Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

Глава двадесет и пета
Семейно съвещание

Думите на Сабриел бяха посрещнати с мълчание, което сякаш продължи вечно, докато всички си представяха приемника на мъртвите, наброяващ двеста хиляди души, а Сам се мъчеше да не го прави. Орда от мъртви, необятно море от залитащи, зажаднели за живот трупове, което се простира от небето до земята, и безмилостно напредва към него…

— Това, разбира се, няма да се случи — каза Тъчстоун, прекъсвайки ужасните картини. — Ще се погрижим да не се случи и бежанците никога да не прекосят Стената. Само че не можем да ги спрем от нашата страна. Стената е твърде дълга, с прекалено много счупени порти и твърде много Пунктове за прекосяване от другата страна. Затова най-напред трябва да се погрижим анселстиерци да не ги изпратят тук. Двамата с майка ви сме решили след това да отидем лично в Анселстиер — тайно, за да не предизвикваме смут и подозрения. Ще отидем в Корвиър и ще преговаряме с местната управа, а това несъмнено ще отнеме няколко месеца. Това ще рече, че ще разчитаме на вас двамата да поемете грижата за Кралството.

Това откровение бе посрещнато с ново мълчание. Елимер изглеждаше дълбоко замислена, но иначе спокойна. Сам преглътна няколко пъти, а после каза:

— Какво, ъъъ, какво точно имаш предвид?

— Това, което трябва да знаят и приятелите, и враговете ни, е, че ще бъда на дипломатическа мисия при главатарите на варварите в тяхната важна спирка, а Сабриел ще се занимава с мистериозните си задължения, както винаги — отвърна Тъчстоун. — Докато отсъстваме, Елимер ще продължава да бъде помощник-регент с Джал Орън — очевидно всички са свикнали с това. Самет, ти ще й помагаш. Но преди всичко, ще продължиш изучаването на „Книга за мъртвите“.

— Като говорим за това, имам нещо за теб — добави Сабриел, преди Сам да успее да възрази. Тя побутна към него раницата си с видимо усилие. — Погледни най-отгоре.

Сам бавно развърза каишите. Внезапно се почувства много зле, осъзнал, че трябва да им каже сега, иначе нямаше да успее. Никога.

В раницата имаше пакет, загънат в мушама. Самет бавно го измъкна, а пръстите му бяха станали непохватни и студени. И очите му бяха странно замъглени, а Сабриел звучеше така, сякаш говори от някоя друга стая.

— Намерих ги в къщата — или по-точно привиденията ги бяха извадили. Не зная къде са ги открили, нито защо ги изваждат сега. Те са много, много стари. Толкова стари, че не помня кой ги е носил пръв. Бих попитала Могет, но той все още спи…

— Освен когато хванах онази сьомга миналата година — намеси се сърдито Тъчстоун. Могет, приятелят на Абхорсен с котешки вид, беше прикован от Ранна, Приспиващият, първият от седемте звънци. Беше се събуждал само пет или шест пъти за близо двайсет години, в три от случаите — за да открадне и изяде рибата, уловена от Тъчстоун.

— Могет няма да се събуди — продължи Сабриел. — Но тъй като аз имам свои, тези очевидно са предназначени за бъдещия Абхорсен. Честито, Сам.

Сам кимна глупаво, а остатъкът от пакета се отвори в скута му. Нямаше нужда да поглежда, за да разбере, че в смачканата мушама бяха опаковани седемте звънци на Абхорсен, омагьосани от Хартата.

— Няма ли да го отвориш? — попита Елимер.

— По-късно — изграчи Сам. Опита да се усмихне, но успя само да помръдне уста. Знаеше, че Сабриел го наблюдава, но не можеше да отвърне на погледа й.

— Радвам се, че звънците се появиха — каза Сабриел. — Повечето Абхорсен преди мен са работили със своите наследници, понякога в продължение на много години, както се надявам да работим двамата с теб. Според Могет баща ми се е обучавал със своята леля почти десет години. Често ми се е искало да бях имала същата възможност.

Тя отново се поколеба, после бързо изрече:

— Честно казано, ще имам нужда от помощта ти, Сам.

Сам кимна, неспособен да проговори, а думите на неговото признание пресъхнаха в устата му. Имаше правото по рождение, имаше книгата, имаше и звънците. Очевидно просто трябваше да положи повече усилия да я прочете, каза си той, опитвайки се да овладее паниката, която свиваше на буца стомаха му. Щеше да се превърне в истинския бъдещ Абхорсен, когото всички очакваха и от когото се нуждаеха. Беше длъжен.

— Ще направя каквото мога — каза той, като най-накрая погледна Сабриел в очите. Тя се усмихна, а усмивката озари цялото й лице, и го прегърна.

— Трябва да отида в Анселстиер, защото все още познавам навиците им по-добре от баща ти — каза тя. — А и много от някогашните ми приятелки в училище са станали влиятелни хора, или са се омъжили за такива. Но не исках да заминавам, без да се уверя, че тук има Абхорсен, който да защитава хората от мъртвите. Благодаря ти, Сам.

