Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

Глава десета
Денят на кучето

Последното заклинание за създаването на кучешкото привидение изискваше четири часа, за да бъде направено, затова Лираел трябваше да изчака друга възможност, когато повечето библиотекари щяха да отсъстват. Ако я прекъснеха по време на заклинанието, целият й труд от изминалите месеци щеше да отиде на вятъра, а деликатно свързаната мрежа от заклинания на Хартата щеше да се разпадне на съставните си части, вместо да бъде свързана от последното.

Възможността се появи по-скоро, отколкото Лираел бе очаквала, защото каквото и да се опитваха да видят Клеър, очевидно то все още им убягваше. Тя чу останалите библиотекарки да си шушукат за нуждите на обсерваторията и й стана ясно, че Деветдневната стража отново увеличаваше своята продължителност, започвайки с деветдесет и осем. Този път, както при всеки нов пост, беше призована по-голяма Стража, а Лираел внимателно следеше часа, изписан върху повиквателните, и отбелязваше кога се завръщат Клеър. Когато призоваха пълния състав на Стражата от хиляда петстотин шейсет и осем — сред силен тътен, огласящ Читалнята, — тя прецени, че разполага с поне шест часа. Достатъчно време, за да довърши своето привидение.

В кабинета й кучешката статуетка стоеше кротко, наблюдавайки приготовленията на Лираел от плота на бюрото й. Лираел започна да й говори, докато заключи вратата със заклинание, понеже не заемаше достатъчно висок пост, та да има право на ключ или решетка.

— Това е, кученце — каза тя весело, протягайки ръка да погали каменната кучешка муцунка с един пръст. Звукът от собствения й глас я изненада, не заради дрезгавината, която не бе изчезнала от възпаленото й гърло, а защото звучеше странно и непознато. Тогава осъзна, че не е говорила от два дни. Останалите библиотекарки отдавна се бяха примирили с нейната мълчаливост, а наскоро не я бяха натоварвали с никакви разговори, изискващи нещо повече от кимане с глава, поклащане на глава или просто незабавно изпълнение на поставена задача.

Началната форма на нейното кучешко привидение беше под бюрото й, скрита под надиплен плат. Лираел бръкна отдолу, махна плата, и внимателно измъкна рамката, която бе построила, за да започне заклинанието. Прокара ръце по нея, усещайки топлината на символите на Хартата, които лениво се носеха по усуканите сребърни нишки, образуващи формата на куче. Това беше малко куче, високо около тридесет сантиметра, а размерите му се ограничаваха от количеството сребърен тел, който Лираел лесно можеше да намери. Освен това, тя си мислеше, че би било разумно да създаде малко кучешко привидение, вместо голямо. Нуждаеше се от подходящ приятел, а не от куче, толкова голямо, че да й бъде пазач.

Освен рамката от сребърен тел, кучето имаше две очи, направени от черни кехлибарени копчета и нос от черен филц, всички вече пропити от символите на Хартата. Имаше си и опашка, направена от сплетена кучешка козина, която тя тайно бе отрязала от няколко от приходящите кучета в Долната трапезария. Опашката вече беше покрита със символи на Хартата, които определяха необходимите предпоставки за създаване на куче.

Последната част от заклинанието изискваше Лираел да пъхне ръка в Хартата и да измъкне няколко хиляди символа, като ги остави да потекат през нея към скелето от сребърен тел. Символи, които подробно описваха куче и символи, които щяха да му вдъхнат някакво подобие на живот, макар и не истинско.

Когато заклинанието приключеше, сребърният тел, кехлибарените копчета и сплетената кучешка козина щяха да изчезнат, заменени от малко кученце с магическа плът. То щеше да изглежда като истинско куче до мига, в който човек се приближи до него достатъчно, за да види символите на Хартата, от които е съставено, но тя нямаше да може да го докосва. Да докоснеш повечето привидения наподобяваше допира до вода: кожата поддаваше и се преобразуваше около онова, което я бе докоснало. Единственото, което усещаше докосващият, беше изтръпването и топлината на символите на Хартата.

