Невероятните приключения на Мерлин продължават. Заобиколен повече от врагове, отколкото от доброжелатели, той се отправя към Владението на Четирите Свята, за да разбули загадъчите тайни, скрити зад непристъпните му стени и да свали маската на неговия господар.

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Амбър (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood of Amber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 93 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
ckitnik (2011)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2015)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Кръвта на Амбър. Знакът на Хаоса. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.8. Серия Хрониките на Амбър No.7 и No.8. Превод: [от англ.] Ивелин ИВАНОВ [Blood of Amber / Sign of Chaos, Roger ZELAZNY]. Формат: 20 см. Страници: 416. Цена: 120.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция от ckitnik и Диан Жон
  4. — Корекция на правописни грешки

Статия

По-долу е показана статията за Кръвта на Амбър от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кръвта на Амбър
Blood of Amber
АвторРоджър Зелазни
Първо издание1986 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски език
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаХрониките на Амбър
ПредходнаКозовете на съдбата
СледващаЗнакът на хаоса

„Кръвта на Амбър“ (на английски: Blood of Amber) е седмата книга от поредицата фентъзи романи на Роджър ЗелазниХрониките на Амбър“.

Предишна: Поредица:
Следваща:
Козовете на съдбата Хрониките на Амбър Знакът на хаоса

Глава 1

Захвърлих ръкохватката на меча, след като острието му се счупи. Стоманата беше безсилна срещу синьото море на стената, а аз бях търсил умишлено най-тънката й част. Само няколко малки парченца от камъка лежаха в краката ми. Взех две от тях и ги разтърках между пръстите си. Така нямаше да успея да се измъкна. Изглежда единственият изход беше през мястото, откъдето бях влязъл, но сега то беше също тъй непристъпно.

Върнах се обратно в покоите си, т.е. в оная ниша, където бе импровизираното ми легло. Седнах върху плътния кафяв чувал, издърпах корковата тапа на една бутилка с вино и отпих от нея. Доста се бях поизпотил, докато налагах стената.

Фракир се раздвижи на китката ми, разви се наполовина и се плъзна към дланта ми, за да се увие там около двете парченца от синия камък, които все още държах. Примката й се затегна, тя увисна заедно с тях и се залюля като махало на часовник. Оставих бутилката и се загледах. Фракир описваше дъга, успоредна на тунела, който водеше насам. Тя продължи да се люлее така може би около минута, след това се издигна отново нагоре, спря, когато достигна дланта ми, остави парченцата в основата на средния ми пръст и отново зае невидимата си позиция около китката ми.

Вперих поглед в камъчетата. Вдигнах трепкащата газена лампа и ги разгледах. Цветът им…

Да.

На фона на кожата ми, цветът им изглеждаше приблизително като този на камъка върху пръстена, който Люк бе оставил в „Ню Лайн Мотел“ преди известно време. Съвпадение? Или по-скоро нещата бяха свързани? Дали моята удушваческа корда не се опитваше да ми каже нещо? И къде още бях виждал такъв камък?

На ключодържателя на Люк. Точно така, той представляваше парче метал, в което бе инкрустиран кристал… Дали не бях виждал подобен кристал и на друго място?

Пещерата, в която бях затворен, успяваше някак да блокира Картите и силата на Логрус. Щом Люк носеше камъни като този, от който бяха стените тук, сигурно си имаше сериозна причина за това. Какви ли бяха другите качества на синия кристал?

Опитвах около час да разбера нещо за структурата му, но той успешно устояваше на силата на Логрус. Накрая се предадох, хапнах мрачно няколко залъка хляб със сирене и отпих отново от виното.

След това се изправих и обиколих още веднъж мястото, като проверявах навсякъде капаните си. Бях затворен, както ми се струваше, от повече от месец. Бях обходил всички тунели, коридори и ниши в търсене на изход. Никъде не бях открил нещо, което да ми даде поне малка надежда. Понякога тичах като откачен из пещерата и разранявах кокалчетата на юмруците си до кръв в студените й стени. Друг път пък се движех едва-едва и проверявах за пукнатини и дефекти в кристала. На няколко пъти безуспешно се бях опитвал да отместя камъка, който препречваше входа. Беше като закован за мястото си, а беше невъзможно да го повдигна. По всичко изглеждаше, че престоят ми тук ще е продължителен.

