Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (94) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

VIII

Един ден през август Уленшпигел вървеше по улица „Фландър“ в Брюксел край къщата на Жан Сапермилменте^[1], наречен така, защото един негов прадядо по баща, когато кипвал, ругаел с тая душ, за да не скверни светото божие име. Споменатият Сапермилменте беше майстор по везба, но тъй като беше оглушал и ослепял от пиене, жена му, старица с кисела физиономия, везеше вместо него дрехи, куртки, наметала и обувки на благородниците. Нейната хубавичка щерка й помагаше в тая добре платена работа.

Когато минаваше, малко преди да се стъмни, покрай казаната къща, Уленшпигел видя девойката на прозореца и чу как тя викаше:

Август, август —

кажи, месец мили,

на кого ще бъда аз жена?

Кажи, месец мили!

— На мене — рече Уленшпигел, — ако поискаш.

— На тебе ли? — каза тя. — Я се приближи да те видя!

Но той я попита:

— Защо питаш за това през август, когато в Брабан девойките питат в навечерието на март?

— Тях само един месец ги дарява със съпруг, а мене — дванадесетте и срещу всеки от тях, но не в полунощ, а през шестте часа преди полунощ аз скачам от леглото си, правя три крачки заднишком към прозореца и извиквам това, което ти чу; после се обръщам, правя три крачки заднишком към леглото и в полунощ си лягам и заспивам с мечти за бъдещия съпруг. Но тия мили месеци са по природа зли присмехулници и затова вместо за един съпруг аз мечтая за дванадесет наведнъж; ако искаш, ти ще бъдеш тринадесетият.

— Другите ще ревнуват — отговори Уленшпигел. — Ти викаш и: „Освобождение!“

Девойката се изчерви и отговори:

— Аз викам „освобождение“ и зная какво искам.

— Аз също зная и ти го нося — рече Уленшпигел.

— Трябва да се чака — каза тя, като се усмихна и показа белите си зъби.

— Да се чака ли? — отговори Уленшпигел. — Не. Някоя къща може да се събори над главата ми, силен вятър може да ме хвърли в някоя яма, бясно псе може да ми ухапе крака; не, аз няма да чакам.

— Аз съм много млада — рече тя — и викам само защото обичаят е такъв.

Уленшпигел се усъмни, защото знаеше, че брабанските девойки викат за съпруг срещу март, а не срещу месеца на жетвата.

Тя се усмихна и каза:

— Аз съм много млада и викам само защото обичаят е такъв.

— Нима ще чакаш да престарееш? — отговори Уленшпигел. — Това е лоша аритметика. Никога не съм виждал по-закръглена шия, по-бели гърди, фламандски гърди, пълни с прекрасно мляко, което отхранва мъже.

— Пълни ли? — рече тя. — Рано е още, пътнико припрян.

— Да се чака ли? — повтори Уленшпигел. — Та трябва ли да ми опадат зъбите, за да мога да те изям жива, миличка? Ти не отговаряш, ти се усмихваш със светлокафявите си очи и с червените като череши устни.

Девойчето го изгледа хитро и отговори:

— Че защо ме обикна тъй бързо? Какъв занаят имаш? Голтак ли си, или богат?

— Голтак съм — рече той, — но ще стана богат, ако ми дадеш прелестното си тяло.

Тя отговори:

— Не за това те питах. Ходиш ли на църква? Добър християнин ли си? Де живееш? Смееш ли да кажеш, че си Голтак, истински Голтак, който въстава против наредбите и инквизицията?

Пепелта на Клаас удари гърдите на Уленшпигел.

— Аз съм Голтак — рече той. — Искам да видя мъртви и изядени от червеите поробителите на Нидерландия. Ти ме гледаш изумена. Тоя любовен огън, миличка, който пламти за тебе, е огънят на младостта. Запали го бог и докато угасне, той свети като слънце. Но бог запали също така огъня на отмъщението, който тлее в сърцето ми. Той ще бъде меч, пламък и бесило, пожар, опустошение, война и гибел за палачите.

— Ти си красив — рече тъжно тя и го целуна по двете страни, — но мълчи.

— Защо плачеш? — попита я той.

— Дето и да си — рече тя, — винаги трябва да се оглеждаш наоколо.

— Имат ли уши тия стени? — попита Уленшпигел.

— Само моите — каза тя.

— Те са изваяни от Амур и аз ще ги запуша с една целувка.

— Лудетино, слушай ме, когато ти говоря.

— Защо? Какво имаш да ми кажеш?

— Слушай — рече нетърпеливо тя. — Майка ми иде… Мълчи, мълчи, особено пред нея…

Влезе старата Сапермилменте. Уленшпигел я изгледа.

„Муцуна, надупчена като решето — помисли си той, — очи със суров и неверен поглед, уста, която уж иска да се смее, а само се криви. Почвам да ставам любопитен…“

— Да те закриля бог, уважаеми господине, вечно да те закриля — рече старата. — Получих пари, дъще, добри пари от господин Егмонт, когато му занесох наметката, на която бях извезала шутовски жезъл. Да, господине, шутовски жезъл срещу Червеното куче.

— Кардинал Гранвел ли? — попита Уленшпигел.

— Да — каза тя, — срещу Червеното куче. Разправят, че той доносничи на краля за действията им; и те искат да го погубят. Имат право, нали?

