Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Гарт Никс. Лираел

ИК „Инфо ДАР“ ЕООД, София

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-240-2

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и седма
Сам взема решение

Въпреки добрите си намерения, Сам се успа и пропусна заминаването на Тъчстоун. Решил, че може би ще го хване при южната порта, той хукна по Дворцовия хълм, а оттам по широкото, покрито с дървета Авеню на звездите, наречено така заради миниатюрните метални слънца, инкрустирани в паважа. С него тичаха двама гвардейци, които с лекота поддържаха темпото му, въпреки тежестта на металните си ризници, шлемове и ботуши.

Сам тъкмо беше зърнал края на бащиния си ескорт, когато чу възгласите на тълпата и внезапния рев на тромпетите. Мента се в една каруца, спряла заради оживеното движение, и погледна над главите на хората. Точно навреме, за да види как баща му преминава през високата порта на Белизар, а червено-златистата му пелерина се развява зад гърба мунад задницата на коня, докато ранното слънце едва докосва покрития му с корона шлем, преди да премине в сянката на портата.

Пред краля и зад него яздеха кралски гвардейци, невероятно високи мъже и жени, чиито ослепителни ризници проблясваха през отвесните прорези в червено-златистите им туники. Сам знаеше, че утре гвардейците ще продължат на север, заедно с някой, преоблечен като Тъчстоун. В действителност кралят щеше да отлети на юг, към Анселстиер със Сабриел, за да се опита да предотврати смъртта на двеста хиляди невинни хора.

Самет продължи да гледа дори след като и последният гвардеец премина през портата и обичайното движение се нормализира; хора, коне, каруци, магарета, колички, просяци… всички се стичаха покрай него, но той не ги забелязваше.

Беше изтървал Тъчстоун и сега се налагаше да вземе решение съвсем сам.

Дори когато пресече в средата на пътя и се обърна срещу потока от хора, който напускаше града, погледът му беше разсеян. Единствено вакуумът, създаван около него от двамата яки гвардейци, предотврати няколко инцидента с пешеходци.

Тъй като Сам вече бе започнал да обмисля идеята да отиде да намери Никълъс, той установи, че не може да спре. Беше сигурен, че писмото е истинско. Само той познаваше Ник достатъчно добре, за да го издири, единственият човек, свързан с приятелство с него, през което да протече магията за откриване.

Единственият, който можеше да го спаси от онова, което се готвеше да сполети всички тях в района на Червеното езеро.

Ала това означаваше, че Сам трябва да напусне Велизар, загърбвайки задълженията си. Знаеше, че Елимер никога няма да му позволи това.

Тези мисли, както и техните многобройни варианти, кръжаха в главата му, докато той и двамата му телохранители минаваха под един от огромните акведукти, които снабдяваха града с чиста вода от топящите се снегове. Акведуктите бяха доказали своята стойност и по други начини. Техните бързо течащи води представляваха защита срещу мъртвите, особено през двете столетия на Междуцарствието.

Самет размишляваше и за това, когато чу силния рев на водата над главата си. За миг нещо в съзнанието му трепна. Самият той трябваше да бъде защита срещу мъртвите.

Излезе от хладната сянка на акведукта и пое по Авенюто на звездите, преди уморителното изкачване по зигзагообразния Кралски път, който водеше към Дворцовия хълм. Навярно Елимер вече го очакваше в двореца, тъй като и двамата трябваше да се явят в съда тази сутрин. Тя щеше да бъде хладнокръвна и невъзмутима в черно-белите си съдийски одежди, хванала жезъла от слонова кост и жезъла от черен мрамор, които се използваха при заклинанието за проверка на истината. Щеше да се ядоса, задето е потен, мръсен, неподходящо облечен и без нужните атрибути — неговите жезли бяха изчезнали, макар че той смътно подозираше, че може би са се търкулнали под леглото му.

Съдът. Задълженията около Фестивала във Велизар. Тенис ракетите. „Книгата за мъртвите“. Всичко това се надигаше като огромна черна вълна, заплашваща да го погълне.

