Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 43 гласа)

Глава двадесет и трета
Тревожен сезон

Принц Самет стоеше разтреперан на тясната пътека на часовоите във втората по височина кула в двореца. Беше си сложил най-тежката кожена пелерина, но въпреки това вятърът проникваше под нея, а не му се занимаваше да прави заклинание на Хартата за топлина. Донякъде му се искаше да настине, защото така би се отървал от програмата за обучение, която му бе наложила Елимер.

Той стоеше на пътеката на часовоите поради две причини. Първата беше, че искаше да погледне навън с надеждата, че ще види как се връщат или майка му, или баща му. Втората беше, че искаше да избягва Елимер, както и всеки друг, който желаеше да организира живота му.

На Сам му беше мъчно за родителите му, не само защото щяха да го избавят от тиранията на Елимер. Само че някой непрекъснато имаше нужда от Сабриел далече от Велизар, и тя летеше с червено-златистото си Хартиено крило от една проблемна точка до друга. Зимата беше тежка, както често чуваше Сам да казват хората, защото мъртвите и създанията на Свободната магия бяха много активни. Той винаги потръпваше вътрешно при тези думи, тъй като знаеше, че погледите им са вперени в него и че би трябвало да изучава „Книга за мъртвите“, подготвяйки се да помага на майка си.

В момента би трябвало да учи, помисли си той мрачно, но продължи да се взира навън над заскрежените градски покриви и през извисяващия се дим на хилядите уютни огнища.

Изобщо не беше отварял книгата, откакто Елимер му я даде. Сребристозеленият том си стоеше заключен на сигурно място в един шкаф на неговата работилница. Сещаше се за нея всеки ден, поглеждаше я, но не можеше да си наложи да я прочете. Всъщност прекарваше часовете, в които трябваше да я изучава, в опити да измисли начин да каже на майка си, че не би могъл да го направи. Не можеше да прочете книгата и не можеше да понесе мисълта, че отново ще отиде в смъртта.

Елимер му позволяваше да изучава книгата два часа дневно, които наричаше „подготовка за Абхорсен“, но Сам не се занимаваше с четене. Вместо това пишеше. Пишеше реч след реч, където се опитваше да обясни чувствата и страховете си. Писма до Сабриел. Писма до Тъчстоун. Писма и до двамата му родители. Всички те се озоваваха в огъня.

— Просто ще й кажа — заяви Сам на вятъра. Не говореше прекалено силно, да не би часовоят в далечния край на кулата да го чуе. Стражата вече смяташе, че той е жалко подобие на принц. Не му се искаше да си мислят, че е и полудял принц.

— Не, ще кажа на татко, а после той може да каже на нея — добави след кратък размисъл. Ала Тъчстоун едва се бе върнал от Ийстуел, когато се наложи да замине на юг, до охранявания форт в Бархедрин Хил, непосредствено на север от Стената. Получиха се сведения, че жителите на Анселстиер позволяват на групи бежанци от Юг да прекосяват Стената и да се заселват в Старото кралство — всъщност да бъдат убивани от съществата или диваците, които се скитаха из района на Границата. Тъчстоун бе заминал да проучи тези доклади, да провери какво са намислили хората от Анселстиер, и да спаси онези южняци, които бяха оцелели.

— Глупави анселстиерци — промърмори Сам, ритайки оградата. За нещастие, другият му крак се подхлъзна по заледения камък и той залитна към оградата, удряйки кокалчето на лакътя си.

— Ох! — възкликна, хващайки се за лакътя. — По дяволите!

— Добре ли сте, сър? — попита стражът, който се приближи тичайки, а подкованите му ботуши бяха много по-стабилни от пантофите на Сам от заешка кожа. — Нали не искате да си счупите крака.

Сам се намръщи. Знаеше, че перспективата да играе танца на Птицата на Изгрева беше постоянен източник на забавления за стражата. Самоуважението му страдаше още повече от зле прикрития им присмех и лекотата, с която Елимер изпълняваше собствената си бъдеща роля, държейки се като помощник-регент с изисканост и авторитет — поне в очите на всички, освен на Сам.

