Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 43 гласа)

Глава дванадесета
В покоите на главната библиотекарка

Когато огромният часовник, задвижван с вода, в Средната трапезария отмери петнайсет минути до полунощ, Лираел напусна скривалището си сред приборите за закуска и се покатери през една въздушна шахта към Тесния път, който на своя ред щеше да я отведе в Саутскейп и покоите на главната библиотекарка Вансел.

Беше облякла библиотекарската си униформа, в случай че някой я срещне, и носеше плик, адресиран до главната. През нощта наистина работеше намален състав от библиотекарки, макар че обикновено не наемаха трети помощници, каквато беше тя. Ако я спряха, Лираел щеше да заяви, че носи спешно съобщение. Всъщност пликът съдържаше нейната бележка „за всеки случай“, която предупреждаваше главната за присъствието на стилкън.

Ала тя не срещна никого. Никой не мина по Тесния път, който напълно отговаряше на името си, защото беше твърде тесен, за да могат по него да минат двама души един до друг. Той се използваше рядко, защото ако човек срещнеше някого, тръгнал в противоположната посока, по-нисшестоящата Клеър трябваше да отстъпи — понякога се налагаше да измине целия път, който бе дълъг повече от половин миля.

Саутскейп беше по-широк и много по-опасен за Лираел, защото от двете му страни се намираха жилищата на много висшестоящи Клеър. За щастие, символите, които го осветяваха толкова ярко през деня, бяха избледнели до мъждукащ пламък през нощта, образувайки плътни сенки, в които тя да се крие.

Ала вратата към покоите на главната беше ярко осветена от пръстен символи на Хартата, разположен около емблемата с книга и меч, издълбана в камъка до нея.

Лираел злобно погледна светлините. За пореден път си зададе въпроса какво прави. Навярно би било по-добре да си беше признала преди месеци, когато за пръв път се забърка в тези неприятности. Тогава някой друг щеше да се справи със стилкън…

Нещо докосна крака й и я накара да подскочи и почти да изпищи. Тя потисна вика си, когато позна Падналото куче.

— Мислех, че няма да ми помагаш — прошепна тя, когато кучето подскочи и се опита да оближе лицето й. — Долу, идиот такъв!

— Няма да помагам — каза доволно кучето. — Дошъл съм да гледам.

— Страхотно — отвърна Лираел, опитвайки се да прозвучи саркастично. Ала вътрешно беше доволна. Покоите на главната библиотекарка изглеждаха някак по-малко страшни, когато кучето беше наоколо.

— Кога ще се случи нещо? — попита кучето миг по-късно, когато Лираел продължи да стои в сенките, наблюдавайки вратата.

— Сега — каза Лираел, надявайки се, че като изрече думата, това ще й вдъхне куража да започне. — Сега!

Тя прекоси коридора с десет дълги крачки, хвана бронзовата дръжка на вратата и я блъсна. На никоя Клеър не й се налагаше да заключва вратата си, затова Лираел не очакваше никаква съпротива. Вратата се отвори и тя влезе вътре, а кучето размахваше опашка по пътя.

Тя тихо затвори вратата зад себе си и се обърна да разгледа стаята. Представляваше предимно пространство за обитаване, в което преобладаваха лавици с книги, разположени върху трите стени, няколко удобни стола и висока, фина скулптура на някакъв деформиран кон, изваян от прозрачен камък.

Ала вниманието на Лираел бе привлечено от четвъртата стена. Тя представляваше единичен, огромен прозорец, простиращ се от пода до тавана, изработен от най-прозрачното и чисто стъкло, което Лираел някога беше виждала.

През прозореца се виждаше цялата долина на Ратерлин, простираща се на юг, а реката представляваше бяла сребриста ивица далеч отдолу, която блестеше на лунната светлина. Навън валеше лек сняг и снежинките се въртяха в див танц, докато падаха върху планинския склон. Нито една от тях не кацна върху прозореца, нито остави следа върху него.

Лираел потръпна и отстъпи назад, когато покрай нея премина тъмна сянка, точно през падащия сняг. После тя осъзна, че това е само бухал, поел към долината за среднощната си закуска.

— Имаме много работа преди зазоряване — прошепна кучето разговорливо, докато Лираел продължаваше да се взира през прозореца, вцепенена от сребристата ивица, извиваща се към далечния хоризонт, и от странната, огрявана от луната гледка, която се простираше докъдето поглед стига. Отвъд хоризонта се намираше действителното Кралство: великият град Велизар с всичките му чудеса, отворен към небето и заобиколен от морето. Целият свят — светът, който останалите Клеър виждаха сред ледовете на обсерваторията — беше там навън, но всичко, което тя знаеше за него, идваше от книгите или от разказите на пътешествениците, които беше дочула в Долната трапезария.

За пръв път Лираел се запита какво се опитват да видят Клеър навън чрез своите силно увеличени стражи. Къде се намираше мястото, което убягваше на зрението? Какво беше бъдещето, което започваше там, навярно още докато тя гледаше към него?