Моите капани…

Те бяха до един непокътнати, точно както ги бях оставил последния път — големи камъни, които природата небрежно бе поставила на високи и удобни за мен места, където беше достатъчно само някой да се препъне леко в добре прикритата опаковъчна тел, свалена от сандъците в склада, за да се прекатурят от ръба.

Някой?

Люк, разбира се. Кой друг? Нали точно той ме бе затворил тук. И ако се върнеше — не, когато се върнеше — моите тайни капани щяха да го чакат. Той беше въоръжен. Ако просто застанех под входа при неговото появяване, това щеше да му даде още едно предимство. Как ли пък не. Аз нямаше да съм там, а това щеше да го накара да влезе вътре. И тогава…

Леко разтревожен, аз се върнах в нишата със спалния чувал.

Там легнах, скръстих ръце зад главата си и се заех отново да обмисля плана си. Капаните можеха да убият Люк, а аз не го исках. Това нямаше нищо общо с чувствата ми към него, макар до съвсем скоро да го бях смятал за свой добър приятел. Всъщност до мига, в който узнах, че той е убил чичо ми Кейн и освен това възнамерява да изтреби до крак останалата част от роднините ми в Амбър. Причината за това беше фактът, че моят чичо Кейн бе убил бащата на Люк — Бранд, нещо, което който и да е от останалите би направил с удоволствие. Да, Люк — или по-скоро Риналдо — беше мой братовчед и разполагаше със солиден повод, за да подхване поредната вътрешносемейна вендета. И все пак това, че бе решил да си отмъсти на всички до един, си беше доста пресилено от негова страна.

Но не приятелски чувства, нито пък роднинската привързаност ме накараха да обезвредя капаните си. Исках го жив, защото все още имаше твърде много неща, с които не бях наясно и които вероятно никога нямаше да ми се изяснят, ако той се споминеше просто така. Джасра… Козовете на Съдбата… начинът, по който ме бе проследил толкова лесно през Сенките… цялата история с връзката между Люк и окултиста Виктор Мелман… всичко, което можеше да знае за Джулия и нейната смърт…

И така, започнах отново от нулата и измислих план, който се базираше на нещо, за което — поне така се надявах — Люк нямаше никаква представа.

Преместих спалния чувал в един тунел на крачка от нишата, на чийто таван се намираше блокираният вход и пренесох там част от хранителните си запаси. Бях твърдо решен да прекарвам на това място възможно най-много време.

Новият капан беше с по-прост замисъл — директен и почти непредотвратим. Единственото нещо, което трябваше да направя, беше да седя там и да чакам. И да кроя планове. Трябваше да предупредя останалите. Трябваше да направя нещо с моя Дяволски Чекрък. Трябваше да разбера какво знае Мег Девлин. Трябваше да… направя още доста неща.

И аз зачаках. Мислех си за Бурите на Сенките, за сънищата си, за странната Дама от Езерото. Магията на бездействието успя не след дълго да пренасели ежедневието ми. Единствената ми грижа беше евентуалното разминаване на тукашния времеви поток с този на останалите места, които бяха от значение за мен в момента. Моят месец, прекаран тук, може би се равняваше на един ден в Амбър, а може би дори на по-малко. Ако успеех да се измъкна от това място сравнително бързо, следите, които ме интересуваха, вероятно щяха да се окажат все още свежи.

Светлината, която се процеждаше през кристалните стени на моя затвор, изчезваше и се появяваше отново и така различавах дните от нощите, като нагаждах по този ритъм своите всекидневни занимания.

През първите три дни на новото място прегледах отново претъпкания със заблуди и беден откъм ценна информация дневник на Мелман. Почти успях да се убедя, че неговият посетител, когото той наричаше „Прикрития“, е бил именно Люк. Но няколко уточнения относно неговата „мъжественост“ доста ме озадачиха. Бележките за жертвоприношението на Сина на Хаоса в края на дневника явно трябваше да отнеса до собствената си персона, тъй като вече бях наясно с провалилото се намерение на Мелман да ме подложи на заколение. Но ако неговият Учител наистина беше Люк, то тогава трябваше да сметна поведението му на хълмовете край Санта Фе за повече от странно. Онази вечер той отначало ме посъветва да унищожа Козовете на Съдбата, а след това реагира така, сякаш искаше да ме предпази от нещо. Освен това по-късно Люк си призна, че се е опитал да ме убие на няколко пъти, но отрече да има пръст в последните покушения над мен. Ако той стоеше зад всички опити, какъв тогава беше смисълът да се отрича само от някои от тях? Кой друг можеше да е замесен в играта и по какъв начин? Очевидно някои части от пъзела липсваха, при това точно онези последни късчета информация, които най-неочаквано щяха да накарат всичко да си отиде по местата, за да се разкрие пред мен пълната картина, която най-вероятно е била през цялото време пред очите ми.