— Но аз не съм… — извика Сам, преди да успее да се сдържи. — Не съм готов. Искам да кажа, че не съм дочел книгата, и…

— Сигурна съм, че знаеш повече, отколкото си мислиш — каза Сабриел. — Във всеки случай, би трябвало да има по-малко проблеми, след като пролетта е в разгара си. Всички реки и потоци преливат от топящия се сняг и пролетните дъждове. Дните стават по-дълги. Никога няма особено големи заплахи от мъртвите толкова късно през пролетта или през лятото. Най-много да се наложи да се разправиш с някоя скитаща ръка или може би някой мордаут. Напълно съм убедена, че можеш да се справиш с това.

— Ами изчезналите южняци? — попита Елимер, а изражението й ясно показваше точно колко вярва в Сам. — Деветстотин мъртви са сериозна заплаха.

— Сигурно са изчезнали в района на Червеното езеро, иначе Клеър щяха да ги видят — каза Сабриел. — Така че трябва да са затворени там от пролетните наводнения. Първо ще отида да се справя с тях, но по-голямата опасност идва от много по-многобройните южняци в Анселстиер. Ще трябва да разчитаме на придошлите реки и на теб, Сам.

— Но… — поде Сам.

— Не забравяй, не бива да се отнасяш несериозно към некроманта или некромантите, които са се изправили срещу нас — продължи Сабриел. — Ако се осмелят да те нападнат, трябва да се бориш с тях в живота. Недей да се биеш с някой от тях отново в смъртта, Сам. Беше много смело от твоя страна да го направиш преди, но също имаше и голям късмет. Освен това трябва да бъдеш много внимателен със звънците. Както знаеш, те могат да те изпратят в смъртта против волята ти, или да те подмамят там. Използвай ги само когато си уверен, че си научил уроците в книгата. Обещаваш ли?

— Да — каза Сам. Неизвестно защо, той едва си пое дъх, за да изрече тази единствена дума. Ала тя бе изпълнена с облекчение, защото му даваха известна отсрочка. Навярно щеше да успее да се справи с повечето от нисшестоящите мъртви само чрез Магията на Хартата. Решението му да стане истински Абхорсен не беше прогонило страха, който все така се спотайваше в сърцето му, а пръстите му бяха студени от допира до опакованите звънци.

— А сега — каза Тъчстоун, — питам се дали вие двамата имате някаква представа как да се справим с анселстиерците, заради образованието, което сте получили там. Например този Королини, лидерът на партията „Наша страна“. Възможно ли е той самият да е от Старото кралство, как мислите?

— Не е бил там по мое време — каза Елимер, която беше завършила училище преди цяла година и очевидно възприемаше дните, прекарани в Анселстиер като древна история.

— Не зная — отвърна Сам. — Появяваше се във вестниците много преди да напусна града, но никога не се споменаваше откъде е. Моят приятел Никълъс може би знае и ми се струва, че би могъл да помогне. Чичо му е главен министър Едуард Сейър, както знаете. Ник ще ми дойде на гости следващия месец, но сигурно ще успеете да го хванете, преди да замине.

— Ще идва тук? — попита Тъчстоун. — Изненадан съм, че са му позволили. Не мисля, че армията е издавала разрешителни от години, с изключение на онази група бежанци, а това беше политическа демонстрация. Нямаха избор.

— Ник може да бъде много убедителен — каза Сам, припомняйки си различните неприятности, в които го беше забърквал в училище — и по-рядко го бе измъквал от наказания след това. — Помолих Елимер да подпечати визата му от наша страна.

— Изпратих я преди цяла вечност — каза Елимер, поглеждайки злобно Сам. — Някои от нас вършат работа, както знаеш.

— Хубаво — каза Тъчстоун. — Това ще бъде полезна връзка, а и ще бъде важно една от управляващите фамилии в Анселстиер да разбере, че не си измисляме историите, които чуват за Кралството. Освен това ще се погрижа гвардейския пост в Бархедрин да му осигури ескорт от Стената. Няма да подпомогнем преговорите, ако изгубим племенника на главния министър.

— За какво преговаряме? — попита Елимер. — Имам предвид, че онези в Корвиър се преструват, че дори не съществуваме. Все ми се налагаше да убеждавам надутите градски момиченца, че не си измислям Кралството.

— Две неща — отвърна Сабриел. — Злато и страх. Имаме скромни запаси от злато, но то би могло да се окаже достатъчно, за да наклони везните, ако попадне в подходящите джобове. Освен това много северняци помнят времето, когато Керигор прекоси Стената. Ще се опитаме да ги убедим, че това ще се случи отново, ако изпратят на север бежанците от Юга.

— Невъзможно е да е бил Керигор, нали? — попита Сам. — Говоря за онзи, който стои зад всички тези проблеми.

— Не — отговориха едновременно Сабриел и Тъчстоун. Спогледаха се, очевидно припомнили си ужасното минало и онова, което се бе опитал да направи Керигор, както тук, в Старото кралство, така и в Анселстиер.

