Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

Глава тридесет и четвърта
Откривател

Лодката беше завързана на един подземен пристан, за който Лираел знаеше, но бе посещавала само веднъж преди години. Той беше построен по протежението на единия край на огромна пещера, а от другата страна нахлуваше слънчева светлина там, където пещерата се отваряше към външния свят, а река Ратерлин бушуваше с пенлива мощ под него. Редицата от ледени висулки при входа на пещерата свидетелстваше за наличието на глетчера отгоре, както и леда и снега, които падаха от време на време.

Там бяха завързани няколко лодки, но Лираел инстинктивно разбра, че тънкият, извит съд с единична мачта бе за нея. Той имаше извит ветрилообразен орнамент при кърмата и сводест барелеф при носа — жена с широко отворени очи. Тези очи сякаш се взираха право в Лираел, като че лодката знаеше кой ще бъде следващият й пасажер. За миг Лираел си помисли, че барелефът дори й е намигнал.

Санар посочи с ръка и каза:

— Това е „Откривател“. Той ще те заведе безопасно до Куър. Това е пътуване, което е предприемал повече от хиляда пъти, дотам и обратно, по течението или срещу него. Познава добре реката.

— Не знам как се плава — каза неспокойно Лираел, забелязвайки символите на Хартата, които се лееха по корпуса, мачтата и такелажа на лодката. Чувстваше се много малка и глупава. Гледката на външния свят отвъд входа на пещерата се смесваше с умората й и събуждаше в нея желание да се скрие някъде и да заспи. — Какво трябва да правя?

— Малко са нещата, за които трябва да се грижиш — отвърна Санар. — „Откривател“ ще свърши почти всичко сам. Но ще се наложи да вдигаш и сваляш платната, и да го управляваш по малко. Ще ти покажа как.

— Благодаря ти — каза Лираел.

Тя последва Санар в лодката, хващайки се за перилата, когато „Откривател“ се олюля под краката й. Риел подаде багажа на Лираел, лъка и меча й, а Санар й показа къде да съхранява раницата си в облицованата с мушама кутия при форпика на плавателния съд. Мечът и лъкът бяха поставени в специални водоустойчиви кутии от двете страни на мачтата, за да бъдат по-лесно достъпни.

После Санар показа на Лираел как да вдига и сваля триъгълния грот на „Откривател“ и как трябва да се движи напречникът. „Откривател“ щеше сам да нарежда платната си, обясни Санар, и щеше да направлява ръката на Лираел върху румпела. Лираел дори би могла да остави лодката да се направлява сама в извънредни случаи, ала съдът предпочитал да усеща човешкия допир.

— Надяваме се, че няма да има опасности по пътя — каза Риел, когато приключиха с развеждането на Лираел. — Обикновено пътят по реката до Куър е съвсем безопасен, но сега не можем да бъдем сигурни в нищо. Не познаваме природата на онова, което се спотайва в ямата, която видя, нито неговата сила. За всеки случай ще бъде по-добре да хвърлиш котва в реката през нощта, вместо да излизаш на брега — или да я завържеш при някой остров. Има много такива надолу по течението. В Куър и по-нататък ще потърсиш помощ от кралската полиция. За тази цел, вземи това писмо от нас, в качеството ни на Глас на Стражата. Ако имаме късмет, там ще има и охрана, а и Абхорсен може би ще се е завърнала от Анселстиер. Каквото и да правиш, трябва да се погрижиш да пътуваш с голяма и добре въоръжена компания от Куър до Едж. Опасявам се, че оттам нататък не можем да те посъветваме. Бъдещето е неясно, а ние можем да те видим само при Червеното езеро, без нищо друго преди или след това.

— Ако трябва да обобщим, това ще рече: „Бъди много внимателна“ — каза Санар. Тя се усмихна, но на челото й се появи едва доловима смръщена гримаса, както и в ъгълчетата на очите й. — Помни, че това е единственото възможно бъдеще, което виждаме.

