Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

Глава четиринадесета
Принц Самет удря шестица

На седемстотин мили южно от Глетчера на Клеър, двайсет и две момчета играеха крикет. В Старото кралство, зад Стената, намираща се на тридесет мили в северна посока, беше късна есен. Тук, в Анселстиер, последните дни на лятото се оказаха топли и ясни, идеални за финалния мач в жестоко оспорвания турнир в групата за момчета старша възраст, първостепенна цел на спортуващите шестокласници от осемнайсет училища.

Беше последното от поредицата от шест хвърляния за мача и оставаше да се подаде само една топка, като бяха необходими три последователни попадения, за да спечелят реда, мача и турнира.

Батсменът, който трябваше да удари тази последна топка, щеше да навърши седемнайсет след месец и беше висок малко над метър и осемдесет. Имаше ситна къдрава кестенява коса и гъсти черни вежди. Не беше точно красив, но миловиден, и се открояваше в своя бял спортен екип за крикет. Не че панталонът му беше със същия колосан ръб, както по-рано, понеже сега бе пропит с потта от отбелязаните седемдесет и четири ръна, заедно с останалите, шейсет от които бяха негови.

Огромна тълпа наблюдаваше мача от трибуните на игрището за крикет в Бейн — тълпа, много по-голяма от обичайната за училищен мач, въпреки че един от отборите беше от близкото училище „Дормалан“. Повечето зрители бяха дошли да видят високия млад батсмен, не защото беше по-талантлив от останалите в отбора, а защото беше принц. Нещо повече, той беше принц на Старото кралство. Бейн беше не само най-близкият град до Стената, разделяща Анселстиер от тази земя на магии и мистерии, но и беше преживял деветнадесет години нашествия на мъртви същества, които бяха разгромени единствено с помощта на родителите на батсмена и преди всичко на неговата майка.

Принц Самет беше наясно с любопитството, което събуждаше у жителите на Бейн, но не позволяваше то да го разсейва. Цялото му внимание беше насочено към питчъра в отсрещния край на игрището, един свиреп червенокос младеж, чиято ожесточеност бе довела до отстраняването на вече трима батсмени. Ала той очевидно се уморяваше и последното му хвърляне беше доста неточно и принуди Сам и неговия партньор, Тед Хопкис, да се бъхтят след топката из цялото игрище, в усилията си да спечелят онези фатални последни ръна. Ако питчърът не възстановеше силите си и предишната си точност, мислеше си Самет, шансът беше на негова страна. Нещо повече, питчърът се размотаваше, като бавно извиваше ръката, с която хвърляше, и оглеждаше прииждащите облаци.

Времето беше малко разсейващо, макар и само за Самет. Преди няколко минути се бе появил вятър. Идваше от север и носеше някаква магия откъм Старото кралство и Стената. Той накара символа на Хартата върху челото на Самет да затрепти и подсили усещането му за смърт. Не че това мъртво присъствие беше толкова силно на мястото, където той се намираше. Малцина бяха намерили смъртта си на игрището за крикет, поне напоследък.

Най-сетне питчърът се засили, и яркочервената топка профуча из игрището, подскачайки, когато Самет пристъпи напред, за да я посрещне. Върбовото дърво се удари в кожата със силен трясък и топката се издигна над лявото рамо на принца. Тя се извиси още повече и описа дъга над тичащите към трибуните защитници, където бе застигната от мъж на средна възраст, който подскочи от мястото си, за да демонстрира спортната си форма, която отдавна не беше влизала в употреба.

Шестица! Самет почувства как лицето му се разтяга в усмивка, когато тълпата избухна в аплодисменти. Тед притича до него, за да стисне ръката му, изричайки нещо, а после започна да се здрависва с противниковия отбор, а след това с всякакви хора, докато си проправяше път към съблекалните в павилиона. Помежду ръкостисканията, той погледна нагоре, към мястото, където телеграфното табло щракаше. Беше отбелязал шейсет и шест без аут, личен рекорд, а това беше подобаващ финал за училищната му кариера по крикет. Навярно за цялата му кариера по крикет, реши той, мислейки за завръщането си в Старото кралство, от което го деляха едва два месеца. На север от Стената не се играеше крикет.