Мъчните репетиции за ролята му на Птицата на Изгрева по време на Зимния и Летния фестивал бяха само една от многото области, в които той се проявяваше като по-лош наследник от сестра си. Не можеше да се преструва на ентусиазиран от танците, често заспиваше в съда, и въпреки че знаеше, че много добре си служи с меча, някак не му се щеше да разширява уменията си като тренира със стражата.

Нито пък се представяше добре в перспективата. Елимер винаги се нахвърляше върху поставената задача, трудейки се като обезумяла. Сам правеше тъкмо обратното, зяпайки във въздуха и тревожейки се за неясното си бъдеще, като често се захласваше толкова много, че преставаше да прави онова, което му бе наредено.

— Сър, добре ли сте? — повтори стражът.

Сам примигна. Ето, отново го правеше. Взираше се в празното пространство, докато си мислеше за това взиране.

— Да, благодаря — каза той, огъвайки пръстите в ръкавицата. — Подхлъзнах се. Ударих си кокалчето на лакътя.

— Видяхте ли нещо интересно там? — попита стражът. Казваше се Брел, припомни си Сам. Много добронамерен страж, не от онези, които прикриваха усмивките си всеки път, когато Сам минаваше покрай тях, облечен в костюма си на Птицата на Изгрева.

— Не — отвърна той, клатейки глава. Отново погледна навън, към вътрешността на града. Зимният фестивал щеше да започне след няколко дни. Изграждането на Панаира на леда беше в разгара си. Огромна, препълнена шатра-град, издигната върху заледената повърхност на езерото Лосар, Панаирът на леда бе съпроводен от зрелищни фургони и играчи, шутове и жонгльори, музиканти и магьосници, изложби и изложения, както и всевъзможни игри, да не говорим за храната от всеки край на Старото кралство и отвъд него. Езерото Лосар заемаше деветдесет акра от централната алея на Белизар, ала Зимният панаир излизаше извън пределите й, прехвърляйки се към обществените паркове по бреговете му.

Сам винаги бе харесвал Ледения панаир, но сега го наблюдаваше без интерес. Усещаше само студена и черна депресия.

— Цялата веселба на панаира — каза Брел, като плесна с ръце. — Изглежда тази година фестивалът ще бъде хубав.

— Нима? — попита мрачно Сам. Трябваше да танцува в последния ден от фестивала, преоблечен като Птицата на Изгрева. Негово беше задължението да пренесе зеленото клонче на Пролетта в края на Зимната процесия, зад Снега, Градушката, Лапавицата, Мъглата, Бурята и Скрежа. Всички те бяха професионални танцьори на кокили, така че не само се извисяваха заплашително над Птицата, но и излагаха на показ липсата на умения у Сам.

Зимният танц беше дълъг и сложен и се проточваше цели две мили по лъкатушните пътища на Панаира. Ала той беше много по-дълъг от него, защото имаше повторения, когато Шестте призрака на Зимата приклякаха около птицата и опитваха да удължат своя сезон, като откраднат клончето на Пролетта изпод златното крило на Сам, или като го препъват с кокилите си.

Досега бяха провели две пълни репетиции. Призраците на Зимата трябваше да се провалят в опитите да препънат Птицата, но досега дори и уменията на останалите танцьори не успяваха да попречат на Птицата да се препъне. До края на първата репетиция, Птицата бе паднала три пъти и два пъти бе прегънала клюна си, а перата й несъмнено бяха твърде разрошени. Втората репетиция се бе оказала още по-трагична, когато Птицата се удари в Лапавицата и я събори от кокилите й. Новата Лапавица отказваше да разговаря с него.

— Казват, че усилената тренировка се равнява на безпроблемен танц — каза Брел.

Сам кимна и извърна очи от стража. Нямаше и следа от Хартиено крило, носещо се срещу вятъра, нито от войници на коне, понесли кралското знаме по южния път. Да търси родителите си беше губене на време.

Брел се изкашля в ръкавицата си. Сам погледна назад, когато стражът наклони глава и продължи да марширува бавно по пътеката на часовоя, а тромпетът му леко се удряше в каиша на гърба му.

