerer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 35 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Дейвид и Лий Едингс. Гарион

Редактор: Валери Манолов

ИК „Пан“, София, 1998

ISBN: 954–657–203–9


I част
Тайната

Първа глава

Въпреки че изтреблението на Горек и почти целия му род беше необходимо и предопределено, вината за това деяние все още ме разкъсва отвътре. Ако бях малко по-внимателен и стоях нащрек през цялото време, това нямаше да се случи. Да бяхме преминали през Мрин само час, даже половин час по-рано, аз и Поул щяхме да стигнем Рива навреме. Ако Поул не беше спорила с мен толкова дълго…

Ако, ако, ако… Понякога ми се струва, че като погледна назад в живота си, виждам само една верига от натежали от покаяние „ако“. Единственото реално „ако“, обаче, е, че аз не съм в състояние да приема предопределението. То ме кара да се чувствам безпомощен, а това никак не ми харесва. Все си мисля, че би трябвало да съществува начин, по който да променя предначертаното. Един пън може да седи и да повтаря: „Каквото има да става, ще стане.“ Аз обаче съм малко по-изобретателен.

Е, както и да е…

Пътуването до бреговете на Сендария ни отне обичайните два дни. Очите на Бранд започнаха да гледат диво, когато задвижих корабите му без дори да се надигна от мястото си. Независимо, че хората са приели съществуването на магията, когато тя се случи пред очите им, те винаги се объркват и разстройват. Не знам какво точно е очаквал, когато го бях предупредил, че Поулгара ще помага при управлението на кораба. Ала принц Геран беше едва шестгодишен и току-що бе присъствал на изтреблението на семейството си. Той имаше нужда от Поул много повече от мене. Беше достатъчно да спомена това пред Бранд, за да отклоня всякакви спорове на тема възможно и невъзможно.

Имали ли сте някога странното усещане, че това, което става, се е случвало и преди? Една от причините да се чувствате по този начин е, че това наистина е така. Прекъснатото Предопределение на вселената е блокирало всичко в едно положение. Времето и събитията започнали да тъпчат на едно място. Това би могло да помогне за обяснението на тези „повторения“, за които често говорим с Гарион. Аз обаче не само имам чувството, че нещо се е случвало преди, но често съм спохождан от доста по-различното усещане — че нещо предстои да се случи отново. Предчувствието ме връхлетя пак, докато приближавахме брега на Сендария.

Беше бурна утрин в началото на лятото. Облаците играеха на криеница със слънцето, а Поулгара и малкият принц току-що бяха излезли на палубата. Никак не бе топло, затова Поул грижовно придърпа малкото момче към себе си и го загърна в синята си наметка. Точно тогава слънчевите лъчи пробиха през облаците. По някаква необяснима причина този миг се е запечатал в съзнанието ми. Мога да го възстановя, когато пожелая, с абсолютна точност и яснота. Не че някога е трябвало да го правя… Виждал съм Поулгара да бди над ято малки момченца със златни коси, а в очите й да тъмнее болката, която се явява веднъж-дваж при всяко поколение през изминалите тринайсет века. Да се грижи и пази тези малки момчета не е единствената причина, заради която Поулгара е дошла на този свят. Но е една от нейните най-важни задачи.

Хвърлихме котва в едно отдалечено заливче на пет мили северно от Камаар. Заплавахме към брега, покачени в най-голямата лодка на кораба.

— Камаар е нататък — казах на Бранд, сочейки на юг.

— Да, Древни, зная.

Бранд е достатъчно възпитан, за да не го приема като лична обида, когато някой му показва очевидното.

— Събери екипажа и се върнете отново в Рива — наредих му аз. — Ще отида до Вал Алорн да предупредя Валкор за случилото се. Предполагам, че той и неговата флотилия ще дойдат да вземат теб и армията ти след няколко седмици. Ще го обсъдим, когато стигна във Вал Алорн. После ще говоря с драснианците и алгарите. Мисля, че ще ги убедим да минат по сушата, докато вие с Валкор пътувате на юг по море. Искам да нападнем Нийсия и от двете страни. Вероятно ще пристигнем там някъде около средата на лятото.

— Добро време за война — отбеляза мрачно той.

— Нито едно време не е добро за война, Бранд. Тази обаче е неизбежна. Селмисра най-сетне трябва да бъде убедена да не си вре носа там, където не й е работа.

— Доста спокойно приемаш всичко.

Прозвуча почти като обвинение.

— Външността понякога лъже. Може би по-късно наистина ще се ядосам. Но сега трябва да планирам целия поход.

— Ще дойдеш ли и ти с Валкор?

— Още не съм решил. Във всеки случай нашите армии ще се срещнат при Стис Тор.

— Тогава ще се видим там.

Той скочи от лодката и коленичи пред Геран.

— Не вярвам да се видим отново, Ваше Величество — каза тъжно той. — Сбогом!