Трябваше да се досетя, че ще ме посетят през нощта.

Трябваше, но аз не се досетих. Ако го бях сторил, щях да съобразя с това цикъла си на спане и щях да бъда буден и нащрек в нужния момент. Въпреки че бях повече от сигурен, че капанът ми ще задейства безотказно, понякога и най-малките подробности са особено важни при подобни съдбоносни ситуации.

Бях заспал дълбоко и затова отначало възприех триенето на камък в камък като нещо далечно. Размърдах се леко, тъй като шумът не затихна, след което ми бяха необходими още няколко секунди, за да протекат в мозъка ми нужните импулси и да разбера какво всъщност става. Седнах, все още доста отнесен, после се добрах пълзешком до една от страничните ниши и там се свих на кълбо до стената. Разтърквах очите си и оправях косата си, търсейки по-кратък път към изгубената си бдителност сред оттеглящата се мъгла на съня.

Началното трополене, достигнало до мен, беше вероятно от изваждането на клиновете, за което явно бе необходимо камъкът да бъде разместен леко в различни посоки. Шумовете, които последваха, бяха глухи, едва доловими и някак далечни.

Огледах набързо съседното помещение, на чийто таван беше входът. Все още не се забелязваше цепнатина, през която да проблясват звездите върху нощното небе. Вибрациите над мен продължаваха. Вече нямаше трополене, а само непрекъснато леко стържене и хрущене. Върху прозрачния таван бе изгрял кръг от светлина с размазан ореол — вероятно фенер. Светеше, прекалено стабилно, за да е факел. Освен това в случая факелът щеше да е твърде неподходящ.

Накрая на тавана се появи късче нощно небе с формата на полумесец и две звезди в края на единия му рог. Отворът се разшири и аз чух тежкото дишане на — както ми се стори — двама души.

Потръпнах от превъзбудата и усетих как допълнителна доза адреналин задейства в тялото ми чудодейния си биологически механизъм. Не бях предполагал, че Люк ще доведе някого със себе си. В моя безотказен план очевидно зееше огромен пропуск, който ме правеше пълен глупак.

Камъкът бе поместен доста по-бързо и времето ми за неплодотворни изводи изтече мигновено. Сега мозъкът ми трябваше да се концентрира изцяло върху хода на събитията, дистанцирайки се от всичко останало.

Призовах образа на Логрус и той се материализира в съзнанието ми. Изправих се, опрял гръб върху стената, и започнах да движа ръцете си така, че да успея да уловя причудливите плетеници на две от призрачните му линии. В мига, в който успях да постигна нужното сливане, шумовете над главата ми замряха.

Входът бе освободен напълно. Миг по-късно фенерът бе повдигнат и поднесен към него.

Пристъпих в центъра на помещението точно когато в очертанията на отвора се появиха двама смугли ниски мъже, всеки от които държеше в ръката си по един оголен кинжал. Нито един от тях не беше Люк. Пратих първоначалния си план по дяволите.

Протегнах към тях своите облечени в силата на Логрус ръце и ги стиснах за гърлата. Постепенно и двамата се отпуснаха в хватката ми. Стисках ги още няколко мига и после ги пуснах.

Мъжете се търкулнаха встрани, аз заопипвах ръба на входа с блестящите линии на силата и после се изтеглих с тях нагоре. Достигнах отвора и освободих Фракир от позицията й по вътрешния му ръб. Това беше моят капан. На Люк, или на когото и да било, щеше да се наложи първо да мине през моята примка, за да влезе, а тази примка беше готова да се затегне мигновено при най-леко помръдване.