Той слезе долу. Вече бе закъснял за следващата репетиция.

 

 

Брел не беше прав, че лошите репетиции водят до успешни танци. През цялото време Сам се суетеше и препъваше, и само професионализмът и енергията на Шестте призрака спасиха танца от пълна катастрофа.

По традиция, всички танцьори от Фестивала се хранеха с кралското семейство в Двореца след танца, но Сам предпочете да се оттегли. Бяха му причинили достатъчно, както и той на тях, и синините бяха красноречиво доказателство за това. Беше сигурен, че към края Лапавицата нарочно го бе ударила с кокилите си. Тя беше сестра на една от онези, които бе съборил от кокилите по време на репетиция.

Вместо да присъства на вечерята, Сам се оттегли в работилницата, стараейки се да забрави проблемите си, като направи една особено сложна и интересна механично-магическа играчка. Елимер изпрати един паж да го повика, но не можеше да направи повече от това, без да смути всички, затова го оставиха на мира — поне за тази нощ.

Ала не и за следващия ден или дните след него. Елимер не можеше — или не желаеше — да разбере, че мрачното настроение на Сам се дължи на истински проблеми. Затова тя просто измисляше още задачи, които да му възложи. Нещо повече, тя започна да му натрапва по-малките сестри на приятелките си, като очевидно смяташе, че една добра жена би могла да разбере какво му е. Естествено, Сам на мига намразваше всяка, която Елимер толкова очевидно настаняваше до него на вечеря, или която „просто случайно“ наминаваше покрай работилницата му със счупена закопчалка на гривна, която трябва да се поправи. Непрестанните му притеснения за книгата и завръщането на майка му му оставяха съвсем малко енергия да поддържа приятелства, да не говорим за романтични връзки. Затова той си спечели репутацията на скован и резервиран човек, не само сред младите жени, с които го запознаваше Елимер, но и сред всички свои връстници из двореца. Дори хора, които през изминалите години бяха негови приятели, когато се прибираше у дома за ваканциите, установяваха, че вече не им е приятно в неговата компания. Сам, погълнат от собствените си грижи и ангажиран с официалните си задължения, почти не забелязваше, че връстниците му го избягват.

Ала той говореше с Брел по малко, тъй като двамата се озоваваха във втората по височина кула по едно и също време. За щастие стражът не беше приказлив по природа и също не възразяваше срещу мълчанието или склонността му да млъква и просто да се взира в града и морето.

— Днес имате рожден ден — каза Брел в една ранна, ясна и много студена утрин. Луната още се виждаше и около нея имаше пръстен, както се случваше само през най-студените зимни нощи.

Сам кимна. Тъй като се падаше две седмици след Зимния фестивал, рожденият му ден винаги биваше засенчван от това по-важно събитие. Тази година той беше още по-невзрачен заради продължителното отсъствие на Сабриел и Тъчстоун, които успяха само да изпратят съобщения и подаръци. Те, макар и очевидно грижливо подбрани, не развеселиха Сам. Особено след като единият беше туника със сребърните ключове на Абхорсен, разположени върху тъмносин фон, разделен на четири от златния замък на кралската фамилия върху червен фон, а другият беше книга, носеща заглавието „Манускрипт за възпирането на духове на Свободната магия“.

— Получихте ли хубави подаръци? — попита Брел.

— Туника — отвърна Сам. — И една книга.

— О — каза Брел. Удари ръцете си една в друга, за да възстанови кръвообращението си. — Значи без меч? Или куче?

Сам поклати глава. Не искаше меч или куче, но щеше да ги приеме по-добре, в сравнение с онова, което беше получил.

— Надявам се, че принцеса Елимер ще ви подари нещо хубаво — каза Брел след дълга дълбокомислена пауза.

— Съмнявам се — каза Сам. — Навярно ще организира някакъв урок.

Брел отново плесна с ръце, застана неподвижно и бавно огледа хоризонта от юг на север.

— Честит рожден ден — каза той, когато главата му завърши бавното си движение. — На колко ставате? Осемнайсет?