Очите на малкото момче бяха зачервени от плач. Въпреки това то изопна рамене и погледна Пазителя в очите.

— Сбогом, Бранд — отвърна. — Знам, че мога да разчитам на теб за безопасността на народа ми и охраната на Сферата.

Беше смело малко момче и от него можеше да стане добър крал, ако събитията се бяха развили другояче.

Бранд се изправи на крака, отдаде чест и отблъсна лодката от брега.

— В къщата на майка си ли се връщаш? — попитах Поул.

— Не, татко. Зедар знае къде се намира тя и съм сигурна, че ще каже на Торак за нея. Не желая да ме изненадат посетители, когато най-малко ги очаквам. Все още притежавам онова имение в Ерат. Там ще бъдем на сигурно място, докато ти се върнеш от Нийсия.

— Не бива да се задържате там дълго, Поул — възразих аз. — Къщата сигурно се е разрушила още преди години.

— Не е, татко. Помолих я да не го прави.

— Сендария е различна страна сега, Поул. Сендарите дори не си спомнят за арендите. Една изоставена къща просто примамва да бъде ограбена и разрушена.

Тя поклати глава.

— Сендарите дори не подозират, че тя съществува. Моите рози са се погрижили за това.

— Не те разбирам.

— Дори не можеш да си представиш колко високи и гъсти могат да станат розовите храсти, ако малко ги поощриш. А аз насадих много розови храсти около къщата. Имай ми вяра, татко. Къщата си е още на мястото, но никой не я е виждал от падането на Во Вакюм. Аз и момчето ще сме в безопасност там.

— Сигурно, поне за известно време. Ще решим какво да правим, след като си разчистя сметките със Селмисра.

— Ако там е в безопасност, защо ще се налага да го местим?

— Защото родът трябва да бъде продължен, Поул. А това ще рече, че той трябва да се ожени и да му се роди син. Но е твърде вероятно да възникнат трудности, ако накараме някое момиче да се провира през розовите шипове, за да стигне до него.

— Заминаваш ли, дядо? — попита ме Геран със сериозно лице. По някаква необяснима причина всички тези малки момчета ме наричат така. Мисля, че това просто е в кръвта им.

— Да, Геран — отвърнах. — Ти ще си в безопасност с леля си Поул. Има нещо, което трябва да свърша.

— Предполагам, няма да се съгласиш да го поотложиш за известно време?

— Какво си наумил?

— Бих искал да те придружа, ала съм много малък. Ако изчакаш няколко години, ще бъда достатъчно голям, за да убия Селмисра със собствените си ръце.

Наистина беше алорн до мозъка на костите.

— Не, Геран. По-добре аз да свърша тази работа вместо теб. Селмисра може да умре и от естествена смърт, докато пораснеш, а ние не целим това, нали?

Той кимна.

— Не, не искаме това — отвърна неохотно. — Поне ще я цапнеш ли веднъж-дваж и заради мен, дядо?

— Имаш честната ми дума, момче.

— Ама силно — добави той свирепо.

Мъже! — измърмори Поул гара.

— Ще държа връзка с теб, Поул — обещах й на прощаване. — А сега бягайте от този бряг, колкото се може по-скоро. Тук вероятно се спотайват повече нийсанци, отколкото изглежда на пръв поглед.

Поулгара понесе тъжния малък принц през езерото Салтурн към Медалия и Ерат. Аз за пореден път промених формата си и полетях на север в посока Вал Алорн.

През последните сто седемдесет и пет години, откакто Ран Хорб II основа кралство Сендария и един земеделец на име Фундор, който дотогава се препитаваше с отглеждането на бяла ряпа, беше възкачен на трона, сендарите бяха много заети. Почти през цялото време сечаха вековните дървета. Не одобрявам напълно тази тяхна дейност. Самата идея да се избиват живи същества, които са оцелели хиляди години наред, само за да посадиш на тяхно място ряпа, ми изглежда лишена от морал. Сендарите обаче са чистофайници до маниакалност и обожават правите линии. Ако започнат да строят път и насреща им се изпречи планина, и през ум няма да им мине да я заобиколят. Напротив, ще минат право през нея. И толнедранците са същите. За това обаче си има причини. Сендарите са странна смесица от всички раси. Ето защо някои от чертите на толнедранците са характерни и за тях.

Не ме разбирайте криво. Аз харесвам сендарите. Вярно, понякога са малко тесногръди, но мисля, че са най-почтените и чувствителни хора на земята. Смесената им природа обаче ги е очистила от маниите, които измъчват останалите раси.

(Как изобщо стигнах дотук?! Занапред не бива да ми позволявате да се отплесвам така. Може да си останем на едно и също място, ако не се придържам стриктно към разказа си.)