— Ще бъда внимателна — обеща Лираел. След като вече беше в лодката и се приготвяше да отпътува, тя се чувстваше много неспокойна. За пръв път щеше да излезе в един свят, който не се ограничаваше само до камъни и лед, и щеше да се наложи да види и разговаря с много непознати. Нещо повече, отправяше се към една опасност, срещу враг, за когото не знаеше нищо и беше зле подготвена, за да се изправи насреща му. Дори и мисията й беше неясна. Да намери някакъв млад мъж, някъде до някакво езеро, по някое време това лято. Ами ако наистина откриеше този Никълъс и някак успееше да оцелее сред всички надвиснали опасности? Щяха ли Клеър да я върнат обратно на Глетчера? Ами ако никога повече не й позволяха да се завърне?

Ала в същото време Лираел изпитваше и силно вълнение, дори чувство за бягство от един живот, за който не можеше да не признае, че я задушава. Тук беше „Откривател“ и слънцето зад него, а Ратерлин се носеше към земи, които тя познаваше само от страниците на книгите. Носеше статуетката на кучето и се надяваше, че нейният кучешки спътник щеше да се завърне. А и заминаваше по официална работа, вършеше нещо важно. Почти като истинска Дъщеря на Клеър.

— Може би ще имаш нужда и от това — каза Риел, като й подаде една кожена кесия, издута от монети. — Касиерът ще те накара да вземаш квитанции, но ми се струва, че ще имаш достатъчно грижи и без това.

— А сега да видим как сама ще вдигнеш платното и ще се сбогуваме — продължи Санар. Сините й очи сякаш виждаха навътре в Лираел, долавяйки страховете, които не беше изрекла на глас. — Зрението не ми го подсказва, но съм сигурна, че ще се срещнем отново. И трябва да запомниш едно, със или без зрението, ти си Дъщеря на Клеър. Не забравяй! Нека щастието бъде с теб, Лираел.

Лираел кимна, неспособна да проговори, и издърпа фала, за да вдигне платното. То увисна свободно, тъй като пристанището при пещерата беше твърде закътано, за да се появи някакъв вятър.

Риел и Санар й кимнаха, а после развързаха въжетата, които придържаха „Откривател“. Бързото течение на Ратерлин подхвана лодката и румпелът помръдна под ръката на Лираел, подтиквайки я да насочи нетърпеливия съд към огрявания от слънцето свят на откритата река.

Лираел погледна назад веднъж, когато преминаха от сянката на пещерата към слънцето, а ледените висулки звънтяха над главата й. Санар и Риел все още стояха на пристанището. Те й помахаха с ръце, когато вятърът изду платната на „Откривател“ и разроши косата на Лираел.

„Потеглих“, помисли си тя. Вече бе невъзможно да се върне, не и срещу течението. Течението на реката поддържаше лодката, а течението на съдбата й държеше нея. И двете я носеха към места, които не познаваше.

Реката вече се бе разширила на мястото, където подземните извори се вливаха в нея, подхранвани от езерата от разтопен сняг високо горе, и стотиците малки поточета, които криволичеха като капиляри из целия Глетчер на Клеър. Ала тук само централният канал — широк може би около петдесет метра — беше достатъчно дълбок, за да бъде плавателен. Ратерлин ставаше по-плитка от двете страни на канала, доволна да тече слабо сред милионите измити от водата камъчета.

Лираел вдъхна топлия, ароматен речен въздух и се усмихна на топлината на слънцето върху кожата си. Както й бяха обещали, „Откривател“ се движеше в най-бързата част на реката, докато гротът неусетно се отпусна и те се понесоха пред северния вятър. Тревогата на Лираел относно плаването намаля, когато тя осъзна, че лодката наистина се грижи сама за себе си. Дори беше забавно да се носиш напред, а вятърът да духа в гърба ти, докато носът хвърля фини пръски, порейки малките вълни, причинени от вятъра и течението. Единственото, от което се нуждаеше Лираел, за да бъде съвършен този миг, беше присъствието на най-добрия й приятел, Падналото куче.