— Седемнайсет — отвърна Сам.

— О — каза Брел и отиде в другия край на кулата, за да повтори огледа на хоризонта.

Сам се върна долу.

Елимер наистина организира тържество за рождения му ден в Голямата зала, ала то беше много скучно, главно заради потискащото настроение на Сам. Той отказа да танцува, защото това беше единственият ден, в който можеше да си го позволи, и понеже беше неговият рожден ден, това означаваше, че и никой друг не може да го прави. Отказа да отвори подаръците си пред всички, защото нямаше настроение за това, и само си поигра с печената на скара риба-меч с лимон и задушена в масло дребнозърнеста пшеница, която навремето беше любимото му ястие. Всъщност се държа като разглезено, сърдито седемгодишно хлапе, вместо като млад мъж на седемнайсет. Знаеше го, но усещаше, че не може да спре. За пръв път от седмици насам можеше да откаже да се подчини на заповедите на Елимер или, както тя ги наричаше, „горещи препоръки“.

Тържеството приключи рано, всички бяха сърдити и раздразнителни. Сам отиде направо в работилницата, пренебрегвайки шепота и косите погледи, докато излизаше от залата. Не го интересуваше какво мислят останалите, макар че с притеснение долови погледа на Джал Орън, който го проследи изпод качулката, докато излизаше. Джал със сигурност щеше да докладва за недостатъците му, когато родителите му се завърнат, ако не решеше преди това да изпрати някое от своите обобщения, от които Сам с основание се страхуваше, за да разкаже точно какво не е наред в поведението му.

Ала дори и някое от конските на Джал щяха да изглеждат незначителни, когато майка му разбереше истината за своя син. Сам не се осмеляваше да мисли по-далече от това разкритие. Не можеше да си представи какво ще последва, или какво ще бъде собственото му бъдеще.

Кралството трябваше да има бъдещ Абхорсен и кралски наследник. Очевидно Елимер беше съвършеният кралски наследник, така че Сам трябваше да бъде бъдещият Абхорсен. Само че не можеше да го направи. Не че не искаше, както щяха да си помислят всички. Не можеше.

Онази нощ, както бе правил стотици пъти досега, Сам отключи шкафа вляво от работния си плот и си наложи да погледне „Книгата за мъртвите“. Тя стоеше върху една полица, блестейки със зловещата си зелена светлина, която засенчваше мекия блясък на светлините на Хартата по тавана.

Той посегна към нея, подобно на ловец, опитващ се да погали вълк, с напразната надежда, че може би е просто едно дружелюбно куче. Пръстите му докоснаха сребърната закопчалка и гравираните върху й символи на Хартата, ала преди да успее да направи нещо повече, бе обзет от силно треперене, а кожата му стана студена като лед. Сам опита да укроти треперенето и да не обръща внимание на студа, но не успя. Отдръпна ръката си и се оттегли пред камината, където коленичи, обзет от мъка, обгърнал с ръце коленете си.

 

 

Седмица след рождения си ден, Сам получи писмо от Ник. Или по-скоро, онова, което беше останало от него, защото писмото бе написано върху машинно произведена хартия. Както всички продукти на технологията в Анселстиер, хартията бе започнала да се руши при прекосяването на Стената и сега се разпадаше на съставните си части. В миналото Сам често бе казвал на Ник да използва ръчно изработена хартия, но той никога не го правеше.

Все пак, писмото се беше запазило достатъчно, за да може да се досети, че Ник го моли за виза за Старото кралство, за себе си и един негов слуга. Възнамеряваше да прекоси Стената в средата на зимата и щеше да бъде благодарен, ако Сам го посрещне на граничния пункт.

Сам се развесели. Ник винаги успяваше да го разведри. Той веднага направи справка в алманаха си, за да провери на какво съответства средата на зимата в Анселстиер в Старото кралство. По принцип Старото кралство имаше цял сезон преднина пред Анселстиер, но се наблюдаваха някои странни вариации, които трябваше да се проверят внимателно в алманаха, особено около слънцестоенето и смяната на сезоните.

