Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (27) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XXVI

Един ден прелестната хубавица напусна Валядолид, за да отиде в замъка си Дюдзееле във Фландрия.

На път през Дамме, придружена от своя дебел иконом, тя видя седнал до стената на една къщурка младеж на около петнадесет години, който надуваше гайда. Срещу него бе застанало червеникаво куче, което явно не обичаше тая музика и виеше тъжно. Слънцето светеше силно. До младежа се бе изправило хубавичко девойче, което примираше от смях при всяко жално квичене на кучето.

Когато минаваха край къщурката, хубавата придворна дама и дебелият иконом се загледаха в Уленшпигел, който надуваше гайдата, в Нел, която се смееше, и в Тит Бибулус Шнуфиус, който виеше.

— Лошо момче — рече дамата на Уленшпигел, — защо не умириш това клето кученце да не вие толкова?

Но Уленшпигел я погледна и наду още по-силно гайдата. А Бибулус Шнуфиус зави още по-жаловито и Нел избухна в още по-силен смях.

Икономът се ядоса, посочи Уленшпигел и каза на дамата:

— Ако цапна с ножницата на шпагата си това нищожно човече, то ще спре безсрамната си врява.

Уленшпигел погледна иконома, нарече го поради търбуха му Жан Папзак и продължи да надува гайдата. Икономът се запъти към него, като му се заканваше с юмрук, но Бибулус Шнуфиус се хвърли срещу него и му ухапа крака; от страх икономът падна и почна да вика:

— Помощ!

Дамата се усмихна и рече на Уленшпигел:

— Можеш ли да ми кажеш, гайдарю, дали пътят, който води от Дамме за Дюдзееле, е все същият?

Уленшпигел продължи да свири, поклати глава и се загледа в дамата.

— Какво си ме загледал тъй? — попита тя.

Но той продължи да свири и блещеше очи, като че бе прехласнат от възторг.

Тя му каза:

— Не те ли е срам — толкова си млад, а гледаш дамите така?

Уленшпигел се позачерви, наду пак гайдата и още по-упорито се загледа в дамата.

— Питах те — поде тя — дали пътят, който води от Дамме за Дюдзееле, е все същият?

— Той вече не зеленее, откак вие го лишихте от щастието да вървите по него — отвърна Уленшпигел.

— Не искаш ли да ме водиш? — рече дамата.

Но Уленшпигел все така си седеше и продължаваше да я гледа. А тя видя, че той беше дяволит, разбра, че се държеше тъй само защото бе млад и му прости на драго сърце. Той стана и тръгна към къщи.

— Де отиваш? — попита тя.

— Да си облека най-хубавите дрехи — отговори той.

— Иди — рече дамата.

Тя седна на пейката до прага на портата; и икономът стори същото. Дамата се опита да заприказва с Нел, но Нел не й отговори, защото беше ревнива.

Уленшпигел се върна измит и облечен в дрехи от памучен плюш. В празничната си премяна момчето се бе разхубавило.

— Наистина ли ще отидеш с тая красива дама? — попита го Нел.

— Ще се върна скоро — отговори Уленшпигел.

— Да отида аз вместо тебе?… — рече Нел.

— Не — каза той, — пътищата са разкаляни.

— Защо — рече дамата, която също така се ядоса и почна да ревнува, — защо, девойче, не го пускаш да дойде с мене?

Нел не отговори нищо, но в очите й бликнаха едри сълзи и с тъга и яд гледаше хубавата дама.

Тръгнаха на път четворицата; дамата седна като царица върху бялата си кобила с хамут от черно кадифе; икономът, чийто корем се друсаше при вървежа; Уленшпигел, който водеше кобилата за юздата, и Бибулус Шнуфиус, закрачил до него с гордо вирната опашка.

Пътуваха така известно време, но Уленшпигел не се чувствуваше добре; ням като риба, той вдъхваше тънкия мирис на смирна, който лъхаше от дамата, и поглеждаше с крайчеца на окото си хубавите украшения, редките скъпоценности и висулки, както и нежното й лице с блестящи очи, откритите й гърди и косите, светнали от слънцето като златна шапчица.

— Защо не приказваш, момко? — рече тя.

Той не отговори нищо.

— Толкова ли си вързан в езика, че не те бива да предадеш една моя поръчка?

— Да — рече Уленшпигел.

— Трябва — каза дамата — да се отделиш сега и да отидеш в Коолкерке и да кажеш на един благородник, облечен в дрехи, половината черни, половината червени, да не ме чака днес, а да дойде в неделя, в десет часа вечерта, в моя замък през тайната вратичка.

— Няма да отида! — рече Уленшпигел.

— Защо? — попита дамата.

— Не, няма да отида! — повтори Уленшпигел.

Дамата му каза:

— Какво ти стана, сърдито петле, та се толкова разяри?

— Няма да отида! — рече Уленшпигел.

— Ами ако ти дам един флорин?

— Не! — каза той.

— А един дукат?

— Не.

— А един каролус^[1]?

— Не — каза пак Уленшпигел. — Макар че го предпочитам — добави с въздишка той — вместо някоя мидена черупка в кесията на майка ми.

Дамата се усмихна и извика неочаквано:

— Загубила съм си хубавата, ценна кесия, направена от коприна и извезана със ситни бисери! В Дамме тя още висеше на пояса ми.

Уленшпигел не мръдна, но икономът отиде до дамата и каза:

— Госпожо, по никакъв начин недейте праща тоя млад крадец да я търси, защото няма да го видите вече.

— Че кой ще иде тогава? — попита дамата.

— Аз — отговори той, — макар че съм стар.

И той отиде.

Удари дванадесет, жегата бе голяма, наоколо нямаше жива душа; Уленшпигел съблече мълчаливо новата си дреха и я постла на сянка под една липа, за да може дамата да седне, без да се страхува от влажната трева. Той се изправи до нея и почна да въздиша.

Тя го погледна, дожаля й за боязливото момче и го попита не е ли уморен, та стои така нрав на незаякналите си нозе. Той не отговори нищо и когато се тръшна до нея, тя се опита да го задържи и го привлече към откритите си гърди, дето той остана с такова удоволствие, че от страх да не извърши грях на жестокост, тя не се реши да му каже да си потърси друга възглавка.

Ала икономът се върна и каза, че не е намерил кесията.

— Аз си я намерих — рече дамата, — когато слязох от коня, закачила се била за стремето. Сега — каза тя на Уленшпигел — води ни право в Дюдзееле и кажи ми как се казваш.

— Моят покровител — отговори той — е свети Тилбер, име, което значи пъргав в краката, за да може да тича подир хубавите неща; презимето ми е Клаас, а прякорът ми — Уленшпигел. Ако искате да се погледнете в моето огледало, ще видите, че в цялата земя на Фландрия няма друго цвете с такава ослепителна красота каквато е вашата благоуханна прелест.

Дамата се изчерви от удоволствие и никак не се разсърди на Уленшпигел.

А Зуткин и Нел плакаха през време на неговото дълго отсъствие.