Гарт Никс
Лираел (45)

Глава четиридесета
Под моста

Лираел беше твърде заета да се върне обратно в лодката, за да отговори. Гикът я беше закачил за рамото, хвърляйки я през борда, още преди да разбере какво става. За щастие тя бе успяла да се хване за перилата и да се закрепи, гледайки уплашено нагоре, докато корпусът на „Откривател“ се извисяваше над главата й, толкова надалече, че изглеждаше сигурно, че ще се преобърне, а Лираел ще остане отдолу.

После, със същата скорост, с която се бе наклонил, „Откривател“ се изправи, а внезапното накланяне помогна на Лираел да се метне обратно вътре, попадайки сред невероятната бъркотия от одеялото, Сам, Кучето, Могет, множество дреболии и клокочеща вода.

В това време, лодката премина под Високия мост, придвижвайки се от слънчевата светлина към странния, хладен здрач, когато Ратерлин потече по огромния тунел, образуван от каменния таван над нея.

— Какво стана? — изпелтечи Сам, когато най-сетне се освободи от мокрото одеяло. Лираел вече беше на румпела, мокра до кости, а ръката й стискаше нещо, което стърчеше от кърмата.

— Помислих, че „Откривател“ е полудял — каза Лираел. — Докато не видях това.

Сам отстъпи назад, проклинайки одеялото, което все още бе заплетено около краката му. Под Високия мост не беше съвсем тъмно, защото от двете страни нахлуваше светлина, но тази светлина беше странна, сякаш слънцето бавно си пробиваше път сред мъгла — мека и разсейвана от водата. Кучето също се втурна да погледне, но Могет изсумтя и отиде при носа, за да се заеме с дългата процедура по изсушаването си с език.

Кучето видя онова, което държеше Лираел, преди Сам и изръмжа. От лявата страна на кърмата, под перилата, където Лираел бе седяла преди „Откривател“ да я катурне заедно с гика, имаше неравна дупка. В ръката си тя държеше стрелата от арбалета, който бе направил дупката. Дръжката й беше боядисана в бяло, и тя беше покрита с гарванови пера.

— Сигурно те е пропуснала на косъм! — възкликна Сам, като прокара три пръста през дупката.

— Само благодарение на „Откривател“ — каза Лираел и нежно погали румпела. — Виж какво е причинила на горката ми лодчица.

— Щеше да те прониже, дори и да носеше броня — каза мрачно Сам. — Това е бойна стрела, а не ловна. И изстрелът е много точен. Твърде добър, за да бъде естествен.

— Сигурно ще опитат отново от другата страна — или преди това — каза Лираел, поглеждайки разтревожено високите камъни над главите им. — Знаеш ли дали над нас има някакви отвори?

— Нямам представа — каза Сам. Той проследи погледа й, ала успя да види само гладък жълт камък. Но мостът се извисяваше на няколко метра над тях, а осветлението беше лошо. Възможно беше да има много непрогледни отвори, които той просто не можеше да види.

— Не виждам такива, господарке — изръмжа Кучето, след като и то вдигна глава. — Но ние ще прекосим след няколко минути при това течение.

— Знаеш ли как да правиш заклинания върху стрели? — попита Сам Лираел. Течението наистина ги носеше с невероятна скорост и ярката, огрявана от слънцето арка, която се извиваше от другата страна на моста се приближаваше твърде бързо.

— Не — отговори неспокойно Лираел. — Вероятно би трябвало да знам. Доста бягах от часовете по бойни изкуства.

— Добре — каза Сам. — Защо не си разменим местата? Аз ще седна тук и ще управлявам лодката, но зад гърба ми ще има омагьосана стрела. Ти подготви лъка си, за да стреляш. Могет, ти имаш най-добро зрение и ще дебнеш вместо Лираел.

— Ужасното куче, или както там се нарича, може да го направи — заяви Могет откъм носа. — Аз продължавам да спя.