Навремето е било почти невъзможно човек да се снабди с алманаси за Старото кралство и Анселстиер като този на Сам, но преди десет години Сабриел бе заела своя на кралския печатар, който го бе променил, за да включи всички изписани на ръка коментари и бележки в полето от Сабриел и предишните Абхорсен. Това се оказа дълъг и труден процес. Крайният резултат беше много приятен в естетическо отношение, с ясен, леко вдлъбнат шрифт върху нова ленена хартия, но беше много скъп. Сабриел и Тъчстоун внимателно определяха кой да получи разрешение да си купи тези алманаси. Самет беше много горд, когато го удостоиха с такъв на дванадесетия му рожден ден.

За щастие в алманаха имаше точно съответствие на средата на зимата, а не просто някое уравнение, което да се реши, и което да изисква аспекти на луната и други наблюдения. На този ден в Анселстиер, в Старото кралство щеше да бъде Денят на корабите, в третата седмица от пролетта. Дотогава все още оставаха много седмици, но поне Сам имаше нещо положително, което да очаква.

След писмото на Ник, настроението му се подобри малко и той се разбираше по-добре с всички в двореца, с изключение на Елимер. Останалата част от зимата премина без някой от родителите му да се прибере у дома и без някакви особено силни бури или ужасния, сковаващ костите студ, който понякога нахлуваше от североизток, съпътстван от стада заблудили се китове, които иначе не влизаха в Серско море.

В климатично отношение зимата беше невероятно мека, ала в двора и града хората все още говореха за нея като за лоша. През този сезон из цялото Кралство бе имало повече неприятности, отколкото през всяка от последните десет зими, неприятности, каквито не бяха виждани от ранните дни на царуването на Тъчстоун. Пощенските ястреби непрекъснато летяха от и до Мюз Тауър, а госпожа Фини бе с кървясали очи и още по-раздразнителна от обичайното, тъй като нейните рожби, ястребите, бяха притиснати да отговорят на потребностите от комуникация. Много от съобщенията, които пренасяха ястребите, бяха доклади за мъртвите и за създания на Свободната магия. Голяма част от тях се оказаха фалшиви, но и много отговаряха на действителността, и всички те се нуждаеха от вниманието на Сабриел.

Имаше и друга новина, която обезпокои Сам. Едно писмо от баща му твърде много му напомняше за онзи ужасен ден на Границата, когато мъртвите южняци бяха нападнали отбора му по крикет и той се бе изправил срещу некроманта в смъртта.

Сам занесе писмото във втората по височина кула, за да го прочете внимателно и да го обмисли, докато Брел крачеше наоколо. Той прочете три пъти един конкретен пасаж:

Армията на Анселстиер, вероятно по нареждане на правителството, е позволила на група „доброволци“ от Юга да влязат в Старото кралство при един от старите Пресечни пунктове на Стената, в разрез с всички досегашни споразумения и здравия разум. Очевидно Королини е получил още подкрепа и това е изпробване на плана му да изпрати всички южняци в Кралството.

Сложих край на по-нататъшните прекосявания, доколкото мога, и подсилих охраната при Бархедрин. Но няма гаранция, че анселстиерците няма да изпратят още южняци отсам, макар че генерал Тиндъл каза, че няма да бърза да се подчинява на подобни заповеди и ще ни предупреди, ако може.

Така или иначе, повече от хиляда южняци вече са прекосили Стената, и имат поне четири дни преднина пред нас. Очевидно са били посрещнати от „местни гидове“, но тъй като на Граничното разузнаване не му е било позволено да придружи бежанците, не зная дали те изобщо са били истински хора.

Ние, разбира се, ще преследваме целите си, но във всичко това има нещо, което не ми харесва. Сигурен съм, че поне един магьосник на Свободната магия действа от нашата страна на Стената, а Пресечният пункт, който южняците са използвали, се намира близо до мястото, където ви устроиха засада, Самет.

Некромантът, помисли си Сам, докато сгъваше писмото. Радваше се, че слънцето е изгряло и че се намира в Двореца, предпазван от защити, стража и течаща вода.

— Лоши новини? — попита Брел.