— Не — прошепна той и спря така ненадейно, че двамата му телохранители почти се блъснаха в него. — Ще замина. Тази вечер ще замина.

— Какво беше това, сър? — попита Тонин, по-младата от гвардейците. Тя беше на възрастта на Елимер и те бяха приятелки още от времето, когато си играеха заедно като деца. Тя почти винаги бе част от охраната му по време на редките му пътувания до града, а Самет беше сигурен, че съобщава на принцесата всяко негово движение.

— Ъм, нищо, Тонин — отвърна, поклащайки глава. — Просто размишлявах на глас. Изглежда не съм свикнал да ставам преди разсъмване.

Тонин и другият гвардеец си размениха полуподигравателни погледи зад гърба му, когато продължиха напред. Те ставаха преди съмване всеки ден.

Самет не знаеше какво си мисли охраната му, когато приключиха с изкачването по хълма и влязоха в хладния двор с фонтан по средата, от който се стигаше в западното крило на двореца. Ала той бе видял погледите, които си размениха, и като цяло имаше представа, че не го възприемат като идеалния пример за принц. Подозираше, че повечето хора в града споделят мнението им. Това беше оскърбително за човек, който е бил една от големите знаменитости на училището в Анселстиер. Там той получаваше отлични оценки по всички важни предмети. Крикет през лятото и ръгби през зимата. А беше и първенецът по химия и един от най-добрите по всичко останало. Тук изглежда не можеше да върши нищо както трябва.

Гвардейците го оставиха пред стаята му, но Сам не облече веднага съдийските си одежди, нито понечи да използва легена и каната с вода, поставени в покритата с плочки ниша, която му служеше като баня. Дворецът, построен икономично след разрушенията на пожара, не разполагаше с тръбопровода и системата за гореща вода, каквито имаше в Къщата на Абхорсен или Глетчера на Клеър. Сам имаше планове за такава система и наистина част от първоначалните инсталации се намираха дълбоко под Дворцовия хълм, но той нямаше време да проучи магията и техниката, необходими за тяхното осъществяване.

— Ще отида — заяви той отново на картината на Стената, която изобразяваше приятна сцена по жътва. Жътварите не реагираха, както и хората с вилите, когато той добави: — Единственият въпрос е как?

Той закрачи из стаята. Тя не беше голяма, затова бе направил двайсет обиколки, преди да вземе решение, а в същото време се бе озовал пред сребърното огледало, което висеше на Стената вдясно от скромното му легло с желязна рамка.

— Ще бъда някой друг — каза той. — Принц Самет може да остане тук. Ще бъда Сам, пътешественик, тръгнал да се присъедини към своята група, след като се е лекувал от някакво заболяване във Велизар.

Той се усмихна при тази мисъл, оглеждайки се в огледалото. Оттам го гледаше принц Самет, ослепителен в своето кожено палто в червено и златисто, малко изпотена ленена риза, бежови бричове от еленова кожа, и ботуши до коленете с позлатени токчета. А над тази кралска изтънченост стоеше едно приятно лице, което един ден щеше да стане поразително красиво, макар че Сам не виждаше нищо подобно. Прекалено младежко и открито, реши той. Лицето му бе лишено от силата на опита. Трябваше му белег или счупен нос, или нещо подобно.

Докато се оглеждаше, той посягаше към безкрайния поток на Хартата, като вземаше по някой знак оттук, някой символ оттам, и ги свързваше във верига в съзнанието си. Задържайки ги, той очерта пред очите си последния символ на Хартата с показалец, и всички предишни се изляха навън, увисвайки във въздуха — едно блестящо съзвездие от магически знаци.

Самет внимателно ги огледа, проверявайки заклинанието, преди да стъпи право в светещата картина. Символите пламнаха, когато докоснаха кожата му, и заискряха на фона на знака на Хартата върху челото му, като се стичаха в струйки златист огън по лицето му.