Ако го гледате от въздуха, кралство Сендария прилича на карирана покривка за маса. Прелетях над столицата и продължих по посока на езерото Селин. После видях под себе си група планини и Сендария внезапно свърши при Вълната на Черек[1]. Няма да коментирам ужасната закачка с тази двусмислица, която е хрумнала на някой умник.

Приливът се оттегляше от Залива на Черек, когато прелитах над Вълната и Великият водовъртеж бесуваше на воля, опитвайки се весело да изтръгне скалите от дъното. Не е нужно много, за да направиш един въртоп щастлив.

След това полетях над източния бряг на полуострова покрай Елдригшавен и Трелхайм и накрая стигнах Вал Алорн.

Градът се издига на това място от много време. Мисля, че в местността е имало поселище още преди Торак да разцепи света и да бъде образуван Заливът на Черек. Мечото рамо реши да направи от него истински град едва когато разделих Алория. Той имаше нужда нещо да занимава мисълта му и най-вече да потисне болката, че съм го освободил от почти половината кралство. Да си кажа право, винаги съм мислил, че Вал Алорн е твърде навътре в студената и мрачна част на страната. Небето над Полуострова на Черек винаги е сиво и покрито с облаци. Биваше ли тогава да градят и поселището си от сив камък?!

Кацнах откъм южната страна на града и се насочих към главната порта, която гледа към пристанището. Поех по стръмните улици, по чиито сенчести ъгли още стояха купчини мръсен сняг. Със сигурност всички водеха към двореца. Заварих крал Валкор да пирува със своите графове в тронната зала. През повечето време тронната зала в Кралството на Черек прилича на бирария. За мой късмет пристигнах по обед, така че Валкор още не беше успял да се напие до безпаметство. Беше шумен и неудържим, но това си е негова характерна черта.

— О, Белгарат! — изрева той от трона. — Заповядай при нас!

Валкор беше плещест юначага със сплъстена кафява коса и буйна брада. Подобно на всички едри мъже, които съм виждал, с възрастта беше започнал да напълнява. Не че беше тлъст, но доста се стараеше да го постигне. И въпреки че беше крал, носеше селска рубашка, покрита с петна от разлятата бира.

Минах покрай буйния огън, пламтящ в центъра на залата, и се приближих до трона.

— Ваше Величество — нарекох го така само заради етикета, — трябва да поговорим.

— На твое разположение съм, Белгарат. Седни и си налей бира.

— Насаме, Валкор.

— Нямам тайни от моите графове.

— Само след няколко минути вече ще имаш. Вдигни си задника и да вървим на място, където бихме могли спокойно да поговорим!

Той изглеждаше леко слисан.

— Май говориш сериозно.

— Войната ме принуждава да бъда сериозен.

Подбрах думата много внимателно. Тя беше една от малкото, които са способни да приковат вниманието на алорните, докато се наливат.

Война?! Къде? С кого?

— Ще ти кажа щом останем насаме.

Той най-сетне се надигна и ме отведе в една съседна стая.

Реакцията на Валкор към новините, които му донесох, беше предсказуема до най-малкия детайл. Отне ми малко време да го успокоя, но най-накрая го убедих да спре да псува и да сече мебелировката с меча си, за да ме изслуша.

— Ще говоря с Радек и Чо-Рам. Подготви флотата си и събери клановете. Или аз самият ще се върна при теб, или ще ти пратя вест кога да тръгнеш. По пътя на юг ще се наложи да се отбиеш до Острова на бурите, за да вземеш Бранд и неговите риванци.

— И сам ще се справя със Селмисра.

— Не. Селмисра оскърби цяла Алория и цяла Алория трябва да участва в отмъщението. Няма да позволя да обидиш Бранд, Радек и Чо-Рам като вземеш всичко в свои ръце. Имаш много работа, така че по-бързо изтрезнявай и се размърдай. Аз отивам в Боктор. Ще се върна след няколко седмици.

Беше призори на следващия ден, когато стигнах Боктор. Понеже още нямаше много хора наоколо, се приземих на една от бойните кули в двореца на крал Радек. Часовият беше видимо стъписан, когато се обърна и ме видя на мястото, където само преди миг не е имало никой.

— Трябва да говоря с краля — казах. — Къде е той?

— Мисля, че още спи. Кой си ти? И как се добра до тук?

— Името Белгарат говори ли ти нещо?

Той зяпна насреща ми.

— Затвори си устата и ме води при Радек — наредих му аз. Толкова ме дразни някой да ми се блещи насреща, точно когато най-много бързам.

Крал Радек още хъркаше, когато наближихме спалнята му. Кралското ложе беше разхвърляно, а също и кралската партньорка в забавите — гърдеста млада жена, която мигом изчезна под завивките, щом аз влязох.

Дръпнах рязко завесите на прозорците и се обърнах към леглото.

— Надигай се, Радек!