Но сега…

Вдясно от мен се бе проточила огнена диря. Фенерът се бе разбил, а разлятата газ се бе превърнала в горящо поточе. От двете страни лежаха мъжете, които бях удушил. Камъкът, запречвал входа, сега беше зад мен и малко вляво. Останах известно време така — с рамене и глава, подадени над отвора и лакти, опрени върху ръба. Образът на Логрус все още танцуваше пред очите ми и аз продължавах да усещам топлата тръпка, която предизвикваше допирът на неговата мощ до ръцете ми. Фракир се спусна от рамото към левия ми бицепс.

Май че се бях измъкнал твърде лесно. Не можех да разбера защо Люк е решил да прати някакви свои слуги: за да ме разпитат, убият или отведат оттук. Тъкмо затова не бързах да се показвам напълно, преди да съм успял да проуча околността, възползвайки се от относителната сигурност на своето укритие.

Реших този път да бъда благоразумен — за разнообразие. Защото някой споделяше с мен тази красива нощ. Беше толкова тъмно, че въпреки светлината на гаснещата огнена следа, беше невъзможно да използвам очите си, за да се ориентирам в обстановката. Но когато призова Логрус, той ми дава способността да долавям със съзнанието си други нематериални проявления.

Именно така успях да открия нещо подобно зад едно от дърветата вляво от мен, там, където мракът би ми попречил да видя спотаилия се човек. Установих, че структурата на това проявление странно напомня за магическите сили на Амбър. Заклинанието разгръщаше бавно снопове от жълта светлина, нашарени от изпаренията на нощта. Те се въртяха като карнавален фойерверк и пълзяха към мен през мрака. Гледах ги изумено, но с пълното съзнание какво трябва да направя, когато настъпи подходящият момент.

Четирите широки жълти ивици продължаваха да напредват. Щом достигнаха на няколко метра от мен, те спряха, станаха някак по-мътни и след това отново се спуснаха напред с бързината на атакуващи кобри. Ръцете ми бяха скръстени, а силовите линии на Логрус протегнати напред. Разделих ги с рязко, помитащо движение, като едновременно с това ги протегнах леко напред. Те срещнаха ивиците светлина и ги отблъснаха обратно към техния източник. При сблъсъка усетих странно изтръпване в долната част на ръцете си. Веднага след това замахнах с продължението на дясната си ръка и го стоварих като меч върху притихналата сега магическа сила. Чу се къс, остър писък и докато сиянието намаляваше, аз нанесох бързо още един удар, измъкнах се от дупката на пещерата и се спуснах надолу по склона, въпреки болката, която бе обхванала дясната ми ръка.

Сиянието на заклинанието, каквото и да представляваше то, потъмня и изчезна. Това ми позволи да видя ясно фигурата, облегната на дънера на дървото. Тя принадлежеше на жена, чийто черти не успях да различа, тъй като бе вдигнала на височината на очите си малък предмет, за който предположих, че е оръжие. Незабавно го пернах със силовите линии на Логрус, като се надявах, че тя ще го изпусне.

Миг след това се спънах, защото последва откат, който ме разтърси със сериозна сила. Явно Логрус бе срещнал магически предмет с мощ, която не биваше да бъде подценявана. За моя утеха дамата също се олюля. Тя нададе нов писък, но въпреки това не изпусна предмета.

Малко след това около нея се появи многоцветно сияние и аз разбрах какво беше нещото в ръката й. Бях насочил силата на Логрус срещу една от Картите. Сега вече се налагаше да се добера до непознатата, дори само за да разбера коя е тя.

Спуснах се напред, но скоро осъзнах, че няма да успея да я достигна. Освен ако…

Смъкнах Фракир от рамото си и я пуснах напред по силовата линия на Логрус, насочих я в подходящата посока и изрекох нужната заповед, докато тя летеше стремително напред.

От новия си зрителен ъгъл, благодарение на бледия многоцветен ореол, успях най-после да видя лицето на жената. Беше Джасра, която за малко не ми бе видяла сметката в апартамента на Мелман. Само след миг тя щеше да изчезне, а с нея и шансът ми да се сдобия с някои жизненоважни отговори.

— Джасра! — изкрещях, опитвайки се да наруша концентрацията й.

Не успях да го сторя, но Фракир успя. Моята удушваческа корда проблесна със сребърно сияние, уви се около врата на Джасра и омота здраво свободния си край около един от близките клони.

Образът на Джасра бе започнал вече да избледнява, тъй като тя явно още не осъзнаваше, че от този миг нататък пренасянето чрез Картата щеше да й коства главата.