Той затвори очи, когато огънят достигна до тях, пренебрегвайки смъденето под клепачите си и внезапния импулс да кихне. Остана така няколко минути, докато смъденето не изчезна. Кихна силно, пое си въздух със същата сила — и отвори очи.

Дрехите в огледалото бяха същите, а в тях се намираше същото мъжко тяло. Ала лицето се бе променило. Оттам го гледаше пътешественикът Сам, мъж, който приличаше на принц Самет, но очевидно бе с няколко години по-възрастен, с грижливо обръснати мустаци и козя брадичка. И косата му имаше различен цвят, по-светла и по-права, и много по-дълга отзад.

Така беше по-добре. Много по-добре. Самет — не, Сам — намигна на отражението си и започна да се съблича. Старите му кожени ловджийски дрехи щяха да бъдат най-подходящи, както и няколко обикновени ризи и долни гащи. Можеше да си купи пелерина в града. И кон. И меч, понеже не можеше да вземе омагьосаното от Хартата острие, което майка му му бе подарила за шестнайсетия рожден ден. Нямаше да има нужда от блясък и щяха да го разпознаят.

Ала можеше да вземе някои от нещата, които сам бе направил, осъзна той, докато сваляше ботушите си, за да изрови чифт много износени, но здрави високи ботуши от черна телешка кожа.

Мислите му за работилницата в кулата неизбежно го отведоха към „Книга за мъртвите“. Е, със сигурност нямаше да вземе точно това. Просто щеше да изтича набързо по стълбите, да грабне някои неща, сред които и малките си запаси от златни шилинги и сребърни дениери, и после щеше да потегли!

Само че не можеше да се качи в работилницата си в този вид. А и трябваше да свърши нещо, което да приспи подозренията на Елимер — в противен случай щяха да го преследват и да го върнат обратно. Насила, предположи той, тъй като гвардейците без проблем щяха да зачетат заповедите на Елимер пред неговите.

Той въздъхна и седна на леглото с ботуши в ръка. Очевидно това бягство — или по-скоро спасителна експедиция — щеше да отнеме повече приготовления, отколкото си мислеше. Щеше да се наложи да направи временно привидение на Хартата, което да е негов приемлив двойник, и да създаде някаква ситуация, за да не може Елимер да го погледне твърде отблизо.

Вероятно би могъл да каже, че се налага да направи нещо от „Книга за мъртвите“, а то налага да остане в работилницата за около три дни, за да си осигури преднина при евентуално издирване. Не че напълно се отказваше да се обучава, за да стане Абхорсен. Просто имаше нужда от почивка, каза си той, а и трите седмици, през които да спаси Никълъс, навярно бяха по-важни от три седмици, прекарани в обучение, което можеше да навакса, когато се върне.

Дори Елимер да помолеше Клеър да разберат къде е, тридневната преднина би трябвало да е достатъчна. Ако предположеше, че тя разбере какво се е случило след третия ден и изпрати пощенски сокол до Клеър, щяха да изминат поне два дни, преди те да отговорят. Това правеше общо пет дни.

Дотогава щеше да е изминал половината път до Едж. Или четвърт от него, помисли си той, опитвайки се да си припомни точно на какво разстояние се намираше градът на Червеното езеро. Трябваше да си купи карта и да погледне в последния брой на „Много полезен справочник“, за да провери къде да спира по пътя.

Наистина, имаше доста неща, които да свърши, преди да избяга, помисли си Сам, и отново хвърли ботушите пред огледалото. За начало трябваше да възстанови бляскавия вид, ако не искаше да бъде арестуван от собствената си охрана.

Кой би предположил, че е толкова трудно да се впуснеш в приключение?

Той мрачно се зае с процеса по разваляне на заклинанието на Хартата, което го бе преобразило, като остави съставните му части да се разсеят и отново да се върнат в нея. Когато това станеше, щеше да се качи в стаята в кулата и да започне да се подготвя. Разбира се, ако Елимер не го прекъснеше, като го заведеше в съда.