Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

Глава петнадесета
Нашествието на мъртвите

Пет минути по-късно, целият отбор излезе на пътя сред дъжда, тичайки на юг. По предложение на Самет се бяха въоръжили с бухалки за крикет, греди от вратата с метални върхове и топки за крикет. Сержантът от военна полиция бягаше с тях, а револверът му все така потушаваше протестите на Кохрейн.

В началото момчетата приемаха всичко като шега, с много патос и усърдие. Ала когато се стъмни и дъждът се усили, те се умълчаха. Шегите престанаха напълно, когато зад гърба им се чуха четири бързи изстрела, последвани от далечен, изпълнен с болка, писък.

Самет и сержантът се спогледаха и този поглед издаваше страх и зловеща осведоменост. Изстрелите и викът сигурно идваха от ефрейтор Харис, който се бе върнал на поста.

 

 

— Някъде наблизо има ли поток или течаща вода? — попита запъхтяният Самет, припомнил си предупредителното стихче за мъртвите, което знаеше още от дете. Сержантът поклати глава, но не му отговори. Продължаваше да поглежда назад през рамо и почти губеше равновесие, докато тичаха. Малко след като чуха вика, той видя онова, което търсеше, и го показа на Самет: три червени сигнални ракети с парашути, които се спускаха надолу на няколко мили на север.

— Харис поне е пуснал гълъба — изпухтя той. — Или пък телефонът е проработил, понеже пистолетът му гръмна. — Скоро ще изпратят тук резервната рота и взвода от разузнаването, сър.

— Дано — отвърна Самет. Вече усещаше присъствието на мъртвите зад тях, приближаваха се бързо. Изглежда никъде напред нямаше надежда за безопасност. Нито някой стабилен хамбар или ферма, нито поток, чиято течаща вода мъртвите не можеха да прекосят. Всъщност пътят се спускаше надолу и се превръщаше в пропаднала пътека, още по-тъмна и по-тясна, идеалното място за засада.

Когато Сам се замисли за това, почувства как усещането му за мъртвите внезапно се променя. В началото това го дезориентира, докато не разбра за какво става дума. Пред тях току-що се бе изправил един мъртъв дух, някъде в мрака около пътя с висок банкет. Още по-лошо, той беше нов, излязъл от пределите на смъртта точно в този момент. Това не бяха духове със собствена воля, проникнали тук през границата. Те бяха мъртви ръце, създадени от някой некромант от другата страна на Стената. Контролирани от ума на некроманта, те бяха много по-опасни от независимите духове.

— Спрете! — извика Сам, а гласът му проряза равномерно падащия дъжд и стъпките по асфалта. — Те са пред нас. Трябва да излезем от пътя!

— Кои са пред нас, момче? — извика Кохрейн, отново вбесен. — Това вече стигна твърде далече…

Гласът му пресекна, когато от сенките пред тях се олюля една фигура точно в средата на пътя. Беше човек, или поне някога бе бил такъв. Сега ръцете му бяха висящи ивици плът, а главата му представляваше гол череп, върху който се открояваха дълбоки очни кухини и блестящи зъби. Той несъмнено беше мъртъв, а от него, над благоуханния аромат на дъжда се носеше вонята на гнило. Докато вървеше, от тялото му падаха буци пръст, които показваха, че току-що е излязъл от земята.

— Наляво! — извика Сам, като сочеше с пръст. — Всички да вървят наляво!

Викът му подтикна към действие безмълвната процесия и момчетата прескочиха каменната ограда, която ограждаше пътя. Кохрейн бе един от първите, които се прехвърлиха оттатък, запокитил чадъра си настрана.

Мъртвото същество също се движеше, преминавайки в тромав бяг, щом усети живота, за който копнееше. Сержантът се опря на стената и зачака, докато приближи на три метра. После изпразни тежкия си револвер, калибър 0,455 в торса му, като даде пет бързи последователни изстрела, придружени от въздишка на облекчение, че оръжието наистина работи.