Приятелят му Никълъс беше първият, който го поздрави в съблекалните. Ник беше невероятен питчър на фалцови топки, но лош батсмен и още по-лош защитник. Той често се унасяше, изучавайки някакво насекомо на земята или някое странно атмосферно явление в небето.

— Браво, Сам! — заяви Ник, енергично разтърсвайки ръката му. — Още един трофей за добрия стар „Сомърсби“.

— Скоро ще бъде добрият стар „Сомърсби“ — отвърна Сам, отпускайки се на една пейка, докато развързваше наколенките си. — Не е ли странно? Десет години недоволстваме от това място, но когато дойде моментът да го напуснем…

— Зная, зная — каза Ник. — Именно затова трябва да дойдеш с мен в „Корвиър“, Сам. Там до голяма степен е същото, в университета. Забрави този страх от бъдещето…

Каквото и друго да се канеше да каже, то заглъхна, когато останалата част от отбора нахълта, за да се ръкува със Самет. Дори и мистър Кохрейн, треньор и прочут с гнева си в „Сомърсби“ учител по спортни игри, благоволи да го потупа по рамото и заяви: „Невероятно представление, Самет“.

Час по-късно всички се намираха в училищния омнибус, измокрени от внезапния дъжд, донесен от северния вятър. Редуваха се слънчеви и дъждовни промеждутъци, понякога продължаващи само минута. За жалост, последният бе настъпил, когато пресякоха шосето към автобуса.

Пътуването продължаваше три часа, почти изцяло в южна посока, към „Сомърсби“, по магистралата Бейн. Затова пътниците в автобуса се изненадаха, когато шофьорът се отклони от магистралата тъкмо когато напуснаха града, и пое по един тесен селски път с едно платно.

— Почакайте, господин шофьор! — възкликна мистър Кохрейн. — Къде, по дяволите, отивате?

— Отклонение — отвърна лаконично мъжът, едва помръдвайки устни. Той заместваше Фред, постоянния шофьор на училището, който си беше счупил ръката предишния ден по време на бой за оспорван турнир по дартс. — Магистралата е наводнена при Биърдсли. Чух го от един пощальон в Крикетърс армс.

— Много добре — каза Кохрейн, а смръщената му физиономия показваше, че с неохота се съгласява с него. — Но е много странно. Не бих допуснал, че е паднал достатъчно дъжд. Сигурен ли сте, че знаете някой заобиколен път, господин шофьор?

— Да, шефе — потвърди мъжът, а по лукавото му лице се появи нещо, което навярно трябваше да бъде усмивка. — Бектън бридж.

— Никога не съм го чувал — каза Кохрейн пренебрежително. — Но все пак предполагам, че вие знаете по-добре.

Момчетата не обърнаха особено внимание на този разговор, както и на пътя. Бяха станали в четири часа, за да пристигнат навреме в Бейн, и цял ден бяха играли крикет. Повечето от тях, в това число и Ник, заспаха. Самет остана буден, все така развълнуван от своята победна шестица. Той гледаше дъжда по прозорците и околността. Минаваха покрай обитаеми ферми, в чиито прозорци се виждаше топла светлина. Покрай пътя пробягваха телеграфни стълбове, както и една червена телефонна будка, когато профучаха покрай селото.

Скоро всичко това щеше да остане зад гърба му. Съвременните технологии, като телефоните и електричеството, не действаха от другата страна на Стената.

Десет минути по-късно отминаха друга гледка, която Самет нямаше да вижда зад Стената. Огромно поле, пълно със стотици палатки, където на всяко свободно сиво въжено чучело висеше мокро пране и цареше дух на безпорядък. Автобусът намали скорост, докато минаваше и Самет видя, че пред вратите на повечето палатки се бяха струпали жени и деца, вгледани печално в дъжда. Почти всички имаха на главите си забрадки или шапки, което ги идентифицираше като бежанци от Юга. Над десет хиляди от тях бяха получили убежище в мястото, наречено от „Корвиър таймс“ „отдалечените северни райони на нацията“, което очевидно означаваше близо до Стената.