— Ами ако заклинанието не подейства? — възнегодува Лираел. — Ти вече си ранен…

— Ще подейства — каза Сам и стана, така че тя нямаше кой знае какъв избор, освен да се отдръпне от пътя му. — Някога всеки ден тренирах с Гвардията. Само омагьосана стрела може да свърши работа.

— Но тя може би е омагьосана — каза Лираел и бързо смени тетивата на лъка си със суха, която извади от един запечатан с восък плик. От черно-бялата стрела не се носеше аромат на магия, но това не означаваше, че следващата няма да е омагьосана.

— Въпреки това трябва да е по-силна от защитното заклинание — каза уверено Сам — много по-уверено, отколкото се чувстваше всъщност. Неведнъж бе правил защитни заклинания, ала никога по време на истинска битка. Тъчстоун го беше научил на това, когато беше едва на шест години, а стрелите, които изстрелваха, за да го проверят, бяха просто играчки с омекотени глави, направени от изпокъсани стари пижами. По-късно бе преминал към притъпени стрели. Никога не беше боравил с бойна стрела, която би могла да пробие бронирана стомана с дебелина три сантиметра.

Сам седна до румпела и се обърна с лице към кърмата. После започна да търси символите на Хартата, от които имаше нужда. Обикновено използваше меча си, за да очертае заклинанието във въздуха, ала го бяха обучавали да използва ръцете си в случай на нужда, и това вършеше същата работа.

Лираел видя как ръцете и пръстите му се движат бързо и уверено, а във въздуха започваха да блестят символи на Хартата. Те надвиснаха там, светейки непосредствено зад дъгата, която описваха пръстите му. Независимо какъв беше иначе, помисли си Лираел, Сам беше много силен Маг на Хартата. И можеше да се страхува от смъртта и мъртвите, но не беше страхливец. Тя не би искала да седи там, разделяна само със заклинание от острите като бръснач върхове на някоя стрела за арбалет, пътуваща с убийствена скорост. Потръпна. Ако не беше „Откривател“, навярно вече щеше да бъде мъртва, или кръвта й щеше да изтича в капандурите на палубата.

Стомашните мускули на Лираел се свиха при тази мисъл и тя особено внимателно сложи стрелата в тетивата. Който и да беше криещият се убиец, тя щеше да направи всичко по силите си, за да се увери, че той ще бъде поразен с един-единствен изстрел.

Сам приключи с описването на пълния кръг на заклинанието върху стрелата, ала остана приведен до кърмата. Ръцете му продължаваха да се движат, рисувайки символи на Хартата, които се спускаха по пръстите му, за да станат част от светещия кръг над и зад него.

— Трябва да го поддържам — каза той задъхано. — Това е един от малкото му недостатъци. Подготви се! Ще излезем след секунда…

Внезапно те излязоха на слънчевата светлина, а Сам инстинктивно се сви, за да се превърне в по-малка мишена.

Лираел, коленичила до мачтата и вгледана нагоре, моментално бе заслепена. В този миг убиецът стреля и стрелата попадна в целта. Лираел изпищя предупредително, ала звукът още не се бе изтръгнал от гърлото й, когато стрелата с черни пера улучи защитното заклинание — и се изпари.

— Бързо! — изпъшка Сам, а напрежението от поддържането на заклинанието личеше ясно по лицето му и напрегнатите гърди.

Лираел вече търсеше мъжа с арбалета, ала над тях имаше много прозорци и отвори — или в самия мост, или в сградите, построени върху него. Освен това навсякъде стояха хора, по прозорците, на балконите, надвесени над перилата, поклащащи се върху платформите, привързани с въжета към хоросановите стени… Тя дори не успя да започне издирването на стрелеца.

После Кучето дойде при нея и вдигна глава, а след това нададе вой. Това бе зловещ, висок звук, който отекна из водата, по склоновете на речното дефиле и навсякъде из самия град. Прозвуча така, сякаш на реката, в града и навсякъде около тях внезапно се бяха появили десетки вълци.

Всички хора изведнъж престанаха да се движат и ококориха очи. Освен на един прозорец по средата на разстоянието до върха на моста. Лираел видя как някой там изведнъж широко разтвори кепенците, все още стиснал в ръка арбалет.

