Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

Глава трета
Хартиени крила

В горния край на стълбата Стармаунт Лираел си отдъхна за малко, докато студът, който нахлуваше през камъка, не стана непоносим. После облече връхните си дрехи, а светът наоколо стана зелен, когато си сложи очилата. Накрая измъкна едно копринено шалче от джоба на палтото си, превърза го около носа и устата си и завърза наушниците на шапката си.

Облечена по този начин, тя можеше да мине за някой от рода Клеър. Никой не би могъл да види лицето, косата или очите й. Изглеждаше съвсем като всяка друга Клеър. Когато откриеха тялото й, дори нямаше да разберат коя е, преди да свалят шапката, шала и очилата.

За последен път Лираел щеше да изглежда като една от рода Клеър.

Въпреки това, тя се поколеба пред вратата, която водеше от стълбата към хангара за Хартиените крила и Портата на Стармаунт. Навярно не беше твърде късно да се върне и да каже, че е яла нещо, което не й е понесло и се е наложило да остане в стаята си. Ако побързаше, почти със сигурност щеше да се прибере, преди всички останали да се завърнат от пробуждането.

Ала това нямаше да промени живота й. Там долу не я очакваше нищо хубаво, реши Лираел, затова можеше да отиде да погледне скалите. Там щеше да вземе окончателното си решение.

Тя отново извади ключа си, опипвайки непохватно с ръкавиците, и отключи вратата. Този път тя се виждаше, но беше охранявана с магия. Лираел почувства как магията на Хартата в нея преминава през ключа, през кожата на ръкавиците й и към ръцете й. Напрегна се за миг, после се отпусна, когато тя отново утихна. Каквото и да пазеше това заклинание, момичето не представляваше интерес за него.

Зад вратата беше още по-студено, въпреки че Лираел все още се намираше в планината. Тази голяма пещера беше хангарът за Хартиените крила, където Клеър държаха своите магически самолети. Три от тях стояха наблизо. Наподобяваха много тесни канута с ястребови крила и опашки. На Лираел й се дощя да докосне един от тях, да провери дали наистина са от хартия, но добре знаеше, че не бива да го прави. Що се отнася до материала, Хартиените крила бяха изработени от хиляди пластове ламинирана хартия. Ала освен това те бяха създадени с помощта на силна магия и това донякъде ги правеше чувствителни. Изрисуваните очи в предната част на най-близкия зелено-сребрист самолет сега може и да бяха угаснали, но щяха да светнат, ако ги докоснеше. Лираел нямаше представа до какво би довело това. Знаеше, че самолетите се управляват чрез изсвирване на определени символи на Хартата, а тя можеше да свири, но не знаеше символите, нито някаква специална техника, която щеше да й е нужна.

Затова Лираел се промъкна покрай Хартиените крила към Портата на Стармаунт. Тя беше огромна — достатъчно голяма, за да могат трийсет души или две Хартиени крила да я преминат едновременно — и несъмнено беше четири пъти по-висока от нея. За щастие, дори не й се наложи да опитва да я отвори, защото в левия край на голямата порта беше издълбана една по-малка вратичка. След кратко занимание с ключа и въздействието на отбранителното заклинание, вратата се отвори и Лираел излезе навън.

Посрещнаха я едновременно студ и слънчева светлина, които можеше да усети дори през дебелите си дрехи и очилата.

Беше прекрасен летен ден. По-ниско в долината, под Глетчера, сигурно беше горещо. Тук беше студено, а студът се дължеше предимно на бриза, който подухваше откъм Глетчера, а после се издигаше нагоре, над и около планината.

Пред Лираел в планинския склон беше издълбана широка, неестествено равна тераса. Тя беше дълга около сто метра и широка близо петдесет, а около нея, в дълбоки преспи бяха натрупани сняг и ледени късове. Върху самата тераса обаче имаше съвсем тънка снежна покривка. Лираел знаеше, че това се дължи на привиденията — създадени чрез магия слуги, които копаеха, ринеха и я поддържаха целогодишно, забравили за времето. Сега не се виждаха никъде, но Магията на Хартата, която щеше да ги приведе в действие, се спотайваше непосредствено под камъните, покриващи терасата.

В далечния край на терасата планината се спускаше в стръмна пропаст. Лираел погледна към нея, но единственото, което видя, беше синьо небе и няколко ниски облачета. Трябваше да прекоси терасата и да погледне надолу, за да види главния корпус на Глетчера, намиращ се на хиляда стъпки под нея. Ала тя не го направи. Вместо това си представи какво би станало, ако скочи. Ако се хвърлеше достатъчно надалече, щеше да полети свободно към очакващия я лед и да я постигне бърз край. Ако паднеше наблизо, щеше да се удари в някоя каменна скала на около трийсет-четирийсет стъпки по-долу, после да се хързулне и да се претърколи през останалата част от пътя, докато чупи по една кост с всеки удар.

