Серия
Белгариада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pawn of Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 61 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2003)
Допълнителна корекция
l.s (2015)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПРОРОЧЕСТВОТО. 1996. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.15. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Pawn of Prophecy / David EDDINGS]. Художник: Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32. Печатни коли: 18. Страници: 288. Цена: 136.00 лв.


На Теъни,

която ми разказа тези истории, ала не остана, за да участва в тях заедно с мен —

и на Артър,

който ми показа как трябва да се държи истинският мъж и който все още е пример за мен.

Пролог

който разкрива историята на Войната между Боговете и постъпките на вълшебника Белгарат
из Книгата на Алорн

Когато светът беше млад, седмината Богове живееха в хармония и човешките раси бяха като един народ. Белар, най-младият измежду Боговете, беше обикнат от племето алорн. Той дълго оставяше с тях, ценеше ги и племето процъфтяваше под неговите грижи. Другите Богове също събраха народи около себе си, и всеки Бог обичаше своя собствен народ.

Но най-големият брат на Белар, Алдур, нямаше свой народ. Той живееше уединено, настрана от хората и Боговете, докато един ден го намери едно бездомно дете. Алдур прие детето за свой ученик и го нарече Белгарат. Белгарат научи тайната на Волята и на Света и стана вълшебник. В годините, които дойдоха след това, други хора също намериха самотния Бог. Те се присъединяваха към братството, да се учат от Алдур, и времето не можеше да ги състари.

После се случи така, че Алдур взе един кръгъл камък, не по-голям от сърцето на дете, и започна да го върти в ръката си и да го вае, докато камъкът се превърна в жива душа. Могъществото на живия скъпоценен камък, който хората нарекоха Кълбото на Алдур, беше огромно и Алдур вършеше с него чудеса.

Най-красивият измежду всичките Богове беше Торак и неговият народ бяха ангараките. Те принасяха жертви в негова чест и ги изгаряха, наричаха го Повелител на Боговете, а Торак започна да харесва мириса на жертвоприношенията и хвалебствените думи. Един ден обаче той чу за Кълбото на Алдур и от този миг насетне загуби покой.

Накрая, като се престори, той отиде при Алдур.

— Братко — подхвана Торак, — не е прилично да страниш от нас и да отбягваш съветите на братята си. Забрави този скъпоценен камък, който изкушава ума ти и го кара да отхвърля дружбата ти с нас.

Алдур прозря в душата на своя брат и го смъмри:

— Защо дириш върховенство и власт, Торак? Ангарак не е ли достатъчен за теб? Не се стреми, обзет от сляпа гордост, да притежаваш Кълбото, защото то ще те убие.

Горчив беше срамът на Торак при думите на Алдур; той вдигна ръка и удари своя брат. После грабна скъпоценния камък и избяга.

Другите Богове умоляваха Торак да върне Кълбото, но той не се съгласи. След това народите на човеците се вдигнаха срещу тълпите на ангараките и започнаха война срещу тях. Войните на Боговете и хората бушуваха из цялата земя, близо до планините Корим. Торак вдигна Кълбото и наложи на своята воля да се обедини с неговата, за да разцепи земята на две. Планините се сгромолясаха и морето ги заля. Но Белар и Алдур съюзиха волите си и поставиха граници пред морето. Ала човешките народи се разделиха един от друг. Същото се случи и с Боговете.

Когато Торак вдигна живото Кълбо срещу земята, своята майка, тя се събуди и започна да блести със свещен пламък. Лицето на Торак бе обгорено от син огън. Обзет от болка, той започна да мята планините в различни посоки; обезумял в страданието си, раздра земята; гърчещ се в агония, Богът прогони морето от мястото му. Лявата му ръка лумна в пламъци и се превърна в пепел, плътта от лявата страна на лицето му се стопи като восък, лявото му око стана на пара в черепа. Със страховит вик той се хвърли в морето, за да угаси огъня, ала мъката му беше безконечна.