— Просто новини — отвърна Сам, но не успя да скрие треперенето си.

— Нищо, с което кралят и Абхорсен да не могат да се справят — каза Брел, напълно уверен.

— Където и да са те — пошепна Сам. Пъхна писмото в палтото си и се върна долу, в работилницата си, за да потъне в изработването на разни неща, сред дребни детайли, които изискваха цялото му внимание и цялата сръчност на ръцете му.

С всяка измината крачка той разбираше, че ще се наложи да отвори „Книгата за мъртвите“.

 

 

Типично за тях, родителите на Сам се завърнаха през една прекрасна пролетна вечер, дълго след като Сам бе слязъл от кулата, а дежурството на Брел бе приключило. Вятърът се беше обърнал на изток, Серско море менеше цвета си от черното на зимата до тюркоазното на лятото, слънцето бе още топло, въпреки че залязваше на запад, а лястовиците, които обитаваха скалите, крадяха вълна от скъсаното одеяло на Сам, за да си направят гнездо.

Сабриел пристигна първа, а Хартиеното й крило се носеше ниско над площадката за тренировки, където Сам се потеше над четиридесет и осем хватки за атака и отбрана със Синел, един от по-добрите стражи. Сянката на Хартиеното крило стресна и двамата и даде възможност на Синел да спечели последната точка, тъй като тя се окопити, докато Сам се парализира на мига.

Решителният за него ден най-сетне бе настъпил, и всички речи, които си бе подготвил, както и писмата, се изпариха от мозъка му, сякаш съперникът му бе пронизал главата му, а не беше ударил победоносно дървения си меч в силно подплатения му шлем.

Той избърза навътре, за да свали бронята си за тренировки, когато тромпетите прозвучаха над Южната порта. Най-напред си помисли, че са в чест на майка му, докато не чу и други тромпети, в далечината, в Западния двор, където би трябвало да се бе приземило Хартиеното крило. Следователно тромпетите при Южната порта известяваха пристигането на краля. Никой друг не биваше посрещан с фанфари.

Наистина беше Тъчстоун. Сам се срещна с него двайсет минути по-късно в личната дневна на семейството — просторна стая, разположена три етажа над Голямата зала, с един-единствен дълъг прозорец с изглед към града, а не към морето. Тъчстоун се взираше в своята столица, когато Сам влезе, гледаше как светват лампите. Ярки светлини на Хартата и приглушени газени лампи, трептящи свещи и огньове. Това бе един от най-подходящите моменти да се озовеш във Велизар, когато запалваха осветлението в някоя топла пролетна вечер.

Както обикновено, Тъчстоун имаше уморен вид, въпреки че беше успял да се измие и да смени бронята и екипа за езда. Носеше халат в анселстиерски стил, а вълнистата му коса беше още мокра от банята. Усмихна се, когато видя Сам, и двамата се здрависаха.

— Изглеждаш по-добре, Сам — каза Тъчстоун, забелязал червенината по лицето на сина си, предизвикана от тренировката с меча. — Макар че се надявах да се развиеш като автор на писма тази зима.

— Ъм — каза Сам. Беше изпратил само две писма на баща си за цялата зима, както и по няколко бележки в края на част от много по-редовната кореспонденция на Елимер. Нито писмата, нито бележките, съдържаха нещо особено интересно, както и нищо лично. Всъщност Сам бе нахвърлял няколко такива писма, но подобно на тези до майка му, те се озоваха в огъня.

— Татко, аз… — поде Сам колебливо, и усети вълна на облекчение, когато най-сетне зачекна въпроса, който го бе измъчвал цяла зима. — Татко, аз не мога…

Преди да успее да продължи, вратата се отвори със замах и вътре нахълта Елимер. Устата на Сам се затвори рязко и той я изгледа злобно, ала тя не му обърна внимание и се втурна направо към Тъчстоун, прегръщайки го с видимо облекчение.

— Татко! Толкова се радвам, че си у дома — каза тя. — А също и мама!

— Едно голямо, щастливо семейство — промърмори Сам под носа си.

— Какво беше това? — попита Тъчстоун, а в гласа му прозвуча строга нотка.