Лираел потръпна и извърна очи. След като вече се намираше тук, едва на няколко минути бърз ход от пропастта, не беше сигурна, че да предизвика собствената си смърт е толкова добра идея. Ала всеки път, когато опиташе да мисли за предстоящото си бъдеще, се чувстваше безпомощна и неориентирана, сякаш всички пътища пред нея бяха преградени с твърде високи стени, за да успее да ги прескочи.

Засега си наложи да се раздвижи и да направи няколко крачки напред, поне за да погледне високия склон. Ала краката й сякаш живееха свой живот и вместо това я поведоха по терасата, без да се приближат до скалистия склон.

Час и половина по-късно, тя пое обратно към Портата на Стармаунт, след като беше прекосила дължината на терасата четири пъти, без нито веднъж да посмее да се доближи до скалата в далечния й край. Най-близкото място, до което бе стигнала, беше стръмният склон в дъното, откъдето всъщност излитаха Хартиените крила. Ала това беше пропаст, дълбока едва неколкостотин стъпки, разположена върху един много по-полегат планински склон, и не върху Глетчера. Дори и тогава не беше изминала повече от двайсет стъпки до ръба.

Лираел се запита как Хартиените крила излитаха от онзи далечен край. Никога не беше виждала някое от тях да излиза или да се прибира, и известно време се опитваше да си представи гледката. Очевидно се плъзгаха по леда, а после, в определен момент се отправяха в небето, но откъде точно? Дали имаха нужда от продължително засилване, подобно на сините пеликани, които бе виждала в Ратерлин, или можеха да се изстрелят право нагоре като соколи?

Всички тези въпроси разпалваха любопитството на Лираел относно начина, по който всъщност функционираха Хартиените крила. Тъкмо обмисляше да рискува и да огледа по-внимателно някое от тях в хангара, когато си даде сметка, че черното петънце, което бе забелязала високо над главата си, не беше продукт на нейното въображение, нито пък малък буреносен облак. Това беше истинско Хартиено крило, което очевидно се готвеше да кацне.

В този миг тя чу оглушителния тътен на Портата на Стармаунт, която се отваряше. Погледна разтревожено към нея, а после отново към Хартиеното крило. Какво щеше да прави?

Би могла да изтича по терасата и да се хвърли оттам, но никак не й се щеше да го прави. Периодът на най-черното й отчаяние бе отминал, поне засега.

Можеше просто да си остане в единия край на терасата и да гледа как Хартиеното крило се приземява, но това почти със сигурност щеше да й навлече сериозно мъмрене от страна на леля Кирит, да не говорим за няколкото месеца допълнителни дежурства в кухнята. Или някакви още по-тежки наказания, за които не подозираше.

Или пък можеше да се скрие и да наблюдава. Все пак искаше да види как каца някое Хартиено крило.

Всички тези възможности препускаха в ума й, и й отне само миг, за да избере последната. Изтича до една снежна пряспа, седна в нея, и започна да се затрупва със сняг. Не след дълго се скри почти напълно, с изключение на следите от стъпки, които водеха към скривалището й.

Лираел бързо извика в съзнанието си Хартата, после посегна към неспирното й течение, за да извади трите символа, от които се нуждаеше. Те се разраснаха ослепително в ума й, един по един и го изпълниха, докато вече не можеше да мисли за нищо друго. Премести ги в устата си, а после ги издуха навън, към следите, които беше оставила в снега.

Заклинанието се изтръгна от нея като въртящо се кълбо от мразовит въздух, което се увеличаваше, докато не стана широко колкото човешка ръка. То се понесе по пътеката, която Лираел бе проправила, изтривайки следите й. После, когато изпълни задачата си, кълбото се остави да бъде понесено от вятъра, а дъхът и символите на Хартата изчезнаха в небитието.

Лираел погледна нагоре, надявайки се онзи, който се намираше в Хартиеното крило, да не е забелязал странното малко облаче. Самолетът вече се приближаваше, а сянката на крилата му премина през терасата, докато той описваше още кръгове, губейки височина с всяко преминаване.

Лираел примижа, тъй като зрението й беше замъглено от очилата и снега, който покриваше почти цялото й лице. Не успя да види добре кой седи в Хартиеното крило. Цветът му се различаваше от този на самолетите, използвани от Клеър. Червено и златисто, цветовете на Кралския дворец. Навярно някой пратеник? Кралят във Велизар и Клеър поддържаха редовна комуникация и Лираел често бе виждала пратеници в Долната трапезария. Ала те обикновено не пристигаха с Хартиени крила.

До нея достигнаха няколко изсвирени ноти, изпълнени със сила, и в един кратък миг, предизвикал гадене, тя се почувства така, сякаш лети и трябва да следва вятъра. После видя как Хартиеното крило се спуска още веднъж, обръща се срещу вятъра, плъзга се и спира върху терасата, разпръсквайки сняг — твърде близо до скривалището на Лираел, за да остане тя спокойна.

