Серия
Трилогия за старото кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lirael: Daughter of the Clayr, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 43 гласа)

Глава тридесет и осма
Книга за мъртвите

Наложи се обясненията да почакат почти цял ден, защото Сам не се събуди, докато „Откривател“ не акостира плавно до един песъчлив подводен нанос, а Лираел започна да прави бивак на съседния остров. По време на вечерята, състояща се от печена риба, сушени домати и бисквити, те си разказаха своите истории. Лираел с изненада установи колко лесно се говори с принца. Все едно разговаряше с Кучето. Навярно беше така, защото той не беше Клеър, помисли си тя.

— Значи си видяла Никълъс — каза Сам тъжно. — И той със сигурност е при некроманта, Хедж. Разкопава някакво ужасно творение на Свободната магия. Предполагам, че това е Капанът за светкавици, за който ми писа. Надявах се — твърде глупаво, предполагам, — че всичко е било съвпадение. Че Ник не е имал нищо общо с Врага, че наистина е отивал при Червеното езеро, защото е чул за нещо интересно.

— Аз лично не го видях — каза с неохота Лираел, за да изпревари всякакви молби да използва предполагаемото си зрение, за да разбере повече. — Искам да кажа, че ми го показаха. Наложи се да използват Стража от над хиляда и петстотин Клеър, за да могат да виждат близо до ямата. Но те не знаеха кога се е случило… или ще се случи. Възможно е още да не е станало.

— Предполагам, че не е останал в Кралството толкова дълго — усъмни се Сам. — Но ми се струва, че вече трябва да е стигнал до Червеното езеро. А копаенето, което си видяла, може би е започнало без него. Мъртвите със сините шапки и шалове сигурно са бежанци от Юга, онези, които са прекосили Стената преди повече от месец.

— Е, според следващото видение на Клеър, аз ще намеря Никълъс при Червеното езеро съвсем скоро — каза Лираел. — Но не искам да ходя там неподготвена. Не и ако Хедж е с него.

— Ситуацията се усложнява от ден на ден — каза Сам, като изпъшка и обхвана главата си с ръце. — Ще се наложи да изпратим съобщение до Елимер. И… не зная… да извикаме родителите ми да се върнат от Анселстиер. Само че тогава ще се притесняваме за южняците. Може би мама ще успее да се върне, а татко би могъл да остане там…

— Мисля, че Клеър вече са изпратили съобщения — каза Лираел. — Ала те не знаят колкото нас, така че и ние трябва да изпратим. Само че ще се наложи и сами да направим нещо, нали? На краля и Абхорсен ще им е нужно твърде дълго време само за да научат за нас, а какво остава да се върнат.

— Предполагам — каза Сам без ентусиазъм. — Просто ми се иска Ник да ме беше изчакал при Стената.

— Вероятно не е имал избор — каза Кучето, свито на кълбо в краката на Лираел, докато слушаше. Могет лежеше наблизо, протегнал лапи към гаснещите останки от огнището, а до главата му имаше кости от риба. Веднага след като изяде вечерята си, той беше заспал, пренебрегвайки разговора на Сам и Лираел.

— Предполагам — съгласи се Сам, докато разсеяно гледаше белезите по китките си. — Онзи некромант, Хедж, сигурно… сигурно го е хванал, когато сме били на Границата. Така и не видях Ник след това. Само си разменихме писма. Предполагам, че просто ще трябва да продължавам с опитите да открия този тъп негодник.

— Той изглеждаше болен — каза Лираел, изненадана от усещането за загриженост, което я обзе, припомняйки си това. Момчето бе протегнало ръка към нея и я беше поздравило… — Болен и объркан. Мисля, че Свободната магия му влияеше, но той не разбираше за какво става дума.

— Ник никога не е разбирал съвсем как стоят нещата тук, нито е възприемал идеята, че магията оказва влияние — каза Сам, вгледан в жаравата. С порастването им Ник само влошаваше положението, като непрекъснато питаше защо. Никога не беше приемал нищо, което противоречи на неговото разбиране за природните сили и механизмите, които движат света.

— Не разбирам Анселстиер — каза Лираел. — Искам да кажа, чувала съм за него, но като нищо би могъл да бъде някакъв друг свят.

— Той е — каза Кучето. — Или е най-добре да бъде възприеман като такъв.