Нещо трепна в дъното на съзнанието й, някакво усещане за вече видяно или някакъв мимолетен спомен. Ала нищо не се появи, и тя остана в транс, вгледана навън.

— Много работа! — повтори кучето малко по-силно.

Лираел с неохота се откъсна от гледката и се съсредоточи върху непосредствената задача. Спалнята на главната сигурно се намираше зад тази стая. Но къде беше входът? Виждаха се само прозорецът, вратата, която водеше навън и лавиците с книги…

Лираел се усмихна, когато видя, че в дъното на една от лавиците има дръжка на врата, а не гъсто наредени томове. Да не повярва човек, че главната би имала врата, която служи и като лавица за книги.

— Мечът е поставен на стойка точно вляво — прошепна кучето, което изведнъж й се стори леко разтревожено. — Не отваряй вратата прекалено много.

— Благодаря — отвърна Лираел, докато предпазливо пробваше дръжката, за да види дали трябва да се дръпне, блъсне или завърти. — Но аз си мислех, че няма да ми помагаш.

Кучето не отвърна, защото в мига, в който Лираел я докосна, цялата библиотека се отдръпна. Лираел едва успя да хване достатъчно силно дръжката, за да й попречи да се отвори докрай, и се наложи да я дръпне назад, за да остави достатъчно широк отвор, през който да се промуши.

Спалнята беше тъмна, огрявана само от лунната светлина във външната стая. Лираел много бавно пъхна глава вътре и изчака очите й да се адаптират, а ушите й се опитваха да доловят всеки звук от движение или внезапно пробуждане.

След около минута успя да види неясната тъмна маса на едно легло и да долови равномерното дишане на някакъв спящ човек — макар че не беше сигурна дали наистина го чува или е само плод на въображението й.

Както беше казало кучето, до вратата имаше поставка. Някаква цилиндрична метална кутия, отворена само отгоре. Дори и на това приглушено осветление Лираел виждаше, че Възпиращият е там, в ножницата си. Главата на ефеса беше едва на няколко сантиметра под горния край на поставката и лесно можеше да се вземе. Ала щеше да се наложи да застане непосредствено до поставката, за да вдигне меча достатъчно високо, та да изпразни кутията.

Отново се приведе и дълбоко пое въздух. Въздухът в спалнята й се струваше някак по-гъст. По-мрачен и пресищащ, сякаш и той участваше в заговор срещу крадци като Лираел.

Кучето я погледна и й намигна окуражаващо. Въпреки това, сърцето на Лираел започна да бие все по-бързо и по-бързо, докато тя отново се запромъква през вратата, и внезапно й стана много студено.

Няколко дребни и предпазливи крачки я отведоха до поставката. Тя я докосна с две ръце, после предпазливо се премести, за да хване здраво дръжката на меча, както и ножницата, точно под дръжката.

Пръстите на Лираел едва бяха докоснали метала, когато изведнъж мечът тихо изсвири и по дръжката му ярко светнаха символи на Хартата. Лираел незабавно го пусна и се преви одве, опитвайки се да заглуши и светлината, и звука с тялото си. Не посмя да се обърне. Не желаеше да вижда главната будна и разгневена.

Ала не последва внезапен възмутен вик, нито някакъв строг глас, настояващ да разбере какво прави. Червеното сияние пред очите й избледня, когато нощното й зрение се възвърна, и тя приведе ухо, за да се опита да чуе нещо над постоянното препускане на собственото си сърце.

Изсвирването и светлината бяха продължили не повече от секунда, осъзна тя. Въпреки това, беше ясно, че Възпиращият решава кой да борави с него.

Лираел размишлява върху това известно време, после се наведе и зашепна, толкова тихо, че тя самата едва се чуваше.

— Възпиращ, ще те заема за тази нощ, защото имам нужда от помощта ти, за да се справя с един стилкън, творение на Свободната магия. Обещавам, че ще те върна преди зазоряване. Кълна се в Хартата, чийто знак нося.

Тя докосна знака на Хартата на челото си и потрепна, когато внезапният му блясък озари поставката. После докосна главата на ефеса на Възпиращия със същите два пръста.

Той не изсвири, а символите по дръжката му просто светеха. Лираел за малко да въздъхне, но потисна въздишката си в последния момент, преди да я е издала.

Мечът се освободи от поставката без звук, макар че се наложи да го вдигне високо над главата си, за да го извади. Тя не си беше давала сметка колко тежък е той, или колко дълъг. Струваше й се, че тежи двойно повече от нейния меч за тренировки, а на дължина като нищо го надвишаваше с една трета. Беше твърде дълъг, за да закачи ножницата на колана си, освен ако не го носеше под мишница, или не го оставеше да се влачи по земята.

Този меч изобщо не беше създаден за четиринайсетгодишно момиче, заключи Лираел, докато се измъкваше навън и внимателно затваряше вратата. Наложи си да не мисли повече за това.