Уленшпигел не отговори нищо.

— Не сте ли ги виждали из улиците, облечени в простонародни куртки и сиви връхни дрехи, с дълги увиснали ръкави и монашески качулки; и по всичките им горни дрехи извезан шутовски жезъл. Аз съм извезала най-малко двадесет и седем, а дъщеря ми — петнадесет. Червеното куче се ядоса, като видя тия извезани жезли.

След това пошепна на Уленшпигел:

— Узнах, че господата са решили да заменят жезъла с житен сноп — в знак на единство. Да, те ще се борят срещу краля и инквизицията. Добре правят, нали, господине?

Уленшпигел не отговори нищо.

— Господин чужденецът е тъжен — каза старата, — изведнъж си заключи устата.

Уленшпигел не промълви нито дума и излезе.

За да не отвикне да пие, той отиде след малко в една кръчма, дето свиреше музика. Кръчмата беше препълнена с посетители, които приказваха, без да се пазят, за краля, за омразните наредби, за инквизицията и за Червеното куче, което трябва да бъде изгонено от страната. Той съзря старата жена, цяла в дрипи, която сега сякаш спеше до чаша ракия. Дълго време тя седя така; сетне измъкна от джоба си една чинийка и тръгна да проси между групите, като се спираше главно пред ония, които говореха най-непредпазливо.

И хорицата на драго сърце й даваха флорини, дениета и патари.

Уленшпигел се надяваше, че ще може да научи от девойката онова, което старата Сапермилменте не му бе казала, и мина отново край къщата; и пак видя момичето, което сега не викаше, но му се усмихна и смигна — знак на сладостно обещание.

Съвсем неочаквано след него дойде старата.

Щом я видя, Уленшпигел кипна от яд, затича като елен по улицата и се развика: „Пожар! Пожар!“, докато стигна до къщата на хлебаря Якоб Питерсен. Прозорците, с поставени по немски образец стъкла, пламтяха по-алено от залеза. Гъст дим, дим от цепеници, станали на жар във фурната, излизаше от комина на хлебарницата. Уленшпигел продължаваше да тича и вика: „Пожар! Пожар!“, като сочеше къщата на Якоб Питерсен. Събраната отпред тълпа видя червените прозорци и гъстия дим и се развика като Уленшпигел: „Пожар! Пожар!“ Пазачът на църквата изсвири с тръбата си, а клисарят залюля с все сила камбаната за тревога. А момчетии и момичета тичаха на рояци с песни и свиркания.

Тъй като камбаната и тръбата не преставаха, старата Сапермилменте събра нещата си и излезе.

Уленшпигел я проследи. Когато тя се отдалечи, той влезе у тях.

— Ти тука! — извика девойката. — Та там няма ли пожар?

— Там ли? Не — отговори Уленшпигел.

— А камбаната, която звъни тъй жално?

— Тя не знае какво прави — отговори Уленшпигел.

— Ами тая тъжна тръба и целият тоя тичащ народ?

— Побърканите нямат брой.

— Но какво гори тогава? — рече тя.

— Твоите очи и моето пламтящо сърце — отговори Уленшпигел.

И се впи в устните й.

— Ще ме изядеш — каза тя.

— Обичам череши — рече той.

Тя го гледаше усмихната и тъжна. Изведнъж се разплака.

— Не дохождай вече тук — каза тя. — Ти си Голтак, враг на папата, не дохождай…

— Заради майка ти ли? — рече той.

— Да — каза тя, като се изчерви. — Знаеш ли де е тя сега? Подслушва около пожара. Знаеш ли де ще отиде след това? При Червеното куче, за да му донесе всичко, каквото е научила, и да подготви работата на херцога, който ще дойде. Бягай, Уленшпигел, искам да те спася, бягай. Още една целувка, но не дохождай вече; още една, ти си хубав; аз плача за тебе, но върви си.

— Честно момиче — каза Уленшпигел, като я прегръщаше.

— Невинаги съм била такава — рече тя. — И аз като нея…

— С тия песни ли — каза той, — с тоя безмълвен зов на красотата към влюбените мъже ли?…

— Да — рече тя. — Майка ми искаше това. Но тебе, тебе аз ще те спася, защото се влюбих в тебе. Ще спасявам и другите, защото обичам тебе, любими. Когато бъдеш далече, ще си спомняш ли за разкаялото се момиче? Целуни ме, мили. Тя няма да изпраща вече заради пари жертви на кладите. Върви си; не, остани още. Колко нежна е ръката ти! Виж, аз целувам ръката ти, това е знак на робска покорност; ти си моят повелител. Чуй, ела по-близо, мълчи. Нощес тук дойдоха един след друг някакви крадци и нехранимайковци, между тях и един италианец. Майка ми ги въведе в стаята, дето си ти сега, заповяда ми да изляза и заключи вратата. Чух думите: „Каменно разпятие, Бергерехоетска порта, шествие, Анверс, Катедрала…“, сподавен смях и звън от флорини, които брояха на масата… Бягай, идват, бягай, любими. Не ме забравяй, бягай…

Уленшпигел хукна, както искаше тя, и тича до „Старият петел“, дето намери Ламме, който дъвчеше тъжно наденица и смучеше седмия литър лувенска бира.

И той го накара да тича като него въпреки корема му.