Когато Торак се изправи от водата, дясната част от тялото му все още беше красива, ала лявата беше обгоряла и осеяна с ужасни белези от огъня на Кълбото. Като се гърчеше от неописуема болка, Богът поведе своите хора на изток и там те построиха огромен град в равнината Малореа. Нарекоха го Ктхол Мишрак — Градът на нощта, защото Торак скри обезобразеното си тяло в тъмнина. Ангараките издигнаха желязна кула за своя Бог и поставиха Кълбото в желязно ковчеже в стаята на самия връх на кулата. Торак често стоеше пред ковчежето, ала после побягваше, разтърсван от ридания, защото неговият копнеж да гледа Кълбото можеше да помъти разсъдъка му и той щеше да загине.

Вековете бягаха един след друг в земята на ангараките и те започнаха да наричат своя осакатен Бог Кал Торак, сиреч той беше и техен крал, и техен Бог.

Белар бе завел алорните на север. Измежду всички човешки народи те бяха най-смелите и най-войнствените, а Белар всели вечна омраза към ангараките в техните сърца. С жестоки мечове и брадви те кръстосваха северните земи, стигаха дори до вечните ледени полета, търсейки път към своите древни врагове.

Те продължаваха да вършат това до времето, когато Черек Мечото рамо, най-великият крал на алорните, измина целия път до долината на Алдур и намери Белгарат Вълшебника.

— Пътят на север е открит — каза той. — Предзнаменованията и поличбите са благоприятни. Дошло е времето — ние можем да открием пътя към Града на нощта и да си възвърнем Кълбото от Едноокия.

Поледра, съпругата на Белгарат, очакваше дете и той не желаеше да я напусне, но Черек надделя. Една нощ те се промъкнаха навън, за да се присъединят към синовете на Черек — Драс Бичия врат, Алгар Леката стъпка и Рива Желязната хватка.

Жестока зима беше притиснала северните земи, тресавищата пробляскваха под звездите, сковани в скреж и стоманеносив лед. Белгарат направи магия, за да открият верния път, и се превърна в огромен вълк. Той се промъкваше с безшумни стъпки сред покритите със сняг гори, където дърветата се нацепваха и се пръскаха на парчета от вледеняващия студ. Безжалостен мраз посребряваше врата и раменете на вълка и навеки след това брадата и косите на Белгарат бяха с цвета на сребро.

Сред сняг и мъгли те прекосиха пустошта, стигнаха Малореа и накрая приближиха до Ктхол Мишрак. След като намери таен проход към града, Белгарат ги поведе към подножието на желязната кула. Те тихо се изкачиха по ръждясалото стълбище, което не помнеше човешки крак от двадесет столетия. Обзети от страх прекосиха стаята, където Торак се мяташе, потънал в болезнена дрямка, скрил осакатеното си лице зад желязна маска. Дебнешком пропълзяха край заспалия Бог сред тлеещия мрак и накрая стигнаха до желязното ковчеже, в което почиваше живото Кълбо.

Черек направи знак на Белгарат да вземе Кълбото, но вълшебникът отказа.

— Аз не мога да го докосна — каза той, — защото то ще ме убие. Някога скъпоценният камък е очаквал с радост докосването на човек или Бог, но волята му е станала сурова и непреклонна, когато Торак го вдигна срещу своята майка. Кълбото няма да позволи някой отново да го използва по този начин. То знае какво става в нашите души. Само онзи, който не възнамерява да стори никакво зло, който е достатъчно чист да го вземе и да го носи с риск за собствения си живот, без да мисли за власт и богатство — само такъв човек може да докосне Кълбото сега.

— Кой човек не таи зла умисъл в безмълвните селения на душата си? — попита Черек. Ала Рива Желязната хватка отвори ковчежето и взе Кълбото. Неговият огън проблесна през свитите му пръсти, ала не го опари.

— Тъй да бъде, Черек — каза Белгарат. — Твоят най-малък син притежава чистота. Неговата съдба и съдбата на всички, които го следват, е да носят Кълбото и да го бранят. — Белгарат въздъхна, защото знаеше какво бреме бе поставил върху плещите на Рива.