Тя бръкна в джоба на жилетката си, за да извади статуетката от талк. Щеше да се успокои дори само да я подържи, макар че нямаше да бъде възможно да се опита да направи призоваващото заклинание, преди да е пристигнала в Куър, откъдето да вземе сребърния тел и останалите материали.

Ала вместо хладния, гладък камък, тя напипа топла кучешка козина — и това, което измъкна, беше едно много познато заострено ухо, последвано от извивката на кръгъл череп, а след това й от друго ухо. Непосредствено след това се появи цялата глава на Падналото куче, която сама по себе си беше твърде голяма, за да се побере в джоба й — да не говорим за останалата част от тялото му.

— Ох! Доста е тясно! — изръмжа Кучето, подавайки навън половината от крака си, докато се гърчеше неистово. Този крак необяснимо как бе последван от още един, а след това навън изскочи цялото животно, отърси се и покри с косми целите гамаши на Лираел, като се извърна, за да я оближе ентусиазирано.

— Значи най-сетне заминахме! — излая то весело, отворило уста, за да улови вятъра с провесен език. — Крайно време беше. Къде отиваме?

В началото Лираел не отвърна. Просто прегърна Кучето много силно и на няколко пъти рязко си пое дъх, за да не заплаче. Кучето изчака търпеливо, дори без да й оближе ухото, което му беше под носа. Когато по всичко личеше, че Лираел е възстановила нормалното си дишане, то повтори въпроса.

— По-скоро трябва да попиташ защо заминаваме — каза Лираел, като провери джоба на жилетката си, за да се увери, че то не беше извадило Тъмното огледало, докато излизаше оттам. Колкото и да бе странно, джобът дори не се бе разширил.

— Има ли значение? — попита Кучето. — Нови аромати, нови звуци, нови места, които да препикаваш… моля за извинение, капитане.

— Куче! Престани с този ентусиазъм — нареди Лираел. Кучето отчасти се подчини, сядайки в краката й, ала продължаваше да върти опашка и през няколко секунди се озъбваше срещу вятъра.

— Не отиваме просто на някоя от нашите обикновени експедиции, както на Глетчера — обясни Лираел. — Трябва да открия един мъж…

— Хубаво! — прекъсна я Кучето и подскочи, за да я оближе енергично. — Време е да се задомиш.

— Куче! — възнегодува Лираел, принуждавайки го да седне отново. — Не става дума за това! Този мъж е от Анселстиер и се опитва да… изкопае, струва ми се… някакъв древен предмет близо до Червеното езеро. Нещо от Свободната магия, толкова силно, че ми прилоша дори когато Риел и Санар само ми го показаха чрез едно видение. А там имаше и некромант, който ме видя, а светкавиците непрекъснато падаха в дупката в земята…

— Не ми звучи добре — каза Кучето, внезапно станало сериозно. Опашката му престана да се мята и то гледаше право в Лираел, без да престава да души из въздуха. — Най-добре ми разкажи повече. Започни от началото, когато Клеър дойдоха да те потърсят там долу.

Лираел кимна и преразказа всичко, което й бяха казали близначките, като описа видението, което те бяха споделили с нея.

Когато приключи, Ратерлин се бе разширила в могъщата река, която познаваше по-голямата част от Кралството. Беше широка повече от миля и много дълбока. Тук, в средата, водата беше тъмна, прозрачна и синя, и в нея се виждаха много риби, сребристи в дълбините на реката.

Кучето лежеше, опряло глава на предните си лапи дълбоко замислено. Лираел го гледаше, взирайки се в кафявите очи, които изглеждаха съсредоточени върху някакви много отдалечени неща.

— Това не ми харесва — каза накрая то. — Изпращат те на опасна мисия и никой не знае какво става всъщност. Клеър не могат да видят ясно, кралят и Абхорсен дори не са в Кралството. Онази дупка в земята, която поглъща светкавиците ми напомня за нещо наистина много лошо… а също и онзи некромант.