Нямаше и следа от Падналото куче. Лираел се огледа наоколо, но нямаше нищо, достатъчно голямо, за да се скрие кучето — освен ако по някакъв начин не се беше смалило и пъхнало под един от столовете.

— Куче! Взех го! Да вървим! — просъска тя.

Не последва отговор. Лираел изчака поне минута, макар че й се стори много повече. После отиде до външната врата и допря глава до нея, ослушвайки се за стъпки по коридора отвън. Да се върне обратно в библиотеката с меча щеше да бъде най-трудната част от начинанието. Щеше да бъде невъзможно да обясни присъствието му на която и да е срещната Клеър.

Не чу нищо, затова излезе навън. Когато вратата се затвори с щракане зад гърба и, Лираел видя как една сянка внезапно се появи откъм тъмния ъгъл от другата страна, и през тялото й премина тръпка на страх. Ала за пореден път това се оказа Падналото куче.

— Изплаши ме! — прошепна тя, докато сама се втурна към сенките и продължи към второто задно стълбище, което щеше да я отведе директно в библиотеката. — Защо не ме изчака?

— Не обичам да чакам — каза кучето, като подтичваше по петите й. — Освен това, исках да поразгледам стаята на Мирел.

— Не! — възкликна Лираел по-силно, отколкото искаше. Падна на едно коляно, сложи меча в лакътната извивка на едната си ръка и сграбчи долната челюст на кучето. — Казах ти да не влизаш в стаите на хората! Какво ще правим, ако някой реши, че го заплашваш?

— Аз съм заплаха — смотолеви Кучето. — Когато искам. Освен това, аз знаех, че не е там. Подуших го.

— Моля те, моля те, недей да оглеждаш места, където някой може да те види — помоли го Лираел. — Обещай ми да не го правиш.

Кучето опита да извърне поглед, но Лираел стискаше челюстта му. Накрая то измърмори нещо, което като че съдържаше думата „обещавам“. Лираел реши, че с оглед на обстоятелствата, това е достатъчно.

Няколко минути по-късно, докато се промъкваше по Второто задно стълбище, Лираел си припомни собственото си обещание към Възпиращия. Беше се заклела, че ще го върне в спалнята на Вансел преди съмване. Но ако не успееше?

Слязоха от стълбището и поеха към главната спирала, докато се озоваха почти пред вратата на стаята с цветната градина. Когато я зърна, Лираел спря. Кучето, което се намираше на няколко метра зад нея, изтича напред и я погледна с любопитство.

— Куче — каза бавно Лираел. — Зная, че няма да ми помогнеш да се преборя със стилкън. Но ако не успея да го спра, искам да вземеш Възпиращия и да го върнеш на Вансел. Преди зазоряване.

— Ще го върнеш сама, господарке — каза уверено кучето с глас, който беше почти лай. После се поколеба и каза с по-мек тон: — Но аз ще постъпя така, както искаш, ако се наложи. Обещавам ти.

Лираел кимна в знак на благодарност, защото не можеше да говори. Тя извървя последните трийсет стъпки до вратата. Там се увери, че мишката с часовников механизъм е в десния джоб на жилетката й, а малката сребърна бутилка — в левия. После извади Възпиращия от ножницата и за пръв път го хвана като оръжие, в гард. Символите на Хартата по острието се възпламениха с ярък блясък, когато доловиха присъствието на врага, и Лираел почувства скритата сила на магията на меча. Възпиращият бе победил много странни същества, знаеше тя, и това я изпълни с надежда — докато си спомни, че това навярно е първият път, когато с него борави момиче, което дори не знае какво точно прави.

Преди тази мисъл да я е парализирала, Лираел протегна ръка и развали заключващото заклинание на вратата. Както бе казало кучето, заклинанието беше разядено от Свободната магия, а разрухата беше толкова силна, че то се разпадна само от допира й и прошепнатата команда.

После помаха с китка. Смарагдите върху гривната й проблеснаха и вратата се отвори с грохот. Лираел събра сили за внезапното нападение на стилкън — ала там нямаше нищо.

Тя колебливо пристъпи през вратата, бърчейки нос, в търсене на някаква миризма от Свободната магия, а очите й бяха широко отворени, за да доловят и най-слабата следа от присъствието на чудовището.

За разлика от предишното й посещение, зад коридора нямаше ярка светлина — само зловещ блясък, подобие на лунно сияние, създадено с магията на Хартата, което превръщаше всички цветове в сиви сенки. Някъде в този полумрак се спотайваше стилкън. Лираел вдигна меча по-високо и пристъпи в стаята, докато цветята шумоляха под краката й.

Падналото куче я следваше на десет крачки отзад, а всяко едно косъмче по гърба му беше настръхнало, докато в гърдите му отекваше тихо ръмжене. Тук имаше следи от стилкън, но не и доловима миризма. Той се криеше някъде, очакваше ги в засада. За миг кучето почти проговори. После си спомни: Лираел трябваше да победи стилкън сама. То кротко легна по корем, наблюдавайки как господарката му върви сред цветята към дървото и вира там, където несъмнено той дебнеше в засада.