— Тогава неговите братя и аз ще го подкрепяме — каза Черек, — дотогава, докогато той следва своята съдба.

Рива зави Кълбото в своята наметка и го скри под туниката си. Отново пропълзяха през стаите на осакатения Бог, спуснаха се по ръждясалото стълбище и се измъкнаха през тайния проход до портите на града, за да потънат сред пустошта.

Скоро след това Торак се събуди и както винаги отиде в стаята на Кълбото. Ала ковчежето беше отворено и Кълбото беше изчезнало. Гневът на Кал Торак беше ужасен. Той сграбчи огромната си сабя, слезе от желязната кула, размаха оръжието, удари веднъж и кулата се сгромоляса. Богът изкрещя на ангараките с гръмотевичен глас:

— Вие станахте лениви, загубихте своята бдителност и позволихте на крадец да отмъкне онова, за което аз платих така скъпо. Затова ще разруша вашия град и ще ви накарам да вървите пред мен. Ангарак ще се скита по света, докато Ктраг Яска, Горящия камък, се върне при мен.

И превърна Града на нощта в развалини и подкара жителите му в пустошта. Ктхол Мишрак престана да съществува.

Три левги на север Белгарат чу писъците в града и разбра, че Торак се е събудил.

— Сега ще започне да ни преследва — каза вълшебникът — и само могъществото на Кълбото може да ни спаси. Когато тълпите връхлетят върху нас, ти, Желязна хватка, го вдигни, за да могат да го видят.

Множество ангараки се появиха, начело с Торак, но Рива вдигна Кълбото, така че осакатеният Бог и неговите последователи да го зърнат. Кълбото позна своя враг и омразата му отново пламна, и небето заблестя от неговия гняв. Торак изкрещя и падна. Предните редици на ангараките бяха погълнати от огън, а останалите побягнаха с ужас.

Така Белгарат и неговите приятели избягаха от Малореа, пак прекосиха северните блата и върнаха Кълбото на Алдур в Западните кралства.

Като узнаха какво се е случило, Боговете се събраха на съвет и ето какви думи отправи Алдур към тях:

— Ако още веднъж поведем война срещу нашия брат Торак, спорът ни ще унищожи земята. Ето защо ние трябва да изчезнем от този свят и брат ни няма да успее да ни намери. Вече не телом, а само духом можем да останем тук, за да напътстваме и защитаваме своите народи. В деня, когато отново избухне война, светът ще бъде изпепелен.

Боговете заплакаха, защото трябваше да се разделят. Ала Чалдан, Богът Бик на арендите, попита:

— Нима докато нас ни няма, Торак ще бъде върховен господар?

— Не — отвърна Алдур. — Докато Кълбото се пази от наследниците на Рива Желязната хватка, Торак не ще бъде в състояние да установи своето господство над света.

И Боговете се разделиха, и на света остана само Торак. Ала мисълта, че Кълбото в ръцете на Рива отнема възможността му да господства, разяждаше неговата душа.

Тогава Белгарат каза на Черек и неговите синове.

— Тук трябва да се разделим, за да опазим Кълбото и да се подготвим срещу идването на Торак. Нека всеки от вас поеме по свой път, както ви казах, и да започне да се готви за отбрана.

— Така ще сторим, Белгарат — закле се Черек Мечото рамо. — От този ден Алория не съществува, но алорните не ще позволят на Торак да господства, докато на света диша поне един алорн.

Белгарат вдигна глава и извика:

— Чуй ме, Еднооки Торак! Кълбото е в сигурни ръце и ти не можеш да го надвиеш. В деня, когато тръгнеш срещу нас, аз ще поведа война срещу теб. Ще те наблюдавам денонощно и ще съм готов да посрещна идването ти отсега и до края на дните.

В пустите степи на Малореа Кал Торак чу гласа на Белгарат и яростно започна да блъска земята, защото знаеше, че Живото Кълбо остава завинаги извън властта му.