Очите му взеха да примигват. Радек беше още младеж. Бе висок и строен и имаше решително закривен нос. По незнайни причини носовете на драснианците са навирени във всички възможни посоки. Носът на Силк е толкова остър, че от определен ъгъл прилича на щъркел. Мъжът на Порен пък има малък и топчест нос, който не е по-голям от копче. Нямах възможност да огледам носа на младата дама, която се шмугна под чаршафите. Беше твърде бърза, а мен ме занимаваха съвсем други неща.

— Добро утро, Белгарат — кралят на Драсния ме приветства с непомрачено спокойствие. — Добре дошъл в Боктор.

За щастие той беше интелигентен мъж и не се палеше лесно като Валкор, така че не губи излишно време в измислянето на люти клетви, когато му казах какво се е случило край Рива. Не споменах, че принц Геран е оцелял след клането на брега, разбира се. Никой освен Бранд не трябваше да знае.

— Как смяташ да се справиш с това? — попита той, когато свърших.

— Мисля всички ние да навестим Нийсия и да си поприказваме със Селмисра.

— С теб съм.

— Валкор събира флотата и ще вземе риванците по пътя си на юг. Колко изминават за един ден твоите копиеносци?

— Двайсет левги, ако наистина работата е спешна.

— Спешна е. Събери ги и поемайте на път. Спусни се през Алгария и Толнедранските планини. Стой настрана от Марагор обаче. Там още върлуват духовете и няма да има никаква полза от твоите копиеносци, ако полудеят. Ще говоря с Чо-Рам и той ще се присъедини към теб по пътя на юг. Познаваш ли Белдин?

— Чувал съм за него.

— Той е джудже, има гърбица и е с много сприхав характер. Няма начин да го сбъркаш. Ако се е върнал от Малория, когато стигнеш Долината ще тръгне с теб. От тук до Стис Тор са петстотин левги. Да кажем, че ти трябват два месеца, за да се добереш до източния бряг на Нийсия. Не се бави повече от това. През есента там започва дъждовният период, а ние нямаме намерение да затънем в тресавищата.

— Чул те господ.

— Белдин и аз можем да поддържаме постоянна връзка помежду си. Така ще координираме действията си. Искам да ударим Нийсия едновременно от всички страни. Не бива да позволим твърде много нийсанци да се измъкнат. Но каквото и да правиш, не ги избивай всичките! Това ще направи Иса почти толкова нещастен, колкото сега е Мара, а на нас не ни трябва друга война между боговете.

— Иса обаче позволи на Селмисра да убие Горек!

— Не е. Той е в нирвана и не знае какви ги върши Селмисра. Бъди много предпазлив, Радек. Иса е Богът-Змия. Оскърбиш ли го, като се върнеш в Драсния, ще я завариш гъмжаща от отровни змии. А сега призови копиеносците си и потегляйте на юг. Аз трябва да говоря с Чо-Рам.

Упътих се към вратата.

— Кажи на момичето, че вече може да се покаже — подхвърлих през рамо. — Ще се задуши, ако постои още малко там.

Спрях.

— Не мислиш ли, че е крайно време да престанеш с тези игрички? — попитах го.

— Те на никого не вредят.

— Не и докато не излязат извън контрол. Трябва да се ожениш и да кротнеш.

— Ще го направя по-късно. Точно сега имам работа в Нийсия.

Полетях на юг към Алгария. Отне ми два дни, докато открия Чо-Рам. Вождът на Клана на вождовете беше твърде стар, та брадата и косата му бяха бели почти като моите. Стар или не, обаче, никой не би си го пожелал за противник. Годините ни най-малко не бяха отслабили ръката, с която държи меча. Обзалагам се, че би могъл да отсече толкова бързо ушите на някого, та онзи и ден след това няма да усети, че му липсват.

Срещнахме се в една от онези люшкащи се къщи, които Леката стъпка изобрети, та поне бях сигурен, че никой няма да ни подслушва. С Чо-Рам бяхме съседи и стари приятели и нямаше нужда да му заповядвам като на Валкор и Радек. Той слушаше внимателно, докато му разказвах за убийството на Горек и как се каним да отвърнем на удара.

Като приключих, той се облегна назад, а черният му елек от конска кожа изпука.

— Не забравяй, че ще навлезем в територия на толнедранците — отбеляза той.

— Това не може да се избегне — казах. — Някой е накарал Селмисра да стори това и аз искам да разбера кой е той преди да предприеме нещо друго.

— Може би е Ктучик.

— Възможно е. Обаче нека най-напред чуем какво има да каже по въпроса Селмисра, а после да обсаждаме Рак Ктол. Радек скоро ще пристигне тук. Присъедини войската си към неговата. Аз отивам в Долината. Ако Белдин се е върнал от Малория, ще го пратя при теб. Ако ли не, ще проводя близнаците. Ако зад всичко това наистина стои Ктучик и той още е в Нийсия, ще ти трябва някой, който да отбива всичко, което онзи прати по теб. По-добре ще е аз да съм с Валкор и Бранд. Риванците лесно избухват, а познаваш и череките.