И все пак бързо схвана как стоят нещата. Задави се и веднага отстъпи назад, след което ореолът изчезна, а образът й доби предишната си реалност. Изпусна Картата си и вкопчи пръсти в кордата, увита около гърлото й.

Незабавно се озовах до нея и докоснах Фракир, която освободи клона на дървото и се нави около китката ми.

— Добър вечер, Джасра — казах аз и дръпнах рязко главата й назад. — Опитай пак да си покажеш зъбките и ще ти прекърша вратлето. Ясен ли съм?

Тя се опита да проговори, но не успя, затова само кимна.

— Ще отпусна леко кордата — продължих аз — за да можеш да отговориш на въпросите ми.

Разхлабих хватката на Фракир. Джасра се закашля и ме удостои с поглед, който спокойно би превърнал пясъка в стъкло. Магическото й излъчване бе секнало окончателно, затова аз освободих линиите на Логрус.

— Какво искаш от мен? — попитах аз. — Кой съм аз според теб?

— Ходещ труп! — изсъска тя и се опита да ме заплюе, но не успя — явно устата й бе пресъхнала.

Подръпнах леко Фракир и Джасра отново се задави.

— Грешен отговор — казах. — Опитай пак.

Тя обаче се усмихна и погледна зад гърба ми. Обърнах се, без да изпускам Фракир. Въздухът зад мен бе започнал да вибрира. Очевидно някой се готвеше да се пренесе тук с помощта на Картите.

Нямах настроение за нови усложнения и затова измъкнах със свободната си ръка своята собствена колода. Картата на Флора беше най-отгоре. Добре. Насочих съзнанието си към нея през слабата светлина, която се процеждаше отвъд лицето, нарисувано на Картата. Усетих как първоначалният унес на Флора се стопи под напора на концентрираното й внимание.

— Да?

— Пренеси ме при себе си! Бързо! — казах аз.

— Толкова ли е спешно? — попита тя.

— И още как — отвърнах аз.

— Ами… добре. Ела.

Образът й се появи пред мен. Флора лежеше на някакво легло. Чертите й ставаха все по-реални. Тя протегна ръка.

Протегнах се и я хванах. Направих крачка напред, но в мига, в който зад мен прокънтя гласът на Люк:

— Стой!

Но аз продължих напред и повлякох Джасра след себе си. Тя опита да ме дръпне назад, но успя само да ме задържи да не падна, след като се препънах в крака на леглото. Тогава забелязах тъмнокосия, брадат мъж, който ме бе зяпнал с широко отворени очи.

— Кой… Какво… — започна той, след като възстанових равновесието си и му се усмихнах неприветливо.

Зад моята пленничка се появи мъглявият образ на Люк. Той се протегна и сграбчи рамото на Джасра, опитвайки се да я изтегли обратно. Тя отново се задави, тъй като Фракир се стегна още по-здраво около гърлото й.

По дяволите! Ами сега?

Изведнъж Флора скочи от леглото, лицето, й се изкриви, апетитната й глазура мигом се стопи, а пръстите й се свиха в юмрук, който политна напред с изненадваща скорост.

— Ах ти, кучко! — успя да изкрещи тя междувременно — Помниш ли ме?

Ударът се стовари върху челюстта на Джасра и аз едва сварих да освободя Фракир достатъчно бързо, за да не се озова заедно с нея в прегръдките на Люк.

Двамата изчезнаха и трептенията замряха. Тъмнокосият мъж скочи от леглото и започна да събира дрехите си. Когато и последната част от облеклото се озова в скута му, той заотстъпва бързо към вратата, без да опита дори да се наметне.

— Рон? Къде тръгна? — попита Флора.

— Някъде по-далеч оттук! — отговори той, отвори вратата и излезе.

— Хей! Почакай!

— Без мен! — долетя от съседната стая.

— По дяволите! — каза Флора и ме изгледа кръвнишки. — Ама и теб си те бива да се бъркаш в живота на другите. — После извика отново: — Рон! Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Имам час при психоаналитика си — чу се отново гласът му, последван от трясването на външната врата.

— Дано поне да се досещаш, че появата ти сложи край на една красива връзка — ми каза Флора.

Въздъхнах и попитах:

— Кога се запознахте?

Тя сбърчи чело.