— Той винаги е изглеждал по-малко реален от този тук — каза Сам, все така вгледан в огъня, без всъщност да слуша. Сега гледаше как искрите хвърчат нагоре и се опитваше да преброи всяка от тях при поредното дребно избухване. — Много подробен сън, но някак размит, като бледа водна боя. Някак по-мек, дори и с неговото електрическо осветление, двигатели и всичко останало. Предполагам, че се е дължало на това, че в училище нямаше почти никаква магия, защото бяхме, твърде далече от Стената. Понякога успявах да преплитам сенки и да правя номера с осветлението, но само когато вятърът духаше от север. Чувствах се така, сякаш част от мен бди, тъй като нямах възможност да посегна към Хартата.

Той замълча, все така вгледан в жаравата. След няколко минути Лираел проговори отново.

— Да се върнем към онова, което ще правим — каза тя колебливо. — Аз бях тръгнала към Куър, за да накарам местната полиция или кралската гвардия да ме придружи до Едж. Ала по всичко личи, че Хедж вече знае за мен — за нас, — така че това едва ли е много разумна постъпка. Имам предвид, че все още трябва да стигна до Червеното езеро, но не така открито. Би било глупаво просто да хвърля котва на кея в Куър и да сляза, нали?

— Да — съгласи се Кучето и я погледна, гордо от факта, че сама бе достигнала до този извод. — Около този Хедж витаеше някаква миризма, миризма на сила, достатъчно голяма, за да я доловя, когато Лираел избяга от него. Според мен той е нещо повече от некромант. Ала какъвто и да е, е умен, и отдавна се готви да нападне Кралството. Вероятно има слуги както сред живите, така и сред мъртвите.

За миг Самет не отговори. Откъсна очи от огъня и се намръщи, когато видя спящия силует на Могет. Сега, когато със сигурност знаеше, че Никълъс е попаднал в ръцете на Врага, нямаше представа как да постъпи. Да спаси Никълъс му се бе сторила добра идея сред сигурността на стаята му в кулата — по-лесна и без никакви усложнения.

— Не можем да отидем в Куър — каза той. — Мислех си, че трябва да отидем в Къщата — говоря за тази на Абхорсен. Оттам мога да изпратя пощенски соколи и да вземем… ъъъ… някои неща за пътуването. Бронирани ризници. По-добър меч за мен.

— А и би било по-безопасно — каза Кучето, като изгледа проницателно Сам.

Сам извърна очи, неспособен да издържи на погледа му. То някак успяваше да разбере тайните му мисли. Една част от него му казваше, че трябва да продължи. Друга част му казваше, че не може да го направи. Прилошаваше му от цялото това напрежение. Където и да отидеше, не можеше да избегне факта, че е бъдещ Абхорсен и съвсем скоро щяха да го разобличат като изменник.

— Това ми се струва добра идея — каза Лираел. — Къщата се намира на Дългите скали, нали? Оттам можем да поемем на запад, като избягваме пътищата. В Къщата има ли коне? Не мога да яздя, но бих могла да си сложа кожа на Хартата, докато ти…

— Конят ми е мъртъв — прекъсна я Сам, внезапно пребледнял. — Не искам друг!

Той се изправи рязко и закуцука в мрака, взирайки се в Ратерлин, като наблюдаваше сребристите вълни по мрачната речна шир. Чуваше как Лираел и Онова Куче — което твърде много приличаше на Могет, за да бъде спокоен — разговарят зад гърба му, но твърде тихо, за да разбере думите. Ала знаеше, че говорят за него и го досрамя.

— Той е едно разглезено хлапе! — прошепна сърдито Лираел. Не беше свикнала с подобно поведение. По време на своите проучвания беше правила каквото си пожелае, а в библиотеката цареше желязна дисциплина. Сам й беше дал полезна информация, но иначе беше досаден. — Просто се опитвах да съставя някакъв план. Може би трябва да го оставим.

— Той е притеснен — призна Кучето. — Но също така е преживял и много неща, които са го подложили на неподозирани изпитания — освен това е ранен и уплашен. Утре ще бъде по-добре, както и в близките дни.

— Надявам се — каза Лираел. След като вече знаеше повече за Никълъс, Капана за светкавици и нападенията на мъртвите срещу Сам, тя осъзна, че навярно ще има нужда от цялата помощ, която успее да получи. Цялото Кралство щеше да се нуждае от такава помощ.

— В крайна сметка, това е негово задължение — добави тя. — След като е бъдещ Абхорсен. Би трябвало да се върна на сигурно място на Глетчера, докато той се занимава с Хедж и каквото и да било друго там!