Лираел седна с кръстосани крака до макета от сребърен тел и започна да опразва съзнанието си, бавно поемайки дъх, изтласквайки въздуха толкова надалеч, че стомахът й се разширяваше, когато въздухът достигаше дъното на дробовете й.

Тъкмо се канеше да посегне към Хартата и да започне, когато погледът й бе привлечен от малкото каменно куче върху бюрото. То изглеждаше някак самотно там горе, сякаш се чувстваше изоставено. Лираел импулсивно се изправи, постави го в скута си и отново седна на пода. Малката статуя се наклони леко, но остана изправена, вгледана в своето копие от сребърен тел.

Лираел вдиша още няколко пъти и започна отново. Беше написала символите, от които имаше нужда, с помощта на безопасното стенографско писмо, което използваха всички Магове, за да записват символите на Хартата. Ала онези листа стояха до нея, все така прилежно подредени в купчина. Тя установи, че първите символи се появяват безпроблемно, а тези след тях сякаш сами избираха кога да изникнат. От потока на Хартата изскачаше символ след символ, които се вливаха в съзнанието й, а после го напускаха също толкова бързо, поемайки към кучето от сребърен тел в дъга от златисти мълнии.

Докато през тялото й преминаваха все повече символи, Лираел изпадаше във все по-дълбоко състояние на транс, без да осъзнава почти нищо друго, освен Хартата и символите, които я изпълваха. Златната мълния се превърна в солиден мост от светлина — от протегнатите й ръце до сребърните нишки, който с всяка изминала секунда ставаше все по-ярък. Лираел затвори очи, за да се предпази от този ослепителен блясък, и усети как се плъзва по ръба на съня, докато съзнанието й почти спеше. Между символите в ума й трескаво се движеха образи. Образи на кучета, много кучета, с най-различни форми, цветове и размери. Лаещи кучета. Кучета, тичащи след хвърлени пръчки. Кучета, които отказваха да тичат. Палета, които се олюляваха върху неуверените си лапички. Стари кучета, които се изтръскваха изправени.

Щастливи кучета. Тъжни кучета. Гладни кучета. Тлъсти, задрямали кучета.

В съзнанието й проблясваха още и още образи, докато Лираел си даде сметка, че е зърнала картини от всички кучета, които някога бяха живели на този свят. Ала символите на Хартата продължаваха да отекват. Отдавна беше забравила накъде се е насочила, или кои символи следват, а златистата светлина беше твърде ярка, за да види каква част от привидението е завършена.

Символите продължаваха да се леят. Лираел осъзна, че не само не знае кой от тях й предстои да използва — тя дори не знаеше какви символи преминават през главата й! От нея към привидението се лееха странни, непознати знаци. Могъщи знаци, които разтърсваха тялото й, когато го напускаха, изтласквайки всичко останало от съзнанието й заради бързото си преминаване.

Лираел отчаяно се опита да отвори очи, да види какво вършат символите — ала блясъкът вече бе ослепителен и горещ. Опита да се изправи, да насочи потока от символи към стената или тавана. Ала тялото й бе сякаш откъснато от ума. Усещаше всичко, но краката и ръцете й не помръдваха, сякаш се опитваше да се пробуди в края на някой сън.

Символите продължаваха да прииждат, след което ноздрите на Лираел доловиха ужасната, безпогрешна воня на Свободната магия, и тя разбра, че нещо се бе объркало ужасно и непоправимо.

Опита да извика, но от устата й не излезе звук, само символите на Хартата, които изскачаха към златистото сияние. Те продължаваха да се леят и от пръстите й, да се роят в очите й, сливайки се със сълзите й, които се превръщаха в пара, докато падаха.

