Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

Глава осма
По Петата задна стълба

Докато говореше, през гърлото на Лираел премина топлина. От дясната й ръка към съществото лумна бял огън, а отляво се освободи някаква титанична сила, която затръшна вратата. Тя бе отхвърлена назад, прекатури се няколко пъти, докато главата й не се удари в каменния под с ужасен трясък, който незабавно я запрати в мрака.

Когато дойде на себе си, Лираел нямаше представа къде се намира. Усещането в главата й говореше, че през черепа й е преминал нагорещен тел. Освен това той беше някак мокър, а гърлото я болеше, сякаш бе покосена от много тежък грип. За миг си помисли, че лежи болна в леглото и скоро ще види леля Кирит или някое от другите момичета да се навеждат над нея с лъжица билково лекарство. После си даде сметка, че лежи върху студен камък, а не дюшек, и е напълно облечена.

Колебливо докосна главата си и пръстите й й показаха откъде идва влагата. Тя погледна ярката кръв и бе обзета от вълна от студ и замаяност, пронизала я от глава до пети. Опита се да извика за помощ, но гърлото я болеше прекалено силно. Нищо не излезе, само някакъв глух шум.

Сега си припомни какво се бе опитвала да направи, и замайването бе заменено от пристъп на неподправена паника. Опита се да повдигне глава, но беше прекалено болезнено, затова се превъртя настрани да погледне вратата.

Беше затворена, а от чудовището нямаше и следа. Лираел се взираше във вратата, докато нишките на дървото се замъглиха и вече не беше сигурна, че е затворена, а съществото си е отишло. Когато беше напълно сигурна, че е затворена, тя извърна глава и повърна, а киселият стомашен сок изгори вече раздразненото й гърло.

След това лежа неподвижно, опитвайки се да успокои дишането си и прескачащото си сърце. Последвалият задълбочен преглед на главата й разкри, че кръвта вече се съсирва, така че навярно не беше много сериозно. Изглежда гърлото й беше по-зле, увредено от изричането на главния символ на Хартата, за който не й бе достигнала сила или опит да го използва правилно. Опита се да каже няколко думи, но от устата й излезе само прегракнал шепот.

След това изследва краката си, но се оказа, че те са по-скоро издраскани, отколкото порязани, макар че по обувките й имаше толкова дупки, че се бяха превърнали в сандали. В сравнение с главата, краката й бяха добре, затова тя реши да опита да се изправи.

Това й отне няколко минути, въпреки че използваше стената за опора. После й трябваха още пет минути, за да се наведе отново, да вземе кинжала си и да го пъхне в ножницата.

След това физическо усилие, тя остана права известно време, докато се почувства достатъчно стабилна, за да огледа вратата. Беше затворена както трябва, без никаква пролука, и тя долови собственото си заклинание, както и магическото заключване на вратата, което я държеше затворена. Сега никой не можеше да излезе или да влезе, без да развали заклинанието на Лираел. Дори и главната библиотекарка щеше да има нужда от нея, за да го отмени.

Припомнила си за главната, Лираел събра всички скъсани копчета, които успя да открие, и смени червеното въже и печатите на вратата — въпреки че извикването на заклинание за разтопяване на восъка почти не беше по силите й. Когато приключи, измина няколко крачки по главната спирала, но се наложи да седне, тъй като беше твърде слаба, за да продължи.

Отпусна се тежко и потъна в нещо като полусъзнателна замаяност, неспособна да мисли за каквото и да било, или да прецени положението си. Седя дълго време, навярно дори час. После у нея се пробуди някаква вродена издръжливост и Лираел проумя къде се намира, като си даде сметка за състоянието си. Беше окървавена, покрита със синини, с изпокъсана жилетка без копчета, изгубила мишката за спешни случаи. Всичко това изискваше обяснение.

Изгубената мишка й напомни за статуетката. Ръцете й бяха много по-непохватни от обикновено, и тя дори се отчая, но все пак успя да измъкне дребната каменна фигурка от джоба си и да я постави в скута си.

Беше куче, както видя, изваяно от мек, сиво-син талк, приятен на допир. Кучето изглеждаше доста упорито, със заострени уши и остра муцуна. Но освен това то се усмихваше дружелюбно, а в ъгъла на устата му едва се подаваше езикът му.

— Здравей, куче — прошепна Лираел, а гласът й бе толкова слаб и дрезгав, че и тя самата едва го чуваше. Обичаше кучета, макар че в по-високите области на Глетчера нямаше такива. Разузнавачите имаха колиба за своите служебни кучета близо до голямата порта, а посетителите понякога водеха кучетата си в помещенията за гости и Долната трапезария. Лираел винаги поздравяваше гостуващите кучета, дори и когато бяха огромни кафяви хрътки с покрити с шипове каиши. Те винаги бяха добронамерени с нея, често дори повече от господарите си, които се ядосваха, когато Лираел говореше само с техните кучета, но не и с тях самите.

