Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (72) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

LXXI

А в къщицата на Катлин Зуткин плачеше, обезумяла от мъка. И непрестанно повтаряше:

— Мъжът ми! Клетият ми мъж!

Уленшпигел и Нел я прегръщаха с безпределна нежност. Тя ги притискаше в обятията си и плачеше мълчаливо. Сетне им направи знак да я оставят сама. Нел каза на Уленшпигел:

— Нека я оставим сама, щом иска; да скрием жълтиците.

И излязоха; Катлин се въртеше около Зуткин и повтаряше:

— Пробийте дупка: душата иска да излезе.

А Зуткин я гледаше втренчено, без да я вижда.

Къщите на Клаас и на Катлин бяха една до друга; Клаасовата беше по навътре, градинка отпред, а къщата на Катлин имаше засята с бакла