— Ами, предполагам, че бихме могли да отидем някъде другаде — каза недоверчиво Лираел, притеснена от силната реакция на Кучето.

Кучето я погледна изненадано.

— Не, не можем! Ти имаш дълг. Не го харесвам, но сме тръгнали. Не съм споменавал нищо за отказване.

— Така е — съгласи се Лираел. Щеше й се да каже, че и тя не го е предлагала. Просто излагаше една възможност. Но очевидно щеше да бъде по-добре да остави въпроса така.

Кучето замълча за миг. После каза:

— Онези неща, които ти бяха оставили в стаята. Знаеш ли как да ги използваш?

— Възможно е дори да не са били за мен — каза Лираел. — Просто случайно ги открих. Но така или иначе, не ги искам.

— Който много подбира, може да се докара до просяшка тояга, ако не е избирал в началото — каза Кучето.

— Какво ще рече това?

— Нямам представа — каза Кучето. — И така, знаеш ли как да използваш нещата, които ти бяха оставили?

— Ами, чела съм „Книгата за спомените и забравата“ — отвърна с половин уста Лираел. — Така че предполагам, че знам на теория…

— Трябва да практикуваш — заяви Кучето. — По-късно може да ти потрябват практически познания.

— Но така ще се наложи да вляза в смъртта — възнегодува Лираел. — Никога досега не съм го правила. Дори не съм сигурна, че трябва да го правя. Аз съм Клеър. Трябва да виждам бъдещето, а не миналото.

— Трябва да използваш даровете, които са ти дадени — каза Кучето. — Представи си как би се почувствала, ако ми дадеш кокал, а аз не го изям.

— Изненадана — отвърна Лираел. — Но ти наистина заравяш кокалите понякога. В леда.

— Винаги ги изяждам, в крайна сметка — каза Кучето. — В подходящия момент.

— Откъде знаеш, че това е подходящият момент за мен? — попита подозрително Лираел. — Искам да кажа, откъде знаеш за какво са предназначени моите дарове? Не съм ти казала, нали?

— Чета много. Дължи се на това, че живея в библиотека — каза Кучето, отговаряйки най-напред на втория въпрос. — А пред нас има много острови. Един остров може да бъде идеалното място, на което да спрем. Можеш да използваш Тъмното огледало на някой от тях. Ако нещо те последва от пределите на смъртта, можем да се качим на лодката и просто да отплаваме.

— Имаш предвид, ако някое мъртво същество ме нападне — каза Лираел. Това беше реалната опасност. Всъщност тя много искаше да погледне в миналото. Ала не желаеше да влиза в смъртта, за да го направи. В „Книгата за спомените и забравата“ се обясняваше как става и я уверяваха, че ще успее да се върне. Ами ако грешаха?

А и панфлейтите бяха много добри, сами по себе си, като оръжие и защита срещу мъртвите. Седем флейти, носещи имената на седемте звънци, които некромантите използваха. Само че те не бяха така могъщи, както звънците, и в една от главите на книгата се казваше, че „макар по принцип да са инструмент на някой възпоменател, флейтите нерядко се използват и от бъдещия Абхорсен, докато овладее звънците.“ А това не ги правеше толкова фантастични.

Ала дори флейтите да не бяха силни колкото звънците, според книгата бяха достатъчно мощни, за да осигурят безопасността й. Ако умееше да ги използва както трябва, разбира се, като трябваше само да се учи от книгата, за да продължи нататък. И все пак, имаше нещо, което тя много искаше да види…

— Трябва да стигнем в Едж колкото можем по-скоро — каза решително. — Но предполагам, че бихме могли да отдъхнем няколко часа. Само че първо трябва да дремна за малко. Когато се събудя, ще спрем на някой остров, ако наблизо има такъв. После… после ще вляза в смъртта и ще погледна в миналото.

— Хубаво — каза Кучето. — Аз мога да се поразходя.