Тя опъна тетивата и изстреля една стрела към него, ала тя бе понесена от случайно подухнал бриз и отиде много по-нагоре, удряйки стената над главата му. Когато зареди следваща стрела, нападателят застана прав в рамката на прозореца, балансирайки опасно върху перваза.

Кучето пое въздух и отново зави. Нападателят изпусна арбалета си, за да затисне уши с пръсти. Ала дори и така не можеше да спре ужасния звук, краката му се размърдаха самоволно и стъпиха в празното пространство. Той отчаяно се опита да запрати горната половина на тялото си обратно в стаята, ала очевидно изобщо не можеше да контролира тялото си от кръста надолу. Миг по-късно падна след арбалета си на дванайсет метра надолу към водата. Докато се носеше във въздуха, той продължаваше да затиска ушите си с пръсти, а краката му не спираха да се движат, въпреки че нямаше къде да стъпят.

Кучето престана да вие, когато тялото на нападателя се удари във водата, а Сам и Лираел трепнаха, когато усетиха, че умира. Те гледаха как се образуват вълни, как стигат до дирята, оставена от „Откривател“, а после изчезват.

— Какво направи? — попита Лираел и внимателно свали лъка си. Никога досега не беше виждала или усещала как някой умира. Беше присъствала само на Сбогувания, където смъртта й изглеждаше далечна, обгърната в церемонии и традиции.

— Накарах го да върви — изръмжа Кучето и отново седна на задните си крака, а космите по гърба му бяха настръхнали сърдито. — Щеше да те убие, ако имаше тази възможност, господарке.

Лираел кимна и бързо прегърна Кучето. Сам ги наблюдаваше предпазливо. Този рев беше истинска Свободна магия, в която нямаше и капка от магията на Хартата. Кучето изглеждаше добронамерено и отдадено на Лираел, ала той не можеше да забрави колко е опасно. Освен това във воя му имаше нещо, което му напомняше за нещо друго, за някаква магия, която бе преживял, но не можеше да определи точно.

Поне при Могет всичко бе ясно. Той беше създание на Свободната магия, приковано и безопасно, докато носеше каишката си. Кучето очевидно бе смесица от двете магии, която беше съвсем различна от всичко, за което Сам някога бе чувал. Не за първи път му се дощя майка му да е тук. Сабриел щеше да знае какво представлява Кучето, сигурен беше.

— Най-добре отново да си сменим местата — каза припряно Лираел. — Пред нас има още една патрулна лодка.

Сам бързо се наведе от противоположната страна на Кучето, което го погледна и се ухили, разкривайки набор от много остри, много бели и много големи зъби. Сам се насили да отвърне на усмивката му, припомняйки си какво го бяха посъветвали за кучетата като малък. Никога не им показвай, че се страхуваш…

— Уф! Тук има много вода — оплака се той, когато легна на дъното и придърпа подгизналото одеяло към себе си. — Трябваше да я изгреба в тунела.

Тъкмо се канеше да покрие лицето си с одеялото, когато видя Могет, който продължаваше да се припича и да се пощи на носа на лодката.

— Могет! — нареди той. — И ти трябва да се скриеш. Могет погледна многозначително водата, която се плискаше в краката на Сам и изплези малкия си розов език.

— Прекалено е мокро за мен — каза той. — Освен това, патрулната лодка със сигурност ще ни спре. Вече ще са получили сигнал от града след тази нафукана кучешка демонстрация на гласови данни, но да се надяваме, че никой не е разпознал за какво всъщност става дума. Така че и ти можеш да седнеш.

Сам изохка и шумно се изправи.

— Можеше де ми го кажеш, преди да легна — каза той мрачно, като взе една метална чаша и започна да изтребва водата.

— Би било най-добре, ако можем да минем, без да ни спират — отбеляза Кучето, душейки въздуха. — На борда на тази лодка биха могли да се крият още врагове.

— Пред нас има още място за маневри — каза Лираел. — Но не знам дали е достатъчно, за да избегнем охраната.

