Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

Глава девета
Същества от Нейджи

В началото Лираел си мислеше, че ще излезе от болницата за ден. Но дори три дни след нейното „падане“, тя едва успяваше да говори и беше изгубила цялата си енергия, като дори не желаеше да става. Докато болката в главата и гърлото отслабваше, страхът се настаняваше навсякъде другаде, изсмуквайки силите й. Страхът от чудовището със сребристи очи и подобни на куки ръце, което тя почти виждаше да я чака сред червените маргаритки. Страхът от това, че ще разкрият престъпленията й, принуждавайки я да изгуби работата си. Страхът от самия страх, един порочен кръг, който я изтощаваше и изпълваше и малкото сън, който можеше да си позволи, с кошмари.

На сутринта на четвъртия ден, главната лечителка скръцна със зъби и се намръщи заради липсата на подобрение у пациентката. Тя повика друга лечителка, която да погледне Лираел, което тя търпеливо понесе. Двете решиха, в присъствието на Лираел, че ще се наложи да повикат Филрис от нейната стая на сънищата долу.

Лираел нервно потрепна, когато чу това. Освен всичко останало, Филрис беше управител на болницата, и най-възрастната представителка на рода Клеър, която още беше сред живите. През целия живот на Лираел, Филрис бе прекарала по-голямата част от времето си в своята стая на сънищата, и най-вероятно работеше и в болницата, макар момичето никога да не я бе виждало и в двата случая, когато бе прието в болницата като дете.

Тя никога не беше виждала нито една от много старите Клеър, онези, които бяха достатъчно възрастни, за да се оттеглят в свои стаи на сънищата. Те се нуждаеха от подобни помещения, защото с напредването на възрастта ситуацията със зрението ставаше все по-сложна и то изпращаше все повече видения, но на по-малки епизоди, които не можеха да се контролират, дори и с фокусиращата сила на леда и Деветдневната стража. Беше нещо обичайно някои от по-старите Клеър да възприемат само тези откъслечни бъдещи епизоди, без изобщо да са в състояние да се впишат в настоящето.

Само че, когато Филрис пристигна час по-късно, тя дойде сама и очевидно нямаше нужда от помощ в традиционния свят. Лираел я огледа подозрително, виждайки една ниска, дребна жена, чиято коса беше бяла като снега по върховете на Стармаунт, а кожата й наподобяваше древен пергамент. Вените отдолу образуваха деликатни фигурки по лицето й, съответстващи на бръчките, образувани от дълбоката старост.

Тя прегледа Лираел от глава до пети, без да говори, а сухите й като хартия ръце нежно я подтикваха да се движи в необходимата посока. Накрая погледна гърлото на момичето, взирайки се в него известно време, а някаква дребна дрънкулка, излъчваща светлина от магията на Хартата, се развяваше на сантиметри от скованата челюст на Лираел. Когато най-сетне Филрис приключи, тя отпрати лечителката от отделението и седна край леглото й. Помежду им надвисна мълчание, защото сега отделението беше празно. Останалите седем легла бяха свободни.

Накрая Лираел издаде звук, наподобяващ нещо средно между прокашляне и ридание. Тя отметна косата от лицето си и нервно погледна Филрис — и потъна сред погледа на бледо сините й очи.

— Значи ти си Лираел — каза Филрис. — Лечителката ми каза, че си паднала по стълбите. Но аз не мисля, че гърлото ти е пострадало от писък. Честно казано, изненадана съм, че си още жива. Не познавам друга Клеър на твоята възраст — и малцина на каквато и да било друга възраст — които да са успели да изрекат подобен символ, без да бъдат погълнати от него.

— Как? — изграчи Лираел. — Как познахте?

— Опит — отвърна безизразно Филрис. — Работила съм в тази болница повече от сто години. Ти не си първата Клеър, която виждам да е пострадала от ефектите на опитите да сътвори свръхамбициозна магия. Освен това ми е любопитно да разбера как си успяла да се сдобиеш с останалите контузии едновременно с това, особено след като стъклото, което изровихме изпод краката ти е от чист кристал, и със сигурност не съвпада с това от чашите на чешмата Зали.

Лираел преглътна, но не проговори. Мълчанието се завърна. Филрис чакаше търпеливо.

— Ще изгубя работата си — прошепна Лираел накрая. — Ще ме изпратят обратно в помещението.

— Не — каза Филрис, хващайки ръката й. — Това, което си кажем тук, няма да напусне пределите на тази стая.

— Държах се като глупачка — каза дрезгаво Лираел. — Издадох една тайна. Нещо опасно — опасно за всички. За всички Клеър.