Той се усмихна.

— О, да — кимна. — Целият свят знае какви са череките.

— Събери клановете си, Чо-Рам. Радек няма да се бави. Ако се наложи, обуздавай и направлявай неговия младежки плам и неопитността му. Искам да сме в Стис Тор преди дъждовния сезон.

— Давам си сметка за това. На конете ще е много трудно да вървят из блатата в дъжда.

Малко по-късно вече пътувах към Долината.

Късметът ми проработи, защото Белдин се беше върнал от Малория два дни преди моето пристигане. Обичам близнаците, но те са твърде деликатни за мисията в Нийсия. А Белдин може да бъде доста груб, когато случаят го изисква.

(Нека направя едно уточнение. Няма спор, че бях много гневен заради убийството на Горек и неговото семейство. Те наистина бяха мои роднини, но жаждата за мъст малко повлия на решението за похода, който организирах. Той по-скоро би могъл да се нарече предумишлен тероризъм. Нещата в света бяха доста оплетени и без Нийсия, която постоянно се месеше в политиката. Хората й имаха твърде широк достъп до отрови и наркотици, което никак не ми се нравеше. Нахлуването на алорните в блатата имаше за цел да принуди хората змии да си стоят по домовете и да се занимават само с техните си работи.

Предполагам, че това откровение не ме представя в много добра светлина, но какво да се прави…)

— Какво ще стане, ако и мургите решат да се намесят? — попита ме Белдин, когато го запознах с плана си.

— Не мисля, че си струва да се тревожим за това — отвърнах аз много по-уверено, отколкото наистина се чувствах. — Ктучик управлява Ктол Мургос, независимо кой седи на трона в Рак Госка. А на него му е ясно, че точно сега не е време да се изправи пред алорните. Още много неща има да се случват, преди да се стигне и до това.

Известно време гледах намръщено пода в кулата на Белдин.

— Но за всеки случай стой настрана от териториите на мургите. Просто заради безопасността.

— Странни представи имаш за безопасността, Белгарат. Ако не мога да мина през Ктол Мургос, ще трябва да пресека Толнедра, а това няма да се хареса на легионите.

— Ще свърна през Тол Хонет преди да се върна във Вал Алорн. Вордюните отново са на власт, но Ран Вордю I е на трона едва от година. Ще говоря с него.

— Неопитните хора лесно правят грешки, Белгарат.

— Знам, но поне се колебаят преди да ги направят. Ние ще сме приключили в Нийсия преди той да вземе решение.

Белдин сви рамене.

— Това си е твоята война. Ще се видим в Стис Тор.

Долетях до Тол Хонет и тутакси се упътих към императорския двор. Едни фалшифицирани документи ме идентифицираха като специален посланик на алорнските крале и аз бях допуснат незабавно при императора.

Император Ран Вордю I от Третата вордувианска династия беше млад мъж с хлътнали очи и изпито лице. Седеше на мраморен трон и беше облечен в традиционната златотъкана мантия.

— Добре дошъл в Тол Хонет, Древни — приветства ме той. В общи линии му беше известно кой съм, но като повечето толнедранци мислеше името ми за нещо като наследствена титла.

— Нека си спестим любезностите и да говорим по същество, Ран Вордю — казах в отговор. — Нийсанците убиха краля на Рива и алорните готвят наказателна експедиция.

— Какво?! Защо не съм уведомен?

— Току-що го сторих. Ще се наложи да минем през териториите ти. Горещо ти препоръчвам да не предприемаш нищо срещу това. Точно сега алорните са много войнствено настроени. Насочили са се към Нийсия, но ако легионите ти им се изпречат на пътя, те ще ги разпердушинят. Алгарите и драснианите ще минат през Толнедранските планини. Направи се, че не ги забелязваш.

— Не може ли въпросът да се уреди без война? — попита жално той. — Имам на разположение прекрасни посредници и дипломати. Биха могли да убедят Селмисра да плати репарации или пък нещо подобно.

— Боя се, че това е невъзможно, Ваше Величество. Знаете какви са алорните. Половинчати мерки няма да ги задоволят. Вие просто стойте настрана.

— Не може ли алорните да минат през Мурго вместо оттук? Отскоро съм на трона, Белгарат. Ако не предприема някакви действия, ще ме обявят за страхливец.

— Прати протестни писма на алорнските крале. Ще ги накарам да ти се извинят, когато всичко свърши.

После ми хрумна блестяща идея.

— Но ако искаш да направиш нещо наистина внушително, за да респектираш хонетите и хорбитите, прати легионите си на южната граница и ги накарай да я блокират, та пиле да не може да прехвръкне.

Той ми хвърли бърз поглед.

— Много умно, Белгарат — каза. — Ти ме използваш, нали? Ако аз блокирам тази граница, няма да ти се налага да мислиш за нея.