Това навярно беше едно от бежанските селища, изникнали през последните три години, осъзна той, отбелязвайки, че полето е заобиколено от тройна ограда от спираловидна тел, и че близо до портата има няколко полицаи, а дъждът се лееше върху каските и тъмносините им шлифери.

Южняците бягаха от войната между четири държави в далечния Юг, от другата страна на морето Съндър, срещу Анселстиер. Войната беше започнала преди три години, с един на пръв поглед незначителен бунт в автономната държава Искерия, който се оказа неуспешен. Бунтът прерасна в гражданска война, която въвлече и съседните държави Каларайм, Искерия и Коровия, всяка от които воюваше на различна страна. Съществуваха най-малко шест враждуващи фракции, известни на Самет, които варираха от силите на автономна Искерия и първоначалните бунтовници-анархисти, до подкрепяните от Каларайм традиционалисти и империалистите от Коровия.

По традиция Анселстиер не се месеше във войните на Южния континент, доверявайки се на своя флот и въздушен корпус да държи подобни проблеми от другата страна на морето Съндър. Ала сега, когато войната обхвана почти целия континент, единственото безопасно място за мирните граждани беше в Анселстиер.

Затова Анселстиер беше желана цел за бежанците. Мнозина биваха връщани обратно по море, или на главните пристанища, но на всеки върнат голям кораб, някой по-малък плавателен съд акостираше някъде по крайбрежието на Анселстиер и избълваше двестате или триста бежанци, които бяха натъпкани на борда му като сардини.

Много по-голям беше броят на удавените или умрелите от глад, но това не обезсърчаваше останалите.

В крайна сметка ги арестуваха и настаняваха във временни лагери. Теоретично, при това положение те вече имаха право да станат законни имигранти в държавата Анселстиер, но на практика само онези, които имаха пари, връзки или полезни умения, получаваха гражданство. Останалите оставаха във временните лагери, докато правителството измислеше начин да ги изпрати обратно в собствената им държава. Ала тъй като войната ставаше все по-сериозна и объркана от ден на ден, никой от онези, които бяха избягали от нея, нямаше да се върне доброволно. Всеки път, когато опитваха да прибегнат до масова депортация, тя завършваше с гладни стачки, бунтове и всякаква друга възможна форма на протест.

— Чичо Едуард казва, че онзи приятел Королини иска да изпрати южняците във вашия тил, в гората — каза сънено Никълъс, събудил се от намалената скорост на автобуса. — От другата страна на Стената. Казва, че тук нямало място за тях, а в Старото кралство има много.

— Королини е популист и подстрекател — отвърна Самет, цитирайки една уводна статия на „Таймс“. Неговата майка — която водеше по-голямата част от дипломатическите отношения с Анселстиер — имаше още по-лошо мнение за този политик, който се бе прочул, откакто бе започнала Южняшката война. Според нея той беше опасен егоист, който би направил всичко, за да се сдобие с власт. — Той не знае какво говори. Те биха измрели в граничния район. Там не е безопасно.

— Какъв е проблемът? — попита Ник. Знаеше, че приятелят му не обича да говори за Старото кралство. Сам винаги казваше, че то няма нищо общо с Анселстиер и Ник не би го разбрал. Никой от останалите не знаеше кой знае колко за него, а във всяка от библиотеките, в които бе проверявал, имаше малко съществена информация. Армията беше затворила границата и точка по въпроса.

— Там има опасни… опасни животни и… ъм… същества — отвърна Самет. — Както ти казах и преди. Оръжията, електричеството и така нататък, не действат там. Не е като…

— Анселстиер — прекъсна го Никълъс с усмивка. — Знаеш ли, решил съм да ти дойда на гости през ваканцията и лично да се уверя.