— Ами, вчера… Добре де, не се смей. В тези неща времето не винаги играе решаващата роля. Убедена съм, че тази нощ щеше да сложи началото на нещо много специално. Дай им на невежи като теб и баща ти само да опошляват красивите…

— Съжалявам — казах аз. — Благодаря ти, че ме измъкна. Той ще се върне, повярвай ми. Просто мъничко го постреснахме. Би ли могъл някой да не се върне при теб, щом веднъж те е опознал?

Флора се усмихна.

— Да, ти си точно като Коруин — каза тя. — Невежа със заложби.

После отиде до гардероба, извади оттам роба с люляков цвят и я облече.

— И за какво беше цялата фиеста? — попита тя.

— Дълга история…

— Тогава ще е най-добре първо да хапнем. Гладен ли си?

Ухилих се.

— И аз така си помислих. Хайде.

Прекосихме дневната във френски провинциален стил, за да се озовем в голяма селска кухня, в която изобилстваха керамичните плочки и медните съдове. Предложих помощта си, но Флора просто ми посочи един стол. Докато се занимаваше с измъкването на цял куп вкуснотии от хладилника, аз подхванах първия си въпрос:

— Къде…

— Да?

— … се намираме?

— В Сан Франциско — отговори ми Флора.

— И защо си се установила тук?

— След като приключих със задачата на Рандъм, реших да поостана. Градът отново ми се стори интересен.

Щракнах с пръсти. Бях забравил, че тя трябваше да разбере кой е собственик на склада, над който бе живял Виктор Мелман и където фирмата „Брутус Сторидж“ бе съхранявала амуниции, с които може да се стреля в Амбър.

— И кой се оказа собственикът на склада? — попитах аз.

— „Брутус Сторидж“. Мелман го е наел от тях.

— А кой е собственик на „Брутус Сторидж“?

— „Джей Би Ранд Инкорпорейтид“.

— Адрес?

— Имат офис в Саусалито, който е бил опразнен преди няколко месеца.

— А хората, които притежават помещението, не разполагаха ли с адреса на бившия си наемател?

— Имаха само номера на една пощенска кутия — също зарязана.

Аз кимнах.

— Очаквах нещо подобно — казах. — Сега ми кажи за Джасра. Ти очевидно познаваш дамата.

— Дама ли? — намуси се Флора. — Когато я видях за последен път, беше просто една кралска курва.

— Къде беше това?

— В Кашфа.

— Какво е това място?

— Едно интересно малко кралство отвъд Златния кръг на Сенките, с които търгува Амбър. Мърляв варварски разкош и прочие. Място, през което културата е минала транзит.

— И какво в такъв случай си правила ти там?

Тя замълча за миг и продължи да бърка нещо в купата пред себе си.

— О, прекарвах част от времето си в компанията на един кашфански благородник, с когото се срещнахме един ден в гората. Той беше на лов със соколи, а аз съвсем случайно си бях изкълчила глезена…

— Ъ-ъ — прекъснах я аз, за да й попреча да се отплесне в подробностите, — а Джасра?

— Тя беше съпруга на стария крал Минилан и го въртеше на малкия си пръст.

— И какво имаш срещу нея?

— Тя ми отмъкна Джазрик, докато отсъствах от града.

— Джазрик?

— Моят благородник. Перът на Кронклеф.

— И как прие Негово Кралско Величество Минилан тези събития?

— Той така и не научи за тях. По това време беше вече на смъртния си одър. Малко след това се спомина. Моят благородник беше предводител на кралската гвардия, а неговият брат беше генерал в армията. Тя ги използва и двамата, за да се настани на трона на Минилан. Последното, което чух за нея, бе, че станала кралица на Кашфа и обезглавила Джазрик. Този глупак си го заслужаваше, мен ако питаш. Мислех си, че поне е хвърлил око на трона, но явно съм грешила. Тя екзекутирала него и брат му, след като ги обвинила в държавна измяна или нещо подобно. Жалко, защото иначе си беше хубавец… макар и не особено интелигентен.

— А хората на Кашфа притежават ли… някакви необичайни способности? — попитах аз.

Флора се усмихна.

— Е, Джазрик доста си го биваше, но не бих определила способностите му чак като „необичайни“…

— Не, не — прекъснах я аз. — Интересува ме по-скоро друга част от тялото на тамошните жители — устата. Нямаха ли случайно някакви по-особени зъби или нещо подобно?