Съществото бе повалено и накрая падна, но сержантът не изчака. Беше прекарал достатъчно дълго на Границата, за да знае, че то отново ще се изправи. Куршумите можеха да спират мъртвите ръце, но само ако ги разкъсаха на парчета. Белите фосфорни гранати даваха по-добър резултат и ги превръщаха в пепел — когато работеха. Пистолетите, гранатите и всички подобни стандартни оръжия от Анселстиер преставаха да функционират с приближаването до Стената и Старото кралство.

— По хълма! — извика Сам, посочвайки едно възвишение в земята пред тях, където гората оредяваше. Ако успееха да се доберат до него, поне щяха да могат да видят съществото, което идваше и да разполагат с дребното предимство да се намират нависоко.

Зад тях се чу пронизителен нечовешки вик, наподобяващ този от случайно настъпен мях, по-скоро квичене, отколкото писък. Сам знаеше, че излиза от изсъхналите дробове на някоя мъртва ръка. Тази се намираше по-далече вдясно от съществото, което сержантът беше застрелял. В същото време, той долови присъствието на още създания, придвижващи се отляво и отдясно, започнали да обграждат хълма.

— Там някъде има некромант — каза той, докато тичаха. — А трябва да има и много трупове, не много далече оттук.

— Камион, пълен с онези южняци… излезе от пътя недалеч оттук преди шест седмици — каза бързо сержантът, докато си поемаше дъх. — Деветнайсет убити. Малко е… загадъчно къде са отивали… както и да е… портиерът в църквата нямаше да разреши… нито пък в крематориума на армията… така че ги погребаха до пътя.

— Глупаво! — извика Самет. — Твърде близо е до Стената! Трябвало е да ги изгорят!

— Проклетите бюрократи — изпухтя сержантът и пъргаво се мушна под един клон. — Според устава се забраняват погребенията в района на… Границата. Но това е… извън него, разбираш ли?

Самет не отговори. Сега катереха самия хълм и той се нуждаеше от целия си въздух. Усети, че сега зад тях има поне дванайсет мъртви ръце и по три-четири от всяка страна, а ставаха все повече. А имаше и нещо, някакво присъствие, което навярно се излъчваше от некроманта, на мястото, където бяха — или са били — погребани труповете.

На върха на хълма не растяха дървета, освен няколко брулени от вятъра фиданки. Преди да стигнат дотам, сержантът извика да спрат точно пред хребета.

— Надясно! Сгъстете редиците! Липсва ли някой? Колко…

— Шестнайсет, с мистър Кохрейн — каза Ник, който смяташе със скоростта на светлината. Кохрейн го изгледа свирепо, но замълча, отново привеждайки глава, докато се опитваше да си поеме въздух. — Всички са тук.

— С колко време разполагаме, сър? — попита сержантът Сам, докато двамата се взираха в дърветата. Беше трудно да се види нещо. Видимостта намаляваше заради все по-силния дъжд и настъпването на нощта.

— Първите двама или трима ще ни настигнат след минути — каза мрачно Самет. — Дъждът ще ги забави малко. Ще трябва да ги повалим на земята и да ги прободем с гредите от вратата и да опитаме да ги приковем стабилно. Ник, разпредели всички в групи по трима. Двама батсмени и някой, който да държи гредите в готовност. Не, Худ — върви при Асмер. Когато дойдат, аз ще отвлека вниманието им с… ще ги разсея. Батсменът трябва да удря възможно най-силно и право в краката, а после да забие по една греда през всяка ръка и крак.

Самет замълча, когато видя, че едно от момчетата оглежда дългата близо метър греда и металния шип на върха й. Съдейки по изражението на лицето му, беше очевидно, че не си представя как я забива в каквото и да било.

— Това не са хора! — извика Сам. — Те вече са мъртви. Ако не се биете с тях, ще ни убият. Мислете за тях като за диви животни и не забравяйте, че се борим за живота си!

Едно от момчетата заплака беззвучно, а сълзите тихо се стичаха по лицето му. В началото Сам си помисли, че е от дъжда, преди да забележи отчаяния поглед, който издаваше пълен и абсолютен ужас.

Готвеше се да пробва с още няколко окуражителни думи, когато Ник посочи хълма и извика:

— Ето ги, идват!