Ухилих му се в отговор.

— Ще се наложи и ти да свършиш нещо, Ран Вордю. Ситуацията го изисква. Хонетите ще започнат да ти викат Ран Вордю Пилешките гърди, ако не пратиш легионите си в някаква посока. Гарантирам, че алорните няма да минат през тази граница. А благородническите фамилии ще оценят, че си взел мерки за тяхната защита. И двамата ще спечелим.

— Насаждаш ме на пачи яйца, старче.

— Знам — отвърнах. — Това обаче зависи и от теб. Знаеш какво ще се случи и ти е известно как е най-добре да постъпиш. О, още нещо. Кой е най-тясно обвързан с търговията в Нийсия?

— Хонетите — отвърна кратко той. — Затънали са до уши там. Инвестирали са милиони.

А после зловеща усмивка бавно изгря на лицето му.

— Разрушаването на нийсийската икономика ще ги доведе до банкрут, нали се сещаш?

— Колко жалко! Виждаш ли, Ран Вордю, всяко зло за добро! Твоята работа е само да следиш всичко да стане по плана. Е, и двамата имаме много работа, така че няма да ти губя повече времето. Обмисли го добре. Вярвам, че ще вземеш правилното решение.

После се поклоних официално и го оставих на неговите забавления.

Една от онези летни бури се изви над Великото западно море и започна да сипе дъжд и гръмотевици над брега, та ми трябваше почти седмица, за да се върна във Вал Алорн. Валкор беше подготвил флотата и сега събираше армията си. Свързах се с Белдин и той ми препоръча алгарите и драснианите да обединят силите си в Крепостта на алгарите, откъдето заедно да тръгнат на юг. Изглежда всичко се развиваше по план и аз разреших на Валкор и свирепите му воини да поемат на път.

Бурята най-сетне утихна и ние тръгнахме от Вал Алорн под сияещо синьо небе. Имах няколко напрегнати мига, докато минавахме край Вълната на Черек, но иначе пътуването до Острова на бурите мина гладко.

Срещата между Валкор и Бранд на пристана беше много емоционална. Бранд беше загубил своя крал, а Валкор — един от братята си алорнски крале. Валкор предложи да вдигнем няколко тоста в памет на загиналите, но аз тутакси прекратих този изблик на чувства.

— Изоставаме, господа — казах сухо. — Радек и Чо-Рам вече са в Толнедранските планини, а пътят до устието на Змийската река е дълъг. Можем да пием след края на войната. Риванците да се качват на борда и да тръгваме.

Плавахме на юг покрай Арендия и Толнедра и хвърлихме котва край устието на Горската река. Ран Вордю беше послушал съвета ми и легионите му охраняваха северния бряг на реката.

Чакахме няколко дни. Разстоянието до делтата на Змийската река беше съвсем късо, но аз не исках да подплаша нийсанците като хвърля котва в техни крайбрежни води, докато чакаме Радек и Чо-Рам да заемат позиции.

Сутринта на третия ден тъкмо бях излязъл на палубата, когато гласът на Белдин зазвъня в главата ми:

— Белгарат! Буден ли си?

— Няма нужда да викаш, и така те чувам.

— Вече заехме позиция, но нека дадем ден-два на драснианските копиеносци да си поемат дъх. Доста ги назорихме, докато се спускахме през планините.

— Ще ни трябват няколко дни, докато се доберем до устието на Змийската река. Внимавай да не нарушиш границата на Толнедра. Ран Вордю е разположил легионите си по нея, а сега най-малко ни трябват инциденти с тях.

— Как го накара да го направи?

— Разясних му каква полза би имал от това. Прати хора да блокират всички пътища за отстъпление в тази посока. Аз ще се погрижа за това от нашата страна. Когато войниците ни се срещнат, можем да започваме.

— Дадено.

Така стана всичко. Аз първи бих признал, че толнедранските легиони свършиха много добра работа, макар да не правиха нищо друго освен да стоят на границата.

Нийсанците винаги са вярвали, че техните джунгли могат да ги защитят от всичко. Изтощихме до смърт копиеносците на Радек, но успяхме да стигнем Нийсия преди дъждовния период. Тресавищата бяха почти сухи, а дърветата — изсъхнали. Нийсанците се бяха изпокрили в джунглата и ние я запалихме под краката им. После ми казаха, че облаците пушек стигнали на север чак до границата на хонетите. Значи са имали възможност да помиришат как горят парите им. Вордюните, боруните и хорбитите обаче приеха по-философски нещата.

Войните никога не са приятни, но нахлуването на алорните в Нийсия беше особено отблъскващо. Алгарската кавалерия подбра нийсанците отпреде си като стадо подплашени крави. Когато онези се опитаха да се спасят в клоните на дърветата, дойдоха драснианските копиеносци и ги нанизаха на пиките си. Череките и риванците подпалиха гората, а когато подгонените от паниката нийсанци се опитаха да отплават, свирепите бойци на Валкор просто ги натикаха обратно в пламъците. Честно казано, повдигаше ми се от всичко това, но ние все пак напредвахме.