— Не — каза тя. Лицето й бе поруменяло, което можеше да се дължи и на близостта на готварската печка. — Нищо подобно. Бяха си най-обикновени. Защо питаш?

— Когато ти разказах в Амбър за своите премеждия, аз препуснах частта, в която Джасра ме ухапа така, че после едва успях да се пренеса чрез Картите, вероятно заради отровата, която е изтекла от зъбите й. Доста след това се чувствах изтръпнал, парализиран и много слаб.

Флора поклати глава.

— Хората от Кашфа не можеха да правят такива неща. Но Джасра не е родена в Кашфа. Поданиците й говореха, че тя просто се появила един ден и Минилан тутакси й хвърлил око. Носеха се слухове, че е магьосница. Не знам.

— А аз знам. Слуховете са били верни.

— Наистина ли? Може би точно така е успяла да оплете Джазрик.

Свих рамене.

— Откога датира вашата… вражда?

— Отпреди трийсет-четирийсет години, струва ми се.

— И тя все още е кралица на Кашфа?

— Не знам. От доста време не съм ходила натам.

— А какви са отношенията между Кашфа и Амбър?

Флора поклати глава.

— По-скоро никакви. Нали ти казах, че мястото е малко встрани от главните пътища. Дотам се стига сравнително трудно, пък и кралството не разполага с нещо кой знае колко ценно, с което да търгува.

— В такъв случай хората там нямат някакви особени причини да ни мразят?

— Не повече от всеки друг.

Кухнята се изпълни с божествени аромати, които долитаха откъм печката. Примъкнах се по-близо до епицентъра им и тъкмо се бях замислил за дългия, горещ душ, който щях да си взема след обяда, когато Флора каза нещо, което някак си знаех, че ще каже рано или късно.

— Мъжът, който изтегли Джасра обратно… Стори ми се познат. Кой е той?

— Говорих ти за него в Амбър — отвърнах й аз. — Казва се Люк. Любопитно ми е дали ти напомня за някого.

— Така ми се струва — каза тя, — но не мога да си спомня за кого точно.

Тъй като беше обърната с гръб към мен, аз я предупредих:

— Ако държиш в ръцете си нещо, което може да разлееш или да изтървеш, по-добре го остави на печката.

Чух как някакъв съд изтрака на кухненския плот. После Флора се обърна към мен с учудено изражение и каза:

— Слушам те.

— Истинското му име е Риналдо. Той е син на Бранд. Бях негов пленник на една друга сянка повече от месец. Току-що успях да избягам.

— Боже мили — прошепна тя. — И какво иска той?

— Да си отмъсти — отговорих й аз.

— На кого по-специално?

— На всички ни. Естествено Кейн е бил първи в списъка му.

— Разбирам.

— Моля те, внимавай да не загори нещо. От доста време си мечтая за хубаво хапване.

Тя кимна и се обърна към печката. После попита:

— Ти си бил толкова дълго с него, какъв ти се видя той?

— Винаги ми се е струвало, че е ужасно свястно момче. Ако е луд като баща си, значи е успявал добре да го прикрие.

Флора отвори бутилка вино, наля в две чаши и ги донесе на масата. След това започна да сервира обяда.

След няколко хапки вилицата й застина във въздуха и тя се загледа в нищото.

— Кой би се досетил, че копеле като Бранд ще създаде поколение.

— Файона, предполагам — обадих се аз. — В нощта преди погребението на Кейн тя ме попита дали нямам снимка на Люк. Сигурен бях, че нещо я разтревожи щом видя снимката, но тя не пожела да ми каже какво.

— А на следващия ден двамата с Блийс бяха изчезнали — отбеляза Флора. — Да. Сега като си помисля, той наистина прилича малко на Бранд от времето, когато беше много млад. Толкова отдавна беше. Люк ми се стори по-едър и по-здрав, но прилика определено има.

Тя се зае отново с обяда си.

— Между другото, това тук се е получило страхотно — казах аз, сочейки към чинията си.

— О, благодаря ти! — Флора въздъхна. — Това означава, че ще трябва да изчакам първо да довършиш обяда си, преди да чуя цялата история.

Кимнах, защото устата ми беше пълна. Вселенските дела можеха да почакат. Сега умирах от глад.