Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (88) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

II

Каручката се движеше по насипа между едно езерце и канала и Уленшпигел замислен милваше с ръка пепелта на Клаас върху гърдите си. Той се питаше сън или действителност беше видението и дали духовете не се бяха подиграли с него, или пък му бяха казали загадъчно какво наистина трябва да намери, за да ощастливи земята на дедите си.

Но напразно си бъхтеше главата: не можеше да проумее какво означаваха Седмината и Поясът.

Той помисли за умрелия император, за живия крал, за кралската наместница, за римския папа, за великия инквизитор^[1], за генерала на езуитите^[2] — наброи така шестима главни палачи на родината, които веднага би искал да изгори живи. Но разбра, че не са тия, защото те можеха да бъдат изгорени много лесно; ще рече, трябваше да ги търси другаде.

И той си повтаряше на ум:

Когато Севера

целуне Залеза —

ще бъде край на гибелта,

обичай Седмината

и Пояса.

— Ах! — думаше си той. — Да намериш в смърт, кръв и сълзи Седмината, да изгориш Седмината, да обичаш Седмината! Клетият ми ум се обърква, защото всъщност кой изгаря онова, което обича?

Каручката бе минала вече доста път, когато чуха стъпки по пясъка и глас, който пееше:

Изчезна ветренния ми любим,

кажете как да го открия?

Той скита на света без цел.

        Не сте ли го видели вие?

 

Тъй както агне в нокти на орел

сърцето ми пред него плахо бие;

мъж млад и голобрад — но смел.

        Не сте ли го видели вие?

 

И срещнете ли го, кажете:

Нел, умората съвсем ще я надвие.

О, Тил любими, де си ти?

        Не сте ли го видели вие?

 

Не знай ли той гугутка как тъжи,

кога в гнездото си сама се свие?

Така и вярното сърце скърби.

        Не сте ли го видели вие?

Уленшпигел тупна Ламме по корема и каза:

— Стига си сумтял, шишко!

— О — отговори Ламме, — това е много мъчно за човек, пълен като мене.

Но Уленшпигел не го слушаше — скри глава зад платнището на каручката и като подражаваше гласа на кашлящ пияница, който си тананика, изпя:

Видях приятеля ти верен аз

в каруца разнебитена и редом

другаря му — кълбо от мас,

видях го, както тебе гледам.

— Тил — рече Ламме, — тая сутрин си злоезичен.

Уленшпигел не го чу, пъхна глава през дупката на платнището и каза:

— Нел, не ме ли позна?

Тя трепна от страх, заплака и в същото време се засмя, задето бузите й бяха мокри, и каза:

— Виждам те, невернико проклет!

— Нел — рече Уленшпигел, — ако искаш да ме тупаш, тоягата ми е тук. Тя е тежка и чепата — врязва се в тялото и оставя белези.

— Тил — каза Нел, — ще тръгнеш ли да дириш Седмината?

— Да — отговори Уленшпигел.

Нел носеше пълна торба, издута до пукване.

— Тил — рече тя, като му я подаде, — аз си казах, че не е полезно човек да пътува, без да носи една угоена гъска, едно свинско бутче и гандски наденици. Яж ги и си спомняй за мене.

Уленшпигел гледаше Нел, без да се сети да вземе торбата, но в това време Ламме пъхна главата си в друга дупка на платнището и каза:

— Предвидлива девойко, той не взема торбата от разсеяност; дай на мене бутчето, дай ми гъската, дай и надениците — аз ще ги пазя за него.

— Кой е тоя човек с такова добродушно лице? — рече Нел.

— Това е жертва на брака, която се измъчва от страдания и би се спекла като ябълка във фурна, ако не подкрепяше силите си с непрекъснато хранене.

— Точно така е, моето момче — въздъхна Ламме.

Блесналото слънце печеше силно главна на Нел. Тя се покри с престилката си. На Уленшпигел се искаше да остане сам с нея и затова каза на Ламме:

— Виждаш ли там в ливадата една жена, която се разхожда?

— Виждам я — рече Ламме.

— Не я ли познаваш?

— Ха — рече Ламме, — да не е моята ли? Не, тя не е облечена като гражданка.

— Още ли се съмняваш, сляпа къртицо? — каза Уленшпигел.

— Ами ако не е тя? — рече Ламме.

— Няма да загубиш нищо; там вляво на север има една кръчма, в която ще намериш хубава бира. И ние ще дойдем след малко. На ти и бутчето, за да се засолиш при твоята непрекъсната жажда.

Ламме слезе от каручката и се завтече към жената в ливадата.

Уленшпигел каза на Нел:

— Защо не дойдеш при мене?

Той й помогна да се качи в каручката, настани я до себе си, свали престилката от главата й и наметката от раменете; след това я целуна безброй пъти и каза: — Де отиваш, миличка?

Тя не отговори, но личеше, че пяла е унесена от възторг. И Уленшпигел, прехласнат като нея, каза:

— Значи, ти си тук. Шипковият цвят по плетищата не е тъй нежен както твоята свежа кожа. Ти не си царица, но позволи ми да ти направя корона от целувки. Мънички, сладки ръце, целите розови, създадени от Амур само за прегръдки! Ах, любимо момиче, дали моите слинести мъжки ръце няма да повредят тези рамене? Лекокрилата пеперуда кацва върху червения карамфил, но как мога аз, дебелакът, да се отпусна върху твоята ярка бе лота, без тя да помръкне? Бог е в небесата; царят — на своя престол и слънцето свети горе победоносно; а ни ма аз не съм бог, цар или слънце, задето съм тъй близо до тебе! О, коси, по-меки от коприна! Нел, ще те изям, ще те разкъсам на парчета! Но ти не се страхувай, любима. Какво прелестно краче имаш! Защо е толкова бяло? Да не е къпано в мляко?

Тя се опита да стане.

— От какво се боиш? — каза й Уленшпигел. — Не от слънцето ли, което свети над нас и те потапя цяла в злато? Не навеждай очи. Погледни в моите и виж какъв хубав огън пламти в тях. Слушай, любима, чуй, мила: сега е тихият час на пладнята, когато работникът си е в къщи и се храни със своята гозба. Защо ние да не се нахраним с нашата любов? Защо нямам хиляда години, за да ги отроня на твоите колене като индийски бисери!

— Ласкател — рече тя.

А господарят Слънце светеше през бялото платнище на каручката, една чучулига пееше над детелината и Нел скланяше глава върху рамото на Уленшпигел.