От кабината уморено излязоха двама души, протягайки ръце и крака. И двамата бяха толкова плътно загърнати в кожи, че Лираел не можа да види дали са мъже или жени. Ала не бяха от рода Клеър, беше сигурна в това, не и с тези дрехи. Единият носеше палто от черна и сребриста белка, а другият — от някаква червеникавокафява кожа, непозната за Лираел. А очилата им бяха със сини стъкла, вместо със зелени.

Човекът с червеникавото палто пъхна ръка в кабината и извади два меча. Лираел си помисли, че той — беше почти убедена, че е мъж — ще подаде единия на своя спътник, но мъжът запаса и двата на широкия си кожен колан, по един от двете страни на кръста.

Другият човек — онзи със сребристочерното палто — беше жена, реши Лираел. Имаше нещо в начина, по който свали ръкавицата си и опря длан върху носа на Хартиеното крило, като майка, която проверява температурата на челото на детето си.

После и жената се пресегна в кабината и измъкна кожен пояс. Лираел проточи врат, за да вижда по-добре, без да обръща внимание на снега, който се сипеше в яката й. После за малко да ахне издайнически, когато разбра какво има в кесиите на пояса. Кесиите бяха седем. Най-малката беше голяма колкото кутия за хапчета, а най-голямата — дълга колкото ръката на Лираел. От всяка стърчеше по една махагонова дръжка. Дръжките на звънци, звънци, чиито гласове бяха приглушени от кожата. Която и да беше тази жена, тя носеше седемте звънеца на некромант!

Жената си сложи пояса и се пресегна да вземе меча. Беше по-дълъг от тези, които използваха Клеър, а също и по-стар. Лираел успя да долови силата в него дори от своето скривалище. Магията на Хартата присъстваше както в меча, така и в двамата пътници.

И в звънците, осъзна Лираел, а това най-сетне й даде да разбере коя беше тази жена. Некромантията беше Свободна магия, забранена в Кралството, както и звънците, използвани от некромантите. С изключение на звънците на една-единствена жена. Жената, призована да унищожи злото, причинявано от некромантите. Жената, която възпираше мъртвите. Жената, която единствена съчетаваше Свободната магия с Хартата.

Лираел потръпна, но не от студ, когато осъзна, че се намира едва на около двайсет метра от Абхорсен. Преди години, легендарната Сабриел беше освободила вкаменения принц Тъчстоун и двамата заедно бяха разгромили един от Висшите мъртви, наречен Керигор, който почти бе успял да унищожи Кралството. После тя се беше омъжила за принца, когато той стана крал, и двамата заедно бяха…

Лираел отново погледна мъжа, обръщайки внимание на двата меча и на начина, по който той стоеше близо до Сабриел. Това трябва да е кралят, даде си сметка тя и едва не й прилоша. Крал Тъчстоун и Абхорсен Сабриел бяха тук! Достатъчно близо, за да отиде и да ги заговори — ако й достигнеше смелост.

Но не й достигна. Настани се още по-надълбоко в снега, пренебрегвайки студа и влагата, и зачака да види какво ще се случи. Лираел не знаеше как трябва да се покланя или да прави реверанс, или както там се наричаше, или как трябва да се обръща към Абхорсен и краля. Но най-вече не знаеше как да обясни присъствието си там.

След като се въоръжиха, Сабриел и Тъчстоун застанаха по-близо един до друг и си говореха тихо, а скритите им лица почти се докосваха. Лираел напрягаше слух, но не успя да чуе нищо. Вятърът отвяваше думите им в противоположната посока. Ала беше очевидно, че те чакат нещо — или някого.

Не се наложи да го правят дълго. Лираел бавно извърна глава към Портата Стармаунт, като внимаваше да не раздвижи натрупания около нея сняг. Малка група от представители на рода Клеър излязоха през Портата и бързо прекосиха терасата. Очевидно идваха директно от пробуждането, защото повечето просто бяха наметнали пелерини или палта върху белите си роби и почти всички все още носеха диадемите си.

Лираел позна двете, които вървяха отпред — близначките Санар и Риел — безупречно въплъщение на съвършените Клеър. Тяхното зрение беше толкова силно, че почти винаги бяха на Деветдневна стража, затова пътищата им с Лираел рядко се пресичаха. И двете бяха високи и невероятно красиви, а дългите им руси коси светеха на слънцето още по-ослепително от сребърните им диадеми.

Зад тях вървяха още пет Клеър. Лираел ги познаваше бегло и ако се наложеше, би могла да си припомни имената им и родствените им връзки с нея. Нито една не й беше по-близка от трета братовчедка, но тя знаеше, че всички имат особено силно зрение. Ако в момента не участваха в Деветдневната стража, щяха да го направят утре, и вероятно го бяха правили миналата седмица.

Накратко, това бяха седем от най-значимите Клеър в целия Глетчер. Всички те заемаха важни постове, редом със задълженията си, свързани със зрението. Малката Джазел, например, която вървеше последна, беше главен касиер и отговаряше за вътрешните финанси на Клеър и търговската им банка.

Освен това, те бяха последните хора, които Лираел желаеше да срещне на място, където не биваше да бъде.