Беше кратка и мръсна война, след която Нийсия приличаше на опожарено стърнище. Това беше и нашата цел. Векове минаха, преди нийсанците да се решат да изпълзят от дупките, където се бяха изпокрили. Това пък дълго ги държа настрана от вмешателство в международните дела.

Обсадихме Стис Тор и след няколко дни той падна. Двамата с Белдин се втурнахме напред и успяхме да стигнем безвкусно претрупания палат на Селмисра само три скока преди разярените риванци. Категорично не искахме някой да убие Змийската кралица. Поне не преди да сме й задали няколко въпроса. Пробягахме коридора, който водеше към тронната зала, влетяхме в огромното и зле осветено помещение и залостихме вратата зад себе си.

Селмисра беше сама и без телохранители. Евнусите в двореца бяха дали клетва да пазят живота й, но явно тя не беше в сила там, където се проливаше кръв. Както обикновено, Змийската кралица се изтягаше на трона си и се любуваше на своето отражение в огледалото, сякаш навън нищо не се бе случило. Изглеждаше някак крехка и ранима.

— Добре дошли в Стис Тор, господа — каза тя сънливо. — Не се приближавайте много — предупреди, посочвайки нехайно към кълбото малки зелени змии, които нервно се гърчеха около трона. — Всичките ми слуги ме изоставиха, но малките домашни животинчета са ми още верни.

Езикът й се плетеше, а очите й бяха някак не на фокус.

— Няма да имаме голям успех тук, Белгарат — измърмори Белдин. — Тя се е надрусала почти до припадък.

— Ще видим — отвърнах късо. Приближих още малко към трона и зелените змии взеха да съскат заплашително. — Нещата май не вървят на добре, а, Селмисра — обърнах се към нея. — Трябваше да се досетиш как ще реагират алорните. Какво те прихвана да убиваш Горек?

— Навремето това ми се видя добра идея — промърмори тя.

По залостената врата взе да се блъска неистово.

— Укроти тези ентусиасти и ми пази гърба — казах на Белдин.

— Дадено — отвърна той, — но не се заседявай дълго тук.

Почувствах как Волята му взе да се надига.

— Знаеш ли кой съм аз? — попитах сънливата кралица.

— Разбира се. В библиотеката ми има цяла камара книги, посветени на теб и твоите подвизи.

— Добре тогава, можем да си спестим уморителното представяне. Говорих с няколко от твоите убийци в Рива. Единият от тях ми каза, че тази глупост не била изцяло твоя идея. Ще си направиш ли труда да ми обясниш?

— Защо не? — От нейното безразличие ме побиха тръпки. — Преди около година в Стис Тор дойде един човек с предложение към мен. То беше много примамливо и аз го приех. Това наистина е всичко, Белгарат.

— Какво толкова съблазнително ти предложи, та да се изложиш на опасността от отмъщението на алорните?

— Безсмъртие, Древни, безсмъртие.

— Нито един човек не е способен да ти предложи такова нещо.

— Предложението не дойде от човек — или поне ме накараха да повярвам в това.

— Кой беше този, който ти предложи такава нелепост?

— Името Зедар говори ли ти нещо, Белгарат? — тя видимо се забавляваше.

Много неща си дойдоха на мястото, включително и причината за заповедта да не убивам Зедар.

— Защо не започнеш от самото начало — предложих й аз.

Тя въздъхна.

— Това ще бъде дълга и скучна история, старче — клепките й се затвориха.

Започна да ме обзема някакво съмнение.

— Защо тогава не се опиташ да я разкажеш накратко? — предложих.

Тя отново въздъхна.

— Е, добре — отговори накрая. После се огледа. — Не стана ли много студено тук? — попита с леко потръпване.

— Няма ли да приключвате, Белгарат? — настоя сприхаво Белдин. — Не мога още дълго да удържам алорните отвън, без да ги нараня.

— Не ми се вярва да ни остава още много време — отговорих. После погледнах към Змийската кралица. — Взела си отрова, нали, Селмисра?

— Естествено — отвърна тя. — Съвсем в традициите на Нийсия, нали? Предай извиненията ми на твоите алорни. Знам, че ще бъдат страшно разочаровани.

— Какво точно ти каза Зедар?

— Ти си един досаден старец, Белгарат. Добре тогава, слушай внимателно. Няма да имам време да го повтарям. Зедар дойде и заяви, че говори от името на Торак. Каза, че кралят на Рива е единственият човек, който стои между Торак и нещо, което той силно желае. Затова ще даде всичко на този, който премахне пречката. Предложението беше съвсем просто. Ако аз убия краля на Рива, Торак ще се ожени за мен и ние ще управляваме света — заедно и завинаги. Зедар каза също, че Торак ще ме предпази от твоите алорни. Да си виждал Бога Дракон по пътя си към Стис Тор?