Откъм дърветата се задаваха три мъртви ръце, олюлявайки се като пияни, а крайниците им видимо бяха извън контрол. Телата им са били твърде изпочупени при сблъсъка, помисли си Сам, преценявайки силата им. Това беше добре. Щеше да ги забави и да ги направи по-некоординирани.

— Ник, твоят отбор може да се заеме с онзи вляво — нареди той бързо. — Тед, този в средата е за теб, а за Джак е левият. Целете се в коленете и забийте гредите веднага щом ги повалите. Не им позволявайте да ви сграбчат — много по-силни са, отколкото изглеждат. Всички останали — включително и вие, сержант, ако обичате, и мистър Кохрейн — ще стоите настрана и ще помагате на всеки отбор, изпаднал в беда.

— Тъй вярно, сър! — отвърна сержантът. Кохрейн само кимна мрачно, вторачен в наближаващите мъртви ръце. За първи път, откакто го помнеше Сам, лицето му не беше червено. Беше бяло, бледо почти колкото отблъскващо бледата кожа на приближаващите мъртви.

— Изчаквайте моите заповеди — извика Сам и в същото време посегна към Хартата. Беше невъзможно да се използва в по-голямата част на Анселстиер, но толкова близо до Стената беше само трудно, нещо като това да се опитваш да доплуваш до дъното на дълбока река.

Самет откри Хартата и си позволи миг на утеха, причинен от познатия допир с нея, а нейната неизменност и цялост го свързваха с всичко съществуващо. После извика символите, които му трябваха, като ги задържа в съзнанието си, докато имената им се оформиха в гърлото му. Когато всичко беше готово, той протегна дясната си ръка, с разперени три пръста, всеки от които сочеше по един от наближаващите мъртви същества.

— Анет! Калю! Фърън! — изстреля той имената им, и символите политнаха от пръстите му като лъскави сребърни остриета, свистейки във въздуха по-бързо, отколкото би могло да ги проследи което и да е око. Всеки от тях се заби в по една от мъртвите ръце, пробивайки дупка колкото юмрук в разлагащата се плът. И тримата политнаха назад, а един се стовари на земята, размахвайки ръце и крака като обърнат по гръб бръмбар.

— По дяволите! — възкликна едно от момчетата до Сам.

— Сега! — извика Сам и учениците се втурнаха напред с рев, размахвайки импровизираните си оръжия. Сам и сержантът тръгнаха с тях, но Кохрейн нападна сам, като тичаше по хълма перпендикулярно на всички останали.

Последваха неразчленими викове, бухалките се издигаха и спускаха и с глух звук пронизваха плътта на мъртвите, а след това се забиваха в мократа земя.

Сам преживя всичко това в някакво странно обезумяло състояние, сложна смесица от звуци, образи и емоции, така че изобщо не беше сигурен какво става. После сякаш излезе от това състояние на силен гняв и се улови, че помага на Друит Майнър да забие една греда в ръката на някакво гърчещо се чудовище. Макар и прободено във всеки крайник, то продължаваше да се съпротивлява, като счупи едната греда и замалко да се освободи, преди едно от момчетата от резерва да съобрази да търколи голям камък върху свободната му ръка.

Всички ликуваха, осъзна Сам, когато отстъпи назад и избърса дъжда от лицето си. Всички, освен него, защото долавяше присъствието на още мъртви, които идваха откъм пътя и другата страна на хълма. Едно бързо проучване установи, че са останали само три греди, а две от петте бухалки бяха счупени.

— Връщайте се — нареди той, прекратявайки веселбата. — Идват още.

Когато се оттеглиха, Ник и сержантът се приближиха до Сам. Ник заговори пръв, и тихо попита:

— Какво ще правим сега, Сам? Онези същества още мърдат! Ще се освободят до половин час.

— Войските от Границата ще пристигнат дотогава — прошепна Сам, поглеждайки сержанта, който кимна утвърдително. — Тревожа се заради новите, които идват. Единственото, което ми хрумва да направим…

— Какво? — попита Ник, когато Сам млъкна по следата на изречението.