— Хмф! — изсумтя Филрис. — Едва ли е толкова сериозно, след като не е причинило нищо през последните четири дни. Освен това, „всички Клеър“ могат да се грижат за себе си заедно много добре. Ти си тази, за която се тревожа. Ти допускаш страха да застане между теб и твоето подобрение. А сега започни от началото и ми разкажи всичко.

— И няма да кажеш на Кирит? Или на главната? — попита отчаяно Лираел. Ако Филрис кажеше на някого, щяха да я изгонят от библиотеката, а тогава нямаше да има нищо. Съвсем нищо.

— Ако имаш предвид Вансел, не, няма — отвърна Филрис. Тя потупа Лираел по ръката и добави: — Няма да кажа на никого. Особено след като достигам до извода, че отдавна е трябвало да те нагледам, Лираел. Нямах представа, че си нещо повече от дете… но разкажи ми. Какво се случи?

Бавно, с толкова тих глас, че Филрис трябваше да се наведе по-близо, Лираел й разказа. За рождения си ден, за това как се бе качила на терасата, за срещата със Санар и Риел, за работата, която й бяха дали и колко много й бе помогнало това. Разказа на Филрис как е пробудила заклинанията в гривната си, за слънчевата експлозия и вратите с полумесеца. Гласът й стана още по-тих от ужаса, докато говореше за ковчега със стъклен похлупак. За статуетката на кучето. Усилията по спиралата и плановете, които си бе направила, докато умът й блуждаеше. За фалшивото падане.

Двете разговаряха повече от час, Филрис задаваше въпроси, изваждайки наяве всички страхове, надежди и мечти на Лираел. Накрая Лираел се чувстваше в покой със себе си и вече не изпитваше страх, отървала се от цялата натрупана болка и мъка, които я изпълваха.

Когато Лираел приключи разказа си, Филрис поиска да види кучешката статуетка. Лираел измъкна дребното каменно куче изпод възглавницата и с неохота й го подаде. Беше се привързала много към него, защото то бе единственото нещо, което я успокояваше по някакъв начин, а тя се боеше, че Филрис ще й го отнеме или ще й каже, че трябва да го върне в библиотеката.

Старата жена хвана статуетката с две ръце и я обгърна така, че само муцунката й се виждаше, щръкнала между съсухрените й пръсти. Тя дълго се взира в нея, после въздъхна дълбоко и й я подаде обратно. Лираел я взе, изненадана от топлината, която бе придобил камъка от ръцете на жената. Филрис все така не помръдваше и не проговори, докато Лираел не се изправи в леглото, привличайки вниманието й.

— Съжалявам, Лираел. Благодаря ти, че ми каза истината. И затова че ми показа кучешката статуетка. Измина много време, толкова много, че си мислех, че ще изчезна в бъдещето, твърде ядосана, за да видя как това се случва.

— Какво искаш да кажеш? — попита разтревожено Лираел.

— Видях твоето кученце преди много време — обясни Филрис. — Когато зрението ми все още беше ясно. Това беше последното видение с ненарушена цялост, което ме споходи. Видях една стара, стара жена, която се взираше внимателно в малко каменно куче, което стискаше в ръце. Бяха ми нужни много години, за да разбера, че старицата съм била аз.

— Видя ли и мен? — попита Лираел.

— Видях само себе си — каза спокойно Филрис. — Боя се, че това означава, че повече няма да се срещнем. Бих искала да ти помогна да победиш съществото, което си освободила, със съвет, ако не с дела, защото се страхувам, че трябва да се разправиш с него колкото можеш по-скоро. Подобни същества не се пробуждат без причина, или без нечия помощ. Освен това ми се ще да видя твоето кучешко привидение. Съжалявам, че това няма да стане. Ала най-много съжалявам, задето не съм живяла достатъчно в настоящето през последните петнайсет години. Трябваше да те срещна по-рано, Лираел. Един от недостатъците на Клеър е, че понякога забравяме отделните хора и пренебрегваме проблемите им, защото знаем, че всички подобни неща отминават.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лираел. За първи път в живота си тя се успокояваше от това да говори с някого за себе си, за живота си. Сега й се струваше, че това е само едно примамливо усещане за близостта, на която се радваха другите хора, сякаш тя беше обречена никога да не притежава онова, което останалите Клеър приемаха за даденост.

— Всяка Клеър получава дарбата да види някаква поличба за собствената си смърт, макар не и самата смърт, защото няма човек, който би понесъл това бреме. Преди близо двайсет години видях себе си и твоето кученце и след време разбрах, че това видение е предрекло последните ми дни.