Все повече символи протичаха през тялото на Лираел, през сълзите и безмълвните й писъци. Те се рояха като безкраен поток от ярки пеперуди, прогонени през градинска порта. Ала дори и когато хилядите символи се отправяха към ярката светлина, миризмата на Свободната магия се усили, и в центъра на златистото сияние се образува пращяща бяла светлина, толкова ярка, че озаряваше и затворените клепачи на Лираел, пронизвайки насълзените й очи.

Прикована неподвижна от потока от Свободна магия, тя не можеше да направи нищо, докато бялата светлина се усилваше, приглушавайки яркото златисто сияние на въртящите се символи. Това беше краят, знаеше го. Каквото и да бе направила сега, то беше много, много по-лошо от освобождаването на стилкън; толкова по-лошо, че дори не успяваше да го проумее. Знаеше само, че символите, които сега преминаваха през тялото й, бяха много по-стари и по-могъщи от всичко, което някога бе виждала. Дори и Свободната магия пред нея да пощадеше живота й, символите на Хартата щяха да я изгорят като шушулка.

Само че, осъзна тя, те не й причиняваха болка. Или беше в шок и вече умираше, или символите наистина не я нараняваха. Всеки един от тях би я убил, ако опиташе да ги използва при обикновени обстоятелства. Ала през тялото й вече бяха преминали няколкостотин, а тя още дишаше. Не беше ли така?

Уплашена от мисълта, че може би не е така, Лираел съсредоточи цялата си останала енергия върху дишането — тъкмо когато огромният поток от символи внезапно спря. Тя усети как връзката й с Хартата се прекъсва, когато последният символ отскочи към кипящата маса от злато и бяла светлина, които някога представляваха нейното куче от сребърен тел. Дъхът й се появи с неочаквана сила и тя изгуби равновесие, катурвайки се назад. В последния момент се хвана за ръба на лавицата с книги, като едва не я преобърна върху себе си. Ала лавицата не се стовари отгоре й и тя побърза да седне, готова да използва наскоро напълнените си дробове, за да извика.

Викът й бе потушен в зародиш. Там, където Свободната магия и символите на Хартата се бяха сражавали в своето искрящо, бушуващо сияние, сега имаше глобус от пълен мрак, който заемаше мястото, на което преди се намираха теленото куче и бюрото. Ужасната миризма на Свободната магия също бе изчезнала, заменена от някакъв влажен животински мирис, който Лираел не успя да определи точно.

Върху черната повърхност на глобуса се появи една миниатюрна, подобна на точка звезда, после още една, и още една, докато накрая вече не беше тъмно, а навсякъде бе пълно със звезди, като в ясно нощно небе. Лираел се взираше в него, хипнотизирана от тях. Те ставаха все по-ярки и тя бе принудена да примигне.

В мига, в който го направи, глобусът изчезна, а на негово място се появи куче. Не някакво миловидно и пухкаво привидение на Хартата на пале, а високо до кръста й черно-кафяво псе, което изглеждаше съвсем истинско, включително до внушителните си зъби. То не притежаваше нито една от особеностите на привидение. Единственият намек за магическия му произход беше дебелата каишка около врата, осеяна с повече символи на Хартата, отколкото Лираел беше виждала някога.

Кучето изглеждаше съвсем като реалистична, дишаща версия на каменната статуетка. Лираел се взираше в съществото, а после погледна скута си.

Статуетката беше изчезнала.

Тя отново погледна нагоре. Кучето си стоеше там и чешеше ухото си със задния си крак, притворило съсредоточено очи. То беше мокро до кости, сякаш току-що се бе къпало.

Внезапно кучето престана да се чеше, изправи се, изтръска се и обля с капчици мръсна вода цялата Лираел и кабинета й. После бавно прекоси стаята и облиза лицето на вцепененото момиче, а езикът му несъмнено беше на истинско куче, а не на някакво привидение на Хартата.

Когато това не предизвика реакция, то се озъби и заяви:

— Аз съм Падналото куче. Или Падналата кучка, ако държиш на точността. Кога ще се поразходим?