— Де да можеше — каза Самет. — Ще имам нужда да видя някое дружелюбно лице след шестте месеца, прекарани в компанията на Елимер.

— Откъде знаеш, че не искам да видя точно сестра ти? — попита Ник с пресилена похотлива усмивка. Сам никога не намираше добра дума за по-голямата си сестра. Канеше се да каже още нещо, но думите му секнаха, когато погледна през прозореца. Сам също погледна.

Отдавна бяха отминали бежанския лагер, който бе отстъпил пред една много гъста гора. Далечният, замъглен от дъжда слънчев диск бе надвиснал непосредствено над дърветата. Само че и той, и дърветата бяха обърнати към лявата половина на автобуса, а слънцето би трябвало да се намира вдясно. Движеха се на север, и изглежда това бе продължило известно време. На север, към Стената.

— Най-добре да кажа на Кокърс — каза Самет, който седеше откъм пътеката. Едва се бе изправил и бе понечил да тръгне към предната част на автобуса, когато двигателят изведнъж се задави и автобусът подскочи, като почти го събори на пода. Шофьорът изруга и смени няколко предавки, но двигателят продължаваше да се дави. Шофьорът отново изруга, форсирайки двигателя толкова силно, че ревът му събуди и последния останал заспал. После внезапно спря. Вътрешните светлини и фаровете угаснаха, и автобусът тихо спря.

— Сър! — провикна се Сам към мистър Кохрейн, сред внезапната глъчка от пробудили се момчета. — Движим се на север! Мисля, че сме близо до Стената.

Кохрейн, който надзърташе през прозореца си, се извърна, когато Сам проговори и застана на пътеката, а внушителната му осанка беше достатъчна, за да накара да замълчат момчетата, които се намираха по-близо.

— Усмирете се! — каза той. — Благодаря, Самет. А сега, всички да останат по местата си, и аз скоро ще уредя…

Онова, което се готвеше да каже, беше прекъснато от звука от вратата на шофьора, когато той я затръшна зад гърба си. Всички момчета се втурнаха към прозорците, въпреки рева на Кохрейн, и видяха как шофьорът скача на пътя и хуква през дърветата, сякаш преследван от някакъв смъртен враг.

— Какво става, за Бога? — възкликна Кохрейн, докато се извръщаше, за да погледне през предното стъкло. Онова, което бе уплашило шофьора, очевидно не му се стори толкова ужасно, защото той просто отвори вратата до неговата и излезе навън в дъжда, като междувременно отвори чадъра си.

Щом излезе от автобуса, всички се втурнаха напред. Сам, който се намираше на пътеката, пръв стигна там. Поглеждайки навън, той най-напред видя бариера, която препречваше пътя, а до нея — голяма червена табела. Не успя да я прочете добре заради дъжда, но бездруго знаеше какво пише на нея. Беше виждал същите табели през ваканцията, когато се прибираше у дома, в Старото кралство. Червените табели бележеха началото на Границата, военната зона, която армията на Анселстиер бе разположила с лице към Стената. Зад тази табела дърветата от двете страни на пътя изчезваха, заменени от участък с диаметър от половин миля, състоящ се от укрепления, окопи, и километри навита бодлива тел, която се простираше от източния бряг на запад.

Сам помнеше точно какво пише на табелата. Преструвайки се, че притежава невероятната способност да вижда през замъглени прозорци, той издекламира познатото предупреждение на останалите. Беше важно да го знаят.

 

ГРАНИЧНО УПРАВЛЕНИЕ СЕВЕРНА АРМЕЙСКА РОТА

Строго се забранява нерегламентираното напускане на Граничната зона.

Всеки, който направи опит да прекоси Граничната зона, ще бъде застрелян без предупреждение.

Упълномощените пътници са длъжни да се явят пред командира на Граничния щаб.

НАПОМНЯМЕ — СТРЕЛЯ СЕ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

 

Думите му бяха последвани от минута мълчание, когато всички осъзнаха сериозността на положението им. След това се изля порой от въпроси, на които Сам не отговори. Беше си помислил, че шофьорът е избягал, защото се е страхувал да остане толкова близо до Стената. Ами ако ги беше отвел там нарочно? И защо беше избягал от двамата военни полицаи с червени фуражки, които се приближаваха откъм кабината на караула?