Лираел държеше кучешката статуетка и се питаше какво да прави. Дали да разкаже на Имши или на някой друг по-висшестоящ за съществото, което беше на свобода в стаята с цветната леха? И да си признае, че е пробудила допълнителните главни заклинания в гривната си?

Тя седя там цяла вечност, обмисляйки различни идеи, докато чешеше каменната глава на кучето, сякаш беше истинско миниатюрно животно. Да каже истината вероятно беше най-правилното нещо, но тогава почти със сигурност щеше да загуби работата си — а да се върне отново в детската група и при омразната синя туника щеше да бъде непоносимо. За пореден път се замисли над идеята, че смъртта би могла да й осигури изход, но след като едва не беше убита от куките на онова същество, идеята за самоубийство ставаше още по-непривлекателна отпреди.

Не, реши Лираел. Беше си навлякла неприятности и щеше да се измъкне от тях. Щеше да разбере що за същество е това, щеше да научи как да го победи и щеше да го направи. Не би могло да излезе дотогава, или поне така се надяваше. А и никой от останалите не можеше да влезе, така че нямаше да представлява опасност за останалите библиотекарки.

Така й оставаше само да обясни порязванията по главата си, изподраните си крака, синините, изгубената мишка, изчезналия глас и общия безпорядък. Всичко това навярно би могло да бъде постигнато с един-единствен гениален план. Какъвто Лираел нямаше.

— А защо да не вървя и да мисля — прошепна тя на кучето статуетка. Действаше й странно успокояващо да разговаря с кучето и да го държи в ръка. Погледна го как седи, увило опашка около задните си крака, вдигнало глава и с изправени предни крака, сякаш чакаше господарката си. — Ще ми се да имах истинско куче — добави Лираел, стенейки, докато се изправяше и бавно започна да върви по спираловидния коридор. После спря и погледна към статуетката, а в съзнанието й разцъфна внезапна необуздана мисъл. Можеше да създаде привидение на Хартата с вид на куче, сложно привидение, което да може да лае и всичко останало. Щеше да й трябва само „За създаването на привидения“ и може би „Създаване и управление на магически същества“. И двете бяха заключени, естествено, но Лираел знаеше къде ги съхраняват. Дори можеше да направи привидението с вида на прекрасната кучешка статуетка.

Лираел се усмихна при мисълта да има свое собствено куче. Истински приятел, някой, с когото щеше да може да си говори, без да й задава въпроси или да й отговаря. Любящ и мил приятел. Тя отново пъхна статуетката в джоба на жилетката си и продължи да върви, накуцвайки.

След около стотина метра спря внезапно, мислейки си как да създаде привидение и започна да се тревожи за това как щеше да разбере що за същество е видяла в стаята с цветята. В библиотеката имаше бестиарии, тя го знаеше, но откриването и получаването на достъп до тях би могло да се окаже проблем.

Продължи да мисли за това още стотина метра, преди да разбере, че има далеч по-неотложен проблем. Трябваше да измисли обяснение за своите контузии и изгубената мишка, като ограничи до минимум лъжите. Чувстваше, че дължи много на библиотеката и не мислеше, че ще може да излъже, ако се стигнеше до тежки разпити от главната библиотекарка или някой друг с нейния ранг.

Мишката беше най-трудната част. Тя спря да се движи, за да опита да мисли по-ясно, и с изненада установи, че тялото й е имало голяма нужда от тази почивка. Обикновено по цял ден тичаше из библиотеката, нагоре-надолу по спиралата, изкачваше се и слизаше по стълби, влизаше и излизаше от стаи. Сега едва успяваше да се движи с огромно усилие на волята.

Можеше да обясни раната на главата си с падане, мислеше си Лираел, за пореден път опипвайки резката. Беше престанала да кърви, но косата й беше сплъстена от кръв и усещаше как се надига цицина.

Продължително падане, придружено от пронизителен вик, можеше да обясни и зачервеното й гърло. При подобно падане беше възможно копчетата й да са се откъснали, а мишката също лесно можеше да бъде.

Стъпалата, реши Лираел. Падането по стълби най-добре би обяснило всичко. Особено ако някой я откриеше в долната част на стълбите, за да не се налага да дава повече обяснения.