— Не — повтори Сабриел. — Отбих се при Керигор, когато посетих къщата. Той все още спи вечния си сън под заклинанието на Ранна, заключен в най-дълбоката изба, прикован с всички заклинания за защита и охрана, които двамата с баща ви някога сме знаели. Не е той.

— Независимо кой или какво е, трябва да се справим с него — заяви Тъчстоун с властния глас на крал. — Ние четиримата ще се погрижим за това. Но засега предлагам да пийнем малко вино с подправки и да поговорим за по-приятни неща. Как мина Зимният фестивал? Казах ли ти, че играх танца на Птицата на Изгрева, когато бях на твоята възраст, Сам? Как се справи?

— Забравих чашите — каза Сам, като му подаде още топлата кана.

— Можем да пием от каната — каза Сабриел, след като никой не пожела да отговори на въпроса на Тъчстоун. Тя я взе и умело изля струя вино в устата си. — О, хубаво е. А сега ми кажи как мина рождения ти ден, Сам? Хубав ден ли беше?

Сам отговори механично, като почти не обърна внимание на доста по-острите забележки на Елимер. Очевидно родителите им още не бяха разговаряли с Джал, иначе щяха да задават други въпроси. Той изпита облекчение, когато започнаха да разпитват Елимер и малко я подразниха за тениса и всички младежи, които се опитваха да усвоят този спорт. Изглежда слуховете за сестра му бяха пристигнали по-бързо от новините за неуспехите на Сам. За кратко го включиха отново в разговора, когато Елимер го обвини, че е отказал да направи още ракети, което било недостойно, защото никой друг не умеел да ги изработва толкова добре, ала бързото обещание да направи още дузина отново го остави на спокойствие.

Останалите продължиха да разговарят още известно време, но мрачното бъдеще беше надвиснало тежко над всички тях. От своя страна Самет не можеше да спре да мисли за книгата и звънците. Какво щеше да прави, ако наистина го повикаха да отблъсне нашествие на мъртви? Какво щеше да прави, ако се окажеше, че това е некромантът, който го бе измъчвал в смъртта? Или още по-лошо, ако съществуваше някой още по-могъщ враг, както се опасяваше Сабриел?

Внезапно той изрече:

— Ами ако… този враг… не е на страната на Королини? Ако направи нещо друго, докато вие двамата отсъствате?

Останалите, които бяха ангажирани с разговор за Хериа, която се бе препънала в собствената си рокля и бе полетяла към Джал Орън на едно следобедно парти в чест на кмета на Синдъл, го погледнаха изненадани.

— Ако е така, ще отсъстваме само седмица, или най-много десет дни — каза Сабриел. — Пощенски сокол до Бархедрин, конник до Границата, телеграфско известие оттам или Бейн до Корвиър, обратния влак до Бейн — може би дори по-малко от седмица. Но според нас, независимо какво планира този враг — както много добре го нарече ти — то е свързано с голям брой мъртви. Клеър са виждали много възможни бъдещи обрати, при които цялото ни Кралство не е нищо повече от пустиня, населявана само от мъртви. Какво друго би могло да доведе до това, освен струпването на мъртви, което подозираме? А то може да се постигне единствено чрез избиването на всички онези бедни, беззащитни бежанци. Нашите хора са твърде добре охранявани. Във всеки случай, с изключение на Велизар, в цялото Кралство няма двеста хиляди души, събрани на едно място. А и със сигурност няма двеста хиляди души, без нито един символ на Хартата сред тях.

— Не зная какво друго би могло да бъде — каза мрачно Сам. — Просто ми се ще да не заминавате.

— Да бъдеш Абхорсен е тежка отговорност — каза тихо Сабриел. — Отговорност, която разбирам че се страхуваш да поемеш на плещите си, дори и когато я споделяш с мен. Но това е твоята участ, Сам. Дали пътникът избира пътя си, или пътят избира пътника? Сигурна съм, че ще се справиш много добре и скоро всички ние ще бъдем заедно и ще си говорим за по-весели неща.

— Кога заминавате? — попита Сам, неспособен да прикрие надеждата си да се забавят в гласа си. Може би щеше да успее да поговори със Сабриел утре, да я помоли да му помогне с „Книга за мъртвите“, да превъзмогне сковалия го страх.

— Утре призори — отвърна майка му неохотно. — Ако кракът ми заздравее достатъчно. Баща ви ще язди с истинската си мисия до варварите от Севера, а аз ще летя на запад. Но аз ще се върна да го взема утре вечер и тогава ще отлетим на юг до къщата, за да опитаме отново да се посъветваме с Могет, а после да продължим до Бархедрин и Стената. Да се надяваме, че това ще заблуди евентуалните шпиони, които биха ни наблюдавали.

— Бихме останали по-дълго — каза Тъчстоун тъжно, гледайки малкото си семейство, което толкова рядко се събираше заедно на едно място. — Но както винаги, дългът ни зове и ние трябва да го последваме.