— Но аз се нуждая от теб — каза Лираел, плачейки, обгръщайки с ръце крехката фигура. — Имам нужда от някого! Не мога да продължа да бъда сама!

— Можеш и ще го направиш — каза Филрис ожесточено. — Нека кучето бъде твой другар, приятелят, от който имаш нужда. Трябва да научиш повече за съществото, което си освободила, и да го унищожиш! Проучи библиотеката. Не забравяй, че докато Клеър могат да виждат в бъдещето, останалите го създават. Усещам, че ти ще бъдеш създател, а не наблюдател. Трябва да ми обещаеш, че ще бъде така. Обещай ми, че няма да се предадеш. Обещай ми, че никога няма да изгубиш надежда. Сътвори бъдещето си, Лираел!

— Ще се опитам — прошепна Лираел, усещайки как свирепата сила на Филрис се влива в нея. — Ще се опитам.

Филрис сграбчи ръката й, по-силно, отколкото Лираел очакваше от тези тънки и остарели пръсти. После я целуна по челото, изпращайки трептяща енергия през нейния символ на Хартата, през цялото й тяло и до подметките на обувките й.

— Никога не съм била близка с Ариел или нейната майка — каза тихо Филрис. — Предполагам, че прекалено се вживях в ролята на Клеър, прекалено бях погълната от бъдещето. Радвам се, че не закъснях с разговора си с теб. Сбогом, моя прапраправнучке. Не забравяй обещанието си!

При тези думи, тя излезе от помещението, горда и с изправен гръб, така че човек, който не знаеше колко е стара, никога не би допуснал, че е работила в тези отделения повече от сто години, и е живяла още петдесет.

 

Лираел никога повече не видя Филрис. Тя плака с множеството други момичета на Сбогуването в залата, забравила за непоносимостта си към новата синя туника, и почти без да забелязва, че стърчи с цяла глава над всички останали деца и много от облечените в бяло Клеър, които наскоро се бяха пробудили за своята дарба.

Не беше сигурна колко е плакала за Филрис и колко за себе си, че е останала отново сама. Изглежда беше орисана да няма никакви близки приятели. Само безброй братовчедки и една леля.

Ала Лираел не забрави думите на Филрис и на следващия ден се върна на работа, макар че гласът й бе все така слаб и леко накуцваше: След седмица успя тайно да се сдобие с копия от „За създаването на привидения“ и „Невероятни привидения за седемдесет дни“, тъй като се оказа твърде трудно да измъкне „Създаване и управление на магически същества“ от заключената й кутия. Бестиариите също се оказаха проблемни, тъй като всички, които успя да открие, бяха приковани към лавиците. Тя се ровеше в тях, когато наоколо нямаше никой, но без особено успех. Очевидно, щеше да й отнеме известно време да разбере точно какво е било онова същество.

Винаги, когато можеше, тя минаваше покрай вратата със слънцето и проверяваше заклинанието си, уверявайки се, че магията е останала, приковавайки вратата, пантите и ключалката към заобикалящия ги камък. Тогава страхът неизменно я обземаше и понякога тя си мислеше, че долавя острата миризма на Свободната магия, сякаш чудовището стоеше от другата страна на вратата, разделено от нея само от тънката преграда на дървото и заклинанието.

После си спомняше думите на Филрис и бързо се връщаше в кабинета си, за да работи върху своето кучешко привидение; или отиваше при последния бестиарий, който беше открила, за да провери дали в него има описание на същество с вид на жена, с очи от сребрист огън и нокти на богомолка, творение на Свободната магия, злобата и ужасния глад.

Понякога се стряскаше посред нощ, а кошмарът от отварящата се врата избледняваше бавно с мъчителното й пробуждане. Тя би проверявала вратата и по-често, но след деня на Стражата на хиляда петстотин и шейсетте, главната библиотекарка беше наредила всички библиотекари да влизат в Старите етажи само по двойки, така че беше по-трудно да се промъкваш дотам и обратно. Стражата не бе видяла нищо съществено, чу Лираел, но Клеър очевидно се тревожеха от нещо, намиращо се близо до дома им. Библиотеката не беше единственото отделение, което вземаше предпазни мерки: из Глетчера и мостовете патрулираха допълнителни отряди от разузнавачи, екипите от парното отделение също работеха по двама и много вътрешни врати и коридори бяха затворени и заключени за пръв път от Реставрацията.