— Вероятно не сме го забелязали.

— Чудя се какво ли го задържа.

— Не вярвам да си толкова наивна, че да повярваш на всичко това!

Тя леко се изправи и изопна брадичката си напред. Беше забележително красива жена.

— На колко години мислиш че съм?

— Невъзможно е да се каже, Селмисра. Ти вземаш наркотици, които спират стареенето.

— Може и така да изглежда, но не е съвсем вярно. Всъщност съм на петдесет и седем, а нито една от предшественичките ми не е живяла повече от шейсет. Двайсет малки момичета от джунглата се подготвят да заемат мястото ми, когато умра. Повярвах на Зедар, защото исках това. Сигурно никога няма да спрем да вярваме във вълшебни приказки, нали? Не исках да умра, а Зедар ми предложи възможност да живея вечно. Така силно го желаех, че предпочетох да повярвам на това, което той казва. А причина за всичко си ти!

— Аз?! Откъде ти дойде тази чудата мисъл?

— Ако не знаех, че си живял хиляди години, нямаше да бъда толкова наивна. Ако поне един човек може да живее вечно, значи и другите могат. Ти и братята ти сте ученици на Алдур и той ви е направил безсмъртни. Зедар, Ктучик и Урвон служат на Торак и също живеят вечно.

— Съвсем скоро тези от другата страна ще надделеят — подхвърли през рамо Белдин, застанал до вратата.

Тя се усмихна слабо и очите й се изцъклиха.

— На Иса никога не е хрумвало да обезсмърти своята жрица и на мен ми оставаха само три години живот. Зедар знаеше това и го използва, за да ме измами. Много ми се ще някак да му го върна. Той получи от мен всичко, което искаше, а аз трябваше да изпия чашата с отрова.

Огледах се, за да се уверя, че никой не се е скрил в сенките.

— Зедар не постигна нищо, Селмисра — казах предпазливо. — Твоите убийци пропуснаха един човек. Родът на риванците ще продължи.

Тя ме погледна за миг и после се засмя.

— Какъв чудесен старец си ти — промълви топло. — Ще убиеш ли Зедар?

— Най-вероятно — отвърнах.

— Ще му кажеш ли, че твоят оцелял е последният ми подарък за него преди да му прережеш гърлото? Това е незначително отмъщение, но и то е достатъчно за една умираща старица.

— Каза ли ти Зедар какво се кани да прави Торак, когато кралят на Рива вече е мъртъв?

— Не стигнахме чак дотам — прошепна тя, — но не е трудно да се досетиш. Щом вярва, че Пазителя на Сферата е мъртъв, сигурно ще иска да приключи и с теб по бързата процедура. Ще ми се да наблюдавам от някой ъгъл как ще се сгърчи оцелялата част от лицето му, когато разбере, че планът на Зедар не е проработил.

Главата й се отпусна и тя отново затвори очи.

— Мъртва ли е? — попита Белдин.

— Почти.

— Белгарат! — гласът й се беше превърнал в немощен шепот.

— Да?

— Ще отмъстиш ли за мен?

— Имаш думата ми, Селмисра.

— Моля те, не ме наричай така, Древни. Като бях малка името ми беше Илесса. Много го харесвах. После в селото ни дойдоха евнусите от двореца и се втренчиха в лицето ми. Взеха ме от майка ми и казаха, че от сега нататък ще се казвам Селмисра. Винаги съм мразела това име. Не исках да съм Селмисра, исках да си бъда Илесса, но те не ми оставиха никакъв избор. Трябваше или да стана една от двайсетте дванайсетгодишни Селмисри или да умра. Защо не ми оставиха истинското име?

— Прекрасно име, Илесса — казах й внимателно.

— Благодаря ти, Древни — тя въздъхна немощно. — Понякога ми се ще…

Никога не разбрахме какво й се е искало, защото умря преди да довърши.

— Е — попита Белдин.

— Какво „е“?

— Ще я удариш ли?

— Защо да го правя?

— Нали обеща на принц Геран?

— Някои обещания не могат да бъдат изпълнени, Белдин.

— Излишна сантименталност! — изсумтя той. — На нея и без това й е все тая.

— На мен обаче не ми е.

Преместих змийското кълбо в най-отдалечения ъгъл на залата, изкачих се до трона и нагласих тялото на Селмисра така, че позата да излъчва достойнство. После внимателно я потупах по бузата.

— Спи спокойно, Илесса — прошепнах.

След това се спуснах по стъпалата на подиума.

— Да се махаме оттук, Белдин — казах. — Мразя змийската миризма.

Бележки

[1] Непреводима игра на думи — bore на английски означава „вълна“ и „досаден, отегчителен“. — Б.пр.