Източната страна на реката беше основното речно пристанище на Високия мост. Дванадесет кея с различна дължина се вдаваха във водата, повечето отрупани с търговски лодки, чиито мачти образуваха гора от оголени прътове. Зад тях имаше още един кей, издълбан в камъните на дефилето — дълга тераса, отрупана с товари, подготвяни да бъдат качени на борда на лодките или горе в града. Зад него започваха няколко стръмни стълби, които се изкачваха по фасадата на скалата към града, сред кабелите на крановете, които повдигаха множеството кутии и сандъци, бурета и бали.

Ала западната страна на реката беше свободна, с изключение на няколко търговски лодки, които се носеха надолу по течението пред тях и единствената патрулна лодка, която вече пускаше котва. Ако успееха да минат покрай нея и да продължат напред, нямаше какво да ги спре.

— На тази лодка има поне двадесет стрелци — каза Сам със съмнение. — Нима мислите, че можем просто да минем покрай тях?

— Предполагам, че зависи от това колко от тях — ако изобщо е така — са агенти на Врага — каза Лираел, докато завързваше по-здраво грота и завъртя платното, за да развият по-висока скорост. — Ако това е истинска охрана, те няма да стрелят по един кралски принц и Дъщеря на Клеър. Нали?

— Предполагам, че си струва да опитаме — промърмори Сам, който не можеше да измисли алтернативен план. Ако охраната беше истинска, най-лошото, което можеше да се случи, бе да го върнат във Велизар. Ако не беше истинска, най-добре беше да стоят възможно най-далече от нея. — Ами ако вятърът отслабне?

— Ще призовем друг — каза Лираел. — Умееш ли да предизвикваш времето?

— Не и според критериите на майка ми — отвърна Сам. Магията за времето най-често се извършваше чрез изсвирване на символи на Хартата, а него не го биваше в свиренето. — Но вероятно бих могъл да предизвикам вятър.

— Този план не е съвършен, дори и според критериите на майка ти — отбеляза Могет, който наблюдаваше как патрулната лодка вдига платното си, очевидно с намерението да ги пресрещне. — Лираел не изглежда като Дъщеря на Клеър. Самет прилича на чучело, а не на кралски принц. А командирът на тази патрулна лодка може и да не познае „Откривател“. Така че дори и да са истинска охрана, вероятно просто ще ни обсипят със стрели, ако се опитаме да отплаваме покрай тях. Лично аз не желая да бъда превърнат в игленик.

— Не мисля, че имаме избор — каза бавно Сам. — Ако дори двама или трима от тях са част от Врага, ще ни нападнат. Ако успеем да предизвикаме достатъчно силен вятър, може би ще можем да останем извън обсега на стрелите.

— Чудесно! — промърмори Могет. — Мокър, измръзнал и пълен с дупки. Още един забавен ден по реката.

Лираел и Сам се спогледаха. Лираел дълбоко пое въздух. В съзнанието й разцъфнаха символи на Хартата и тя ги остави да потекат към дробовете и гърлото й и да кръжат из тях. После изсвири и чистите звуци политнаха към небето.

В отговор на изсвирването реката зад тях потъмня. Във водата се появиха вълни с бели хребети и се понесоха към „Откривател“ и нейното чакащо платно.

Няколко секунди по-късно, вятърът задуха. Лодката се наклони и набра скорост, а такелажът започна да свири своя мелодия под внезапния натиск на въздуха. Могет просъска в знак на неодобрение и бързо скочи от носа, когато мястото, на което беше стоял допреди миг, бе залято от пръски.

Лираел продължаваше да свири и Сам се присъедини към нея, и тяхното обединено заклинание за време създаваше вятъра в задната част на „Откривател“, като в същото време ги отдалечаваше от патрулната лодка, чието платно висеше отпуснато и безветрено.

Ала патрулната лодка имаше умели гребци. Отговорникът побърза да нададе своя вик и греблата започнаха да се движат по-бързо, когато тя се втурна напред да пресрещне „Откривател“, водата около носа й изведнъж се запени, а яркият метал на клина проблесна на слънцето.