Тогава Черек прегърна своите синове и пое по своя път, за да не ги види никога повече. Драс тръгна на север и се установи сред земите, освободени от пресъхналата река Мрин. Построи град Боктор и нарече земите си Драсния. Той и неговите наследници отстояваха земите до северните блата и не допуснаха неприятеля до тях. Алгар тръгна на юг със своя народ и намери коне сред широките равнини от двете страни на река Алдур. За пръв път в историята на хората те опитомиха конете, научиха се да ги яздят и се появиха войни на коне. Нарекоха своята държава Алгария и станаха номади, и следваха своите стада. Черек скръбно се завърна във Вал Алорн и нарече своето царство Черек, защото беше сам и нямаше синове. Той построи големи бойни кораби, с които кръстосваше моретата и не допускаше неприятеля до тях.

Ала върху оногова, който носеше Кълбото, падна бремето на най-дългото пътуване. Рива поведе своя народ и се установи с него на западния бряг на Сендария. Там построи кораби и заедно със своите хора прекоси морето и стигна до Острова на ветровете. И изгориха корабите си, и построиха крепост и град, опасан с дебели стени. Нарекоха града Рива, а крепостта — Замъка на Краля. Тогава Белар, Богът на алорните, накара две железни звезди да паднат от небето. Рива взе звездите, от едната изкова острие, от другата дръжка и постави Кълбото в долната й част като украшение. Толкова огромен беше мечът, че никой освен Рива не можеше да си служи с него. И Кал Торак за пръв път усети страх в душата си.

Рива сложи меча до черната скала над трона си и Кълбото заблестя, а мечът се срасна със скалата и никой освен Рива не можеше да го изтръгне от нея. Кълбото блестеше със студена светлина, когато Рива седеше на трона, а когато вземеше меча и го вдигнеше над главата си, около острието засилваше огън.

А най-чудното беше белегът, с който се раждаха наследниците на Рива. Във всяко поколение едно от децата в рода на краля носеше върху дланта на дясната си ръка знака на Кълбото. И отвеждаха детето в тронната зала, и слагаха ръката му върху Кълбото, и така Живият камък го опознаваше. И с всяко детско докосване блясъкът на Кълбото ставаше все по-силен, а връзката между Живото Кълбо и рода на Рива укрепваше с всяко ново поколение.

А Белгарат се раздели с приятелите си и забърза към Долината на Алдур. Ала когато пристигна, разбра, че жена му Поледра е родила две дъщери близначки и е умряла. В скръбта си той нарече по-голямата Поулгара. Косата й беше черна като гарваново крило. Той протегна ръка и я постави върху челото й както правеха всички вълшебници, и един кичур върху детското челце стана бял като скреж. И бащата се разтревожи, защото белият кичур беше белегът на вълшебниците, а Поулгара беше първото момиче, което получаваше такъв знак.

Втората му дъщеря — със светла кожа и златисти коси — не носеше никакъв белег. Той я нарече Белдаран. Бащата и тъмнокосата й сестра я обичаха повече от всичко на света и се бореха помежду си за нейната обич.

Когато Поулгара и Белдаран станаха на шестнадесет години, духът на Алдур се яви на Белгарат по време на сън и рече:

— Мой любими ученико, искам да съединя твоя род с рода на човека, който пази Кълбото. Затова избери коя от твоите две дъщери ще дадеш за жена на краля на Рива — коя от тях ще бъде майка на неговите синове, защото в този род е съсредоточена надеждата на света и мрачната мощ на Торак не бива да надделее над нея.

Дълбоко в душата си Белгарат чувстваше изкушение да избере Поулгара. Ала понеже знаеше какво бреме лежи върху плещите на краля на Рива, изпрати Белдаран и плака, когато тя напусна дома му. Поулгара също плака дълго и горчиво, защото предусещаше, че сестра й ще стане тленна и ще умре. Ала след време двамата се утешиха.

И вълшебникът и неговата дъщеря Поулгара обединиха силите си, за да наблюдават действията на Торак. Някои хора казват, че са още живи и продължават бдението си през всичките неизброими столетия оттогава до днес.