Семейството на Самет имаше много врагове в Старото кралство. Някои от тях бяха хора и лесно можеха да се престорят на съвсем безобидни, за да влязат в Анселстиер. Други не бяха хора, но вероятно бяха достатъчно силни, за да прекосят Стената и да изминат краткото разстояние на север.

Без да си прави труда да си вземе шлифера, Сам скочи от автобуса и забърза към мястото, където двамата военни полицаи току-що бяха посрещнали мистър Кохрейн. Или по-скоро към мястото, където сержантът от Военна полиция се беше разкрещял срещу Кохрейн.

— Свалете всички от онзи автобус и ги накарайте да се върнат обратно по най-бързия начин — крещеше сержантът. — Бягайте колкото можете по-надалече, после вървете. Ясно?

— Защо? — попита наежилият се мистър Кохрейн. Подобно на повечето учители и персонал на Сомърсби, той не беше от Севера, и нямаше представа за съществуването на Стената, Границата, или Старото кралство. Винаги се беше отнасял към Самет по същия начин, както и към другия принц, който беше албинос от далечния Каршмел — нещо като осиновено дете, което не беше пълноправен член на семейството.

— Просто го направете! — нареди сержантът. Изглеждаше неспокоен, забеляза Самет. Кобурът на револвера му беше отворен и той не преставаше да оглежда дърветата. Подобно на повечето войници на Границата — но коренно различно от всички останали отряди от армията на Анселстиер — той носеше и меч с щик на лявото си бедро, а над военната си униформа в цвят каки имаше ризница, макар че беше запазил червената си фуражка на Военна полиция, вместо да носи обичайната каска с решетки на носа и врата, характерна за граничния гарнизон. Сам забеляза, че нито един от двамата мъже няма на челото си знака на Хартата.

— Това не е достатъчно — възмути се Кохрейн. — Настоявам да говоря с някой офицер. Не мога да накарам момчетата си да тичат в дъжда!

— Най-добре да направим така, както казва сержантът — каза Сам, приближавайки се зад него. — В гората има нещо и то се приближава.

— Кой си ти? — настоя да узнае сержантът, измъквайки меча си. Ефрейторът до него веднага направи същото и започна да се приближава странично. И двамата гледаха челото на Сам и знака на Хартата, който едва се виждаше под шапката му за крикет.

— Принц Самет от Старото кралство — отвърна той. — Предлагам да повикате майор Дуайър от разузнаването, или да отидете в щаба на генерал Тиндъл и да им кажете, че съм тук — и че в гората отсреща има поне три Мъртви ръце.

— Да му се не види! — изруга сержантът. — Знаехме си, че този вятър ще донесе нещо. Как са се промъкнали… всъщност, няма значение. Харис, върни се на поста и предупреди щаба. Кажи им, че при нас са принц Самет, няколко ученици и нарушители от поне А-категория. Използвай гълъб и ракетата. Телефонът със сигурност не работи. Размърдай се!

Ефрейторът изчезна преди сержантът да е затворил устата си и тъкмо когато Кохрейн заговори:

— Самет! Какво си намислил?

— Няма време за обяснения — отвърна припряно Самет. Усещаше присъствието на мъртвите ръце — телата им, обладани от духове, призовани от пределите на смъртта — движеха се из гората, успоредно на пътя. Очевидно още не бяха доловили присъствието на живите, но когато това станеше, щяха да пристигнат за минути. — Трябва да изведем оттук всички, трябва да се отдалечим възможно най-много от Стената.

— Но… но… — запелтечи Кохрейн с почервеняло лице и учуден от наглостта на едно от собствените му момчета, което му нареждаше какво да прави. Щеше да каже още нещо, ако сержантът не бе извадил револвера си, за да заяви спокойно:

— Накарайте ги да се размърдат веднага, сър, или ще ви застрелям на място.