— Ако Абхорсен и кралят са прави относно плановете на Хедж, никъде няма да бъде безопасно — каза Кучето. — И всички, които носят Кръвта, трябва да защитават Хартата.

— О, Куче! — каза жално Лираел и прегърна Кучето. — Защо всичко е толкова трудно?

— Просто така — отвърна Кучето, като излая в ухото й. — Но сънят ще направи всичко по-лесно. Новият ден ще донесе нови гледки и миризми.

— Как би ми помогнало това? — промърмори Лираел, но легна на земята, като довлече раницата си, за да я използва вместо възглавница. Беше твърде горещо за одеяло, въпреки лекия ветрец, който подухваше откъм реката. Горещо и невероятно влажно, а на всичко отгоре имаше и комари и мухи. Според календара на Кралството лятото още не беше настъпило, но времето не се интересуваше от хорските изчисления. А и нямаше признаци за някоя разхлаждаща дъждовна буря.

Лираел уби един комар, после извърна глава, когато Сам се върна и започна да тършува в дисагите си. Той извади нещо оттам — някакъв ярък, блестящ предмет. Жаба, отрупана със скъпоценности.

— Съжалявам, че се държах толкова зле — промърмори Сам, като остави на земята летящата жаба. — Това ще ни помогне за комарите.

Не се наложи Лираел да пита как. Това стана ясно веднага, когато жабата направи салто назад и използва езика си, за да улови два особено големи и напоени с кръв комара.

— Умно — каза сънено Кучето, като вдигна за миг глава от удобната дупка, която си беше изкопало, за да спи в нея.

— Направих я за майка ми — каза принцът, а в гласа му се долавяше самосъжаление. — Това е може би единственото, в което ме бива. Да майсторя разни неща.

Лираел кимна, докато гледаше как жабата предизвика суматоха сред местната популация от насекоми. Тя се движеше без особени усилия, размахвайки бронзовите си крила не по-бавно от тези на колибри, издавайки тих шум, подобен на плътно затворени кепенци, помръдващи леко на вятъра.

— Наложи се Могет да я убие — каза внезапно Сам и отново погледна огъня. — Моята кобила, Спраут. Пришпорих я твърде силно. Препъна се. Не можах да нанеса милостивия удар. Наложи се Могет да й пререже гърлото, за да се увери, че мъртвите няма да я убият и да станат по-силни.

— Струва ми се, че не сте имали голям избор — каза неловко Лираел. — Искам да кажа, че не сте могли да направите нищо друго.

Сам мълчеше, вгледан в няколкото останали червени въглени, виждайки фигурите и шарките в оранжево, черно и червено. Навсякъде чуваше приглушения рев на Ратерлин и свистящия дъх на заспалото Куче. Той буквално усещаше как седящата на три-четири стъпки от него Лираел очаква да каже нещо.

— Трябваше да го направя — прошепна той. — Но ме достраша. Уплаших се от смъртта. Винаги ме е било страх от нея.

Лираел не каза нищо, защото сега се чувстваше още по-неловко. Никой досега не беше споделял с нея толкова лично нещо, още по-малко нещо подобно! Сам беше син на Абхорсен, бъдещият Абхорсен. Просто не беше възможно да се страхува от смъртта. Все едно някоя Клеър да се страхува от зрението. Това беше недопустимо.

— Ти си уморен и ранен — каза тя накрая. — Трябва да си починеш. На сутринта ще се почувстваш по-добре.

Сам се извърна да я погледне, но с наведена глава, без да я гледа в очите.

— Ти си влязла в смъртта — прошепна Сам. — Беше ли те страх?

— Да — призна Лираел. — Но следвах инструкциите в книгата.

— Книгата? — попита той, треперейки въпреки горещината. — „Книгата за мъртвите“?

— Не — отвърна Лираел. Дори не беше чувала за тази „Книга за мъртвите“. — „Книгата за спомените и забравата“. В нея пише за мъртвите, само защото един Възпоменател трябва да гледа в миналото.

— Никога не съм чувал за това — промърмори Сам. Погледна дисагите си, сякаш бяха издути отровни торбички. — Трябва да изучавам „Книгата за мъртвите“, но не издържам дори да я гледам. Опитах да я оставя, но тя ме последва, заедно със звънците. Аз не… не мога да се отърва от нея, но не мога и да я гледам. А сега вероятно ще имам нужда и от нея, и от звънците, за да спася Ник. Това е дяволски несправедливо. Никога не съм молил да бъда бъдещият Абхорсен!