Лираел провери вратата към стаята с цветната градина четиридесет и два пъти за седемдесет и три дни, преди да открие бестиарий, в който се упоменаваше какво е съществото. През онези десет дни на тревоги, учение и подготовка, тя беше претърсила единадесет бестиария и бе извършила по-голямата част от предварителната работа, необходима за създаването на кучешко привидение.

Всъщност именно кучешкото привидение бе обсебило съзнанието й, когато най-сетне откри данните за чудовището. Мислеше си кога ще може да направи следващите заклинания, дори докато ръцете й отваряха малката книга с червена подвързия, озаглавена просто „Същества от Нейджи“. Прелиствайки страниците без особени очаквания, погледът й бе привлечен от една гравюра, която изобразяваше тъкмо това, което търсеше. Придружаващият текст поясняваше, че който и да е, или е бил този Нейджи, той или тя се е натъкнал на същия тип чудовище, което Лираел бе освободила от покрития със стъкло ковчег.

На ръст достига повече от този на висок мъж и по принцип приема формата на красива жена, въпреки че същността му е променлива. Стилкън често има огромни куки или щипци вместо ръце, които използва с лекота, за да хваща плячката си. Устата му обикновено изглежда като човешка, докато нея отвори, разкривайки двойни редове зъби, тесни и остри като игли. Тези зъби могат да бъдат от ярко сребро или черни като нощта. Очите на стилкън също са сребърни и горят със странен огън.

Лираел потръпна, докато четеше това описание, като караше веригата, която придържаше книгата към лавицата, да трака и дрънчи. Тя бързо се огледа наоколо, за да провери дали някой беше чул, за да дойде да погледне между лавиците. Ала нямаше никакъв звук, освен собственото й дишане. Тази стая се използваше рядко, подслонила колекция от мрачни лични спомени. Лираел беше дошла тук, само защото „Същества от Нейджи“ беше отбелязана в показалеца в читалнята като някакъв вид бестиарий.

Успокоявайки ръцете си, тя продължи да чете, а думите достигаха само до известна част от съзнанието й. Останалата част се бореше с факта, че след като вече разполагаше със знанието, което търсеше, трябваше да се изправи срещу стилкън и да го унищожи.

Стилкън е дух на Свободната магия, така че не може да бъде увреден от земни материи, например обикновена стомана. Нито може да бъде докоснат от човешка плът, защото материята, от която е съставен, застрашава живота. Стилкън не може да бъде унищожен, освен чрез Свободна магия в ръцете на магьосник, по-силен от него самия.

Лираел преустанови четенето, преглътна нервно и отново се върна на последния ред. „Не може да бъде унищожен, освен чрез Свободна магия“, четеше тя отново и отново. Ала тя не умееше да прави никакви Свободни магии. Това не беше позволено. Свободната магия беше твърде опасна.

Неспособна да мисли за това какво би могла да стори, Лираел продължи да чете — и въздъхна дълго и облекчено, докато книгата продължаваше.

Само че, докато унищожението е по силите само на Свободната магия, стилкън може да бъде възпрян чрез магия на Хартата и затворен в съд или структура, например бутилка от метал или декоративен кристал (обикновено стъкло, което е твърде чупливо от съображения за сигурност), или в пресъхнал кладенец, покрит с камъни.

Аз самият съм опитвал да го сторя, използвайки заклинанията, които изброявам по-долу. Но ви предупреждавам, че тези заклинания са особено силни и заимстват от не по-малко от три от главните символи на Хартата. Само един голям специалист — какъвто аз не съм — би се осмелил да ги използва без помощта на омагьосан меч или пръчка от самодивско дърво, заредена с първия цикъл от седемте символа за обуздаване на стихиите, както и втория цикъл, а всички те трябва да се свържат с главния символ…

Лираел отново преглътна, а гърлото внезапно я заболя. Системата от знаци, която Нейджи използваше, се отнасяше до същия главен символ, който я бе изгорил. Още по-лошо, тя не знаеше втория цикъл от символи за възпиране на огъня и въздуха и нямаше представа как всички те биха могли да се поставят върху меч или пръчка от самодивско дърво. Дори не знаеше къде би могла да открие самодивско дърво, ако става на въпрос.

Бавно затвори книгата и я постави обратно на лавицата, като внимаваше да не издрънчи с веригата. Част от нея беше разочарована. След като най-сетне откри що за същество беше онова, се налагаше да открие още. Друга част от нея изпитваше облекчение, че няма да й се наложи да се сблъсква със стилкън. Поне засега.

Щеше да има време най-напред да създаде кучешкото привидение. Поне тогава щеше да има нещо… някого, с когото да разговаря за всичко това. Дори и да не може да й отговаря или помага.