— Нищо — каза Сам. — Къде е мама?

— Долу, в хранилището — отвърна Тъчстоун бавно. Едната му ръка остана на рамото на Елимер, а с другата придърпа Сам към себе си. — И така, не искам да се тревожите прекалено, но се наложи тя да отиде при Великите камъни, защото е ранена…

— Ранена! — възкликнаха едновременно Елимер и Сам, извръщайки се навътре, така че тримата образуваха тесен кръг.

— Не е сериозно — каза бързо Тъчстоун. — Ухапване по крака от някакво мъртво същество, но тогава не можа да се погрижи за него и раната се влоши.

— Тя… тя ще… — попита тревожно Елимер, втренчила поглед в собствения си крак, вцепенена от ужас. Съдейки по изражението й, ставаше ясно, че й е трудно да си представи Сабриел ранена и неспособна напълно да овладее себе си, както и всичко наоколо.

— Не, няма да изгуби крака си — каза решително Тъчстоун. — Наложи се да слезе при Великите камъни на Хартата, защото и двамата просто бяхме твърде уморени, за да направим необходимите заклинания за изцеление. Ала там долу ще успеем. Освен това там е най-подходящото място, където всички ние да проведем личен разговор. Семейно съвещание.

Хранилището, където се намираха шестте Велики камъка на Хартата, в много отношения беше сърцето на Старото кралство. Беше възможно да влезеш в контакт с Хартата навсякъде, при самия извор на магията, ала присъствието на обикновените камъни на Хартата много повече улесняваше нещата, сякаш те бяха нейни проводници. Великите камъни на Хартата обаче принадлежаха на Хартата, а не просто бяха свързани с нея. Въпреки че Хартата съдържаше и описваше всички живи същества и всички възможности, и беше вездесъща, тя беше съсредоточена най-силно във Великите камъни, Стената, и потомците на кралското семейство, както и в Абхорсен и Клеър. Разбира се, когато два от великите камъни бяха счупени от Керигор, а кралското семейство очевидно бе унищожено, самата Харта сякаш бе отслабнала, давайки по-голяма свобода на Свободната магия и мъртвите.

— Няма ли да бъде по-добре да проведем съвещанието тук горе, след като мама направи заклинанието си? — попита Сам.

Въпреки значението си за Кралството, хранилището не беше сред любимите му места, още преди да се уплаши толкова много от смъртта. Самите камъни го успокояваха, дори и с това, че поддържаха топла водата наоколо, но останалата част от мястото беше студена и ужасяваща. Майката и сестрите на Тъчстоун бяха убити там от Керигор, а много по-късно, бащата на Сабриел също беше намерил смъртта си долу. Сам не желаеше да мисли какво е било положението, когато два от камъните са били счупени, а Керигор се е спотайвал в мрака със своите некромантски зверове и мъртви слуги.

— Не — отвърна Тъчстоун, който имаше много повече основания от сина си да се страхува. Ала той се бе избавил от този страх преди години, по време на продължителната си работа по възстановяването на счупените Камъни със собствената си кръв и фрагменти от магия, които едва си беше припомнил. — Това е единственото място, където със сигурност няма да ни подслушват, а има много неща, които вие двамата трябва да научите, без да ги знае никой друг. Донеси виното, Самет. Ще ни трябва.

— Така ли ще ходиш? — попита Елимер, когато Тъчстоун отиде до огнището и застана в левия му ъгъл. Той се обърна, докато тя говореше, погледна халата си и двата меча, закачени на пояса, сви рамене, и продължи нататък. Елимер въздъхна и го последва, и двамата изчезнаха в мрака зад огнището.

Сам се намръщи и взе глинената кана с ароматно подправено вино, която беше загрята и поставена близо до огъня, за да не изстива. После тръгна след тях, притискайки ръка към задната част на кътчето край огнището, а символите на Хартата светнаха, когато защитното заклинание му позволи да отвори тайната врата. Вече чуваше как баща му и сестра му тропат по сто петдесет и шестте стъпала, които водеха към хранилището, Великите камъни на Хартата и Сабриел.