Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (41) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XL

Когато Уленшпигел се появи на стряхата облечен в алена коприна, той не видя Нел, която беше сред тълпата и го гледаше усмихната. По това време тя пребиваваше в Поргорхут край Анверс и като научи, че някакъв шут щял да хвърчи пред крал Филип, каза си, че това не може да бъде никой друг освен нейния приятел Уленшпигел-.

Както вървеше замечтан по пътя, той не чу шум от бързи стъпки подире си, но усети, че две ръце закриха очите му. Разбра, че това е Нел, и каза:

— Ти ли си?

— Да — отговори тя, — тичам подире ти още откак напусна града. Ела с мене.

— Но де е Катлин? — рече той.

— Ти не знаеш, че тя бе несправедливо мъчена като магьосница, след това изгонена от Дамме за три години и че изгориха краката й, а на главата й запалиха кълчища. Казвам ти го, за да не се уплашиш от нея, защото от ужасните болки тя се побърка. Понякога по цели часове гледа краката си и говори: „Ханске, мили мой дяволе, виж какво направиха от твоята любима.“ И клетите й нозе са като две рани. След това тя заплака и казва: „Другите жени имат мъж или любовник, а аз живея на тоя свят като вдовица.“ Тогава аз й казвам, че нейният Ханске ще я намрази, ако говори за него и пред други хора освен пред мене. Тя ме слуша като дете, но види ли някоя крава или вол — причина за нейните мъчения, — тя хуква да бяга и нищо не може да я спре — нито огради, нито потоци, нито канавки, докато падне от умора до завоя на някой път или край зида на някоя селска къща, дето отивам да я прибера и да превържа разкървавените й крака. И аз мисля, че когато са горили кълчищата, изгорили са и мозъка в главата й.

И мислейки за Катлин, и двамата се натъжиха.

Те стигнаха до жилището в и я видяха седнала на слънце, върху пейка до стената на къщата. Уленшпигел я попита:

— Познаваш ли ме?

— Четири пъти по три — каза тя — прави свещеното число, а тринадесетият е Тереб. Кой си ти, дете на тоя лош свят?

— Аз съм — отговори той — Уленшпигел, синът на Зуткин и на Клаас…

Тя поклати глава и го позна; сетне го повика с пръст, наведе се до ухото му и каза:

— Ако видиш оня, чиито целувки са като сняг, кажи му да се върне, Уленшпигел.

След това му показа изгорените си коси и рече:

— Боли ме; те ми взеха ума, но когато дойде той, ще напълни главата ми, която сега е съвсем празна. Ето чуй — тя звънти като камбана; това е душата ми, която чука на вратата, за да излезе, защото там гори. Ако Ханске дойде и не поиска да напълни главата ми, аз ще му кажа да пробие в нея една дупка с нож: душата ми чука непрестанно, за да излезе, измъчва ме ужасно и аз ще умра, да, да. И вече не мога да спя, и непрекъснато го чакам — той трябва да ми напълни главата, да, да.

И отмаляла, тя застена.

И селяните, които се връщаха от нивята за вечеря, докато камбаната ги зовеше в църква, минаваха край Катлин и думаха:

— Ето лудата.

И се кръстеха.

А Нел и Уленшпигел плачеха, но Уленшпигел трябваше да продължи пътуването си.