— Всички те са мъртви ръце, а не мъртви със свободна воля — отвърна Сам. — Наскоро създадени. Техните духове са онова, което некромантът е успял да призове набързо, затова не са нито силни, нито умни. Ако успея да се добера до човека, който ги управлява, може би ще се обърнат един срещу друг, или ще започнат да бродят в кръг. Някои дори биха могли да се върнат в смъртта.

— Ами тогава да намерим онова приятелче некромант! — заяви твърдо Ник. Гласът му беше спокоен, но не се удържаше да не поглежда тревожно надолу по хълма.

— Не е толкова лесно — каза разсеяно Сам. Почти цялото му внимание беше насочено към мъртвите ръце, които усещаше около тях. Долу, до пътя, имаше десет, и шест някъде от другата страна на хълма. И двете групи се движеха в разпокъсани редици. Очевидно некромантът възнамеряваше да ги накара да атакуват едновременно, от двете страни.

— Не е толкова лесно — повтори. — Некромантът е някъде там долу, поне физически. Ала почти със сигурност е в смъртта, а тялото му е предпазено от някакво заклинание или нещо като телохранител. За да се доберем до него, ще се наложи да вляза в смъртта, а нямам нито меч, нито звънци или каквото и да било друго.

— Да влезеш в смъртта ли? — попита Ник, а гласът му се повиши с половин октава. Очевидно се канеше да каже и още нещо, но погледна купа с мъртви ръце и замълча.

— Дори нямам време да си направя защитен ромб — промърмори си Сам под носа. Всъщност никога досега не беше влизал сам в смъртта. Беше го правил само с майка си, Абхорсен. Сега отчаяно му се щеше тя да е тук. Но нея я нямаше, а той не можеше да измисли какво друго да направи. Почти със сигурност би могъл да избяга сам, но не можеше да изостави останалите.

— Ник — каза той, взел решение. — Ще вляза в смъртта. Докато съм там, няма да мога да виждам или усещам нищо тук. Тялото ми ще изглежда замръзнало, затова ще имам нужда от теб — и от вас, сержант — да ме пазите по най-добрия начин. Възнамерявам да се върна преди мъртвите да пристигнат тук, но ако не го направя, опитайте да ги забавите. Хвърляйте топки за крикет, камъни, и всичко друго, което намерите. Ако не успеете да ги спрете, хванете ме за раменете, но иначе не ме докосвайте.

— Дадено — отвърна Ник. Беше видимо озадачен и уплашен, но протегна ръка. Сам я пое и двамата се ръкуваха, докато останалите момчета ги наблюдаваха с любопитство, или се взираха в дъжда. Само сержантът помръдна, подавайки меча си на Сам откъм дръжката.

— Това ще ви трябва повече, отколкото на мен, сър — каза той. После, повтаряйки мислите на Сам, добави: — Ще ми се майка ви да беше тук. Успех, сър.

— Благодаря — каза Сам, но му върна меча. — Боя се, че само омагьосан меч би могъл да ми помогне. Задръжте го.

Сержантът кимна и взе меча. Сам зае отбранителна боксьорска поза и затвори очи. Потърси границата между живота и смъртта и с лекота я откри, като за миг изпита странното усещане едновременно за дъжда, сипещ се по тила му, докато лицето му беше поразено от невероятния студ в смъртта, където никога не валеше.

Напрягайки цялата си воля, той пое към студа, принуждавайки душата си да премине в смъртта. После, без предупреждение, се озова там, а студът вече беше навсякъде около него, не само върху лицето му. Очите му се отвориха рязко и той видя бледата сива светлина на смъртта и усети тягата на речното течение по краката си. В далечината чу рева на Първата порта и потръпна.

Обратно в живота, Ник и сержантът видяха как цялото тяло на Сам внезапно се скова. Изневиделица се появи мъгла, която се уви около краката му като лоза. Докато продължаваха да се взират, по лицето и ръцете му се образува скреж — ледена покривка, която дъждът не отмиваше.

— Не съм сигурен, че вярвам на очите си — прошепна Ник, когато отмести поглед от Сам и го насочи към приближаващите мъртви.

— Най-добре да повярваш — каза мрачно сержантът. — Защото те ще те убият, независимо дали вярваш в тях или не.