Беше й нужно още съвсем малко време, за да си даде сметка, че Петото задно стълбище между главната спирала и младежкото помещение би било най-вероятното място, където да е претърпяла злополука. Дори можеше да вземе чаша вода от мемориалната чешма „Зали“ по пътя. Разбира се, не беше позволено да се изнасят чаши, но това вероятно беше бонус. То щеше да даде на всички — най-вече на леля Кирит — повод, за който да я смъмрят, и те нямаше да търсят по-сериозни престъпления. А една счупена чаша би могла да обясни издрасканите й крака.

Единственото, което трябваше да направи сега, беше да отиде там без да среща никого по пътя. Ако можеше да се съди по последните извънредно големи сбирки на Стражата, тази от хиляда петстотин шейсет и осма нямаше да продължи дълго. Имаше недвусмислена връзка между големината на определен караул и неговата продължителност. Обикновеният четиридесет и девети продължаваше девет дни, откъдето идваше и името му. Но когато участваха повече хора, Клеър се завръщаха много по-бързо. Последната Стража беше наложила отсъствието на участващите в нея Клеър за по-малко от ден.

Колкото повече се приближаваше към младежкото помещение, толкова повече се увеличаваше опасността да се натъкне на младежи или други хора, които не участваха в Стражата. Лираел реши, че ако наистина срещне някого, просто ще падне в несвяст, надявайки се, че който и да е минувачът, няма да прояви прекалено любопитство.

Ала тя не срещна никого, преди да се отклони от спиралата, взе своята чаша вода от чешмата „Зали“, премина през постоянно отворените каменни врати на петата библиотечна площадка и стигна до Петото задно стълбище. Това беше тясно, кръгло стълбище, което не се използваше особено, тъй като свързваше Библиотеката със западната част на младежкото помещение.

Лираел уморено изкачи първата половин дузина стъпала до мястото, където те започваха да се вият навътре. После хвърли чашата на земята, сепвайки се, когато се счупи. След това трябваше да избере къде да легне, за да изглежда така, сякаш наистина е паднала по стълбите. От това й се зави свят, така че се наложи да седне. А веднъж седнала, изглеждаше съвсем естествено да подпре главата си на горното стъпало, използвайки за възглавница протегнатата си ръка.

Знаеше, че трябва да се намести артистично върху долната площадка, като очевидна жертва на падане, но всичко това й се струваше прекалено трудно. Силата, която я беше поддържала до този момент, я бе напуснала. Не можеше да се изправи. Беше много по-лесно да заспи. Чуден сън, в който нямаше да я измъчват никакви неприятности…

Лираел се събуди от глас, който настоятелно викаше името й, и два пръста, които проверяваха пулса на врата й. Този път се свести много бързо, правейки гримаса, когато болката се завърна.

— Лираел! Можеш ли да говориш?

— Да — прошепна тя, а гласът й бе все така тих и необичайно дрезгав. Беше дезориентирана. Последният й спомен бе как лежи на стълбите, а сега се беше проснала на земята. Осъзна, че се намира на площадката и изглежда много повече като жертва на падане, отколкото би успяла да симулира сама. Сигурно се беше подхлъзнала, след като бе припаднала.

Една първа помощник-библиотекарка, облечена в синя жилетка, се бе надвесила над нея, внимателно взирайки се в лицето й. Лираел примигна и се запита защо тази странна особа движи ръката си напред-назад пред очите й. Но в крайна сметка това не беше странна особа. Това беше Амърейн, с която тя бе работила за няколко дни през миналия месец.

— Какво се е случило? — попита Амърейн загрижено. — Усещаш ли да имаш нещо счупено?

— Ударих си главата — прошепна Лираел и усети как от очите й бликват сълзи. Досега не беше плакала, но сега не можеше да спре и цялото й тяло започна да се тресе, независимо колко силно се опитваше да запази спокойствие.

— Усещаш ли нещо счупено? — повтори Амърейн. — Боли ли те нещо друго, освен главата?

— Н-не — проплака Лираел. — Нямам нищо счупено.

Амърейн изглежда не се довери на мнението на Лираел, защото много внимателно опипа цялото й тяло по ръцете и краката и нежно притисна пръстите и стъпалата й. Тъй като Лираел не изпищя и очевидно нямаше ожулени кости или анормални подутини или отоци, Амърейн й помогна да се изправи.

— Хайде — каза тя мило. — Ще ти помогна да стигнеш до болницата.

— Благодаря — прошепна Лираел, обгръщайки с ръка раменете на Амърейн, оставяйки я да поеме по-голямата част от тежестта й. Другата си ръка пъхна в джоба, а пръстите й обгърнаха малкото каменно куче, чиято гладка повърхност й донесе утеха, докато Амърейн я водеше към болницата.