„Никога не съм искала майка ми да ме изостави на петгодишна възраст, или да бъда Клеър без зрението“, помисли си Лираел. Той беше малък за възрастта си, този принц Самет, и както бе казало Кучето, беше уморен и ранен. Нека да изживее своя пристъп на самосъжаление. Ако до утре не се оправеше, Кучето щеше да го ухапе. При нея това винаги даваше резултат.

Така че вместо да изрече на глас мислите си, Лираел протегна ръка, за да докосне пояса, който се намираше от едната страна на Сам.

— Имаш ли нещо против да погледна звънците? — попита тя. Усещаше силата им, дори докато лежаха там неподвижно. — Как ги използваш?

— В „Книга за мъртвите“ е обяснено как се използват — каза той неохотно. — Но всъщност не можеш да се упражняваш с тях. Могат да бъдат използвани само на сериозно. Не! Недей… моля те, не ги изваждай.

— Ще внимавам — каза Лираел, изненадана от реакцията му. Беше пребледнял, съвсем бял в тъмнината, и трепереше. — Вече знам малко за тях, защото приличат на флейтите ми.

Сам отстъпи няколко крачки назад, а паниката в него растеше. Ако тя изпуснеше някой звънец или случайно звъннеше, и двамата щяха да бъдат запратени в смъртта. Той се страхуваше от това, страхуваше се отчаяно. В същото време бе обзет от внезапния импулс да й позволи да вземе звънците, сякаш това по някакъв начин щеше да прекъсне връзката им с него.

— Струва ми се, че можеш да ги разгледаш — каза той колебливо. — Ако наистина искаш.

Лираел кимна умислено и прокара пръсти по гладките махагонови дръжки и разкошната, обработена с пчелен восък кожа. Усети внезапен импулс да си сложи пояса и да влезе в смъртта, за да пробва звънците. В сравнение с тях нейните малки флейти бяха като играчки.

Сам гледаше как докосва звънците и потръпна, припомняйки си колко студени и тежки бяха върху гърдите му. Забрадката на Лираел се беше смъкнала, позволявайки на дългата й черна коса да се разпилее навън. Имаше нещо в лицето й на светлината от огъня, нещо в начина, по който очите й отразяваха светлината, което накара Сам да се почувства странно. Имаше чувството, че я е виждал преди. Ала това бе невъзможно, защото никога не беше ходил до Глетчера, а тя никога не го беше напускала досега.

— Мога ли да разгледам и „Книгата за мъртвите“? — попита Лираел, неспособна да скрие нетърпението в гласа си.

Сам се втренчи в нея, а съзнанието му блокира за миг.

— „Книгата за мъртвите“ би могла да те у-унищожи — каза той, а в гласа му прозвуча издайническо заекване. — Не бива да си играеш с нея.

— Зная — каза Лираел. — Не мога да го обясня, но имам усещането, че трябва да я прочета.

Сам се замисли. Клеър бяха братовчедки на кралския род и на Абхорсен, така че той предполагаше, че Лираел притежаваше Кръвното право. Това беше достатъчно, за да не бъде унищожена на мига. Освен това бе чела „Книгата за спомените и забравата“, каквато и да бе тя, а това изглежда я бе превърнало в нещо като некромант, поне що се отнасяше до пътуването в смъртта. А и нейният знак на Хартата беше истински и ярък.

— Тя е тук — каза Сам грубо, като посочи съответното място в дисагите. Поколеба се, после се отдръпна, докато се озова на цели десет крачки от огъня, по-близо до реката, а Кучето и Могет останаха между него и Лираел — и книгата. Легна на земята и нарочно извърна поглед от нея. Не желаеше дори да вижда книгата. Неговата летяща жаба подскачаше зад него и бързо разчисти комарите от импровизираното му легло.

Зад гърба си Сам чу как каишите на дисагите се развързват. После се появи меката светлина на Хартата, чу се щракането на сребърните пластини — и шумоленето на страниците. Не последва експлозия, нямаше унищожителен огън.

Сам изпусна стаения въздух, затвори очи и си наложи да заспи. След няколко дни можеше да бъде в Къщата на Абхорсен. В безопасност. Можеше да остане там. Лираел би могла да продължи сама.

„Само че, каза съвестта му, докато той се унасяше, Никълъс е твой приятел. Твой дълг е да се справяш с некромантите. И твоите родители ще очакват от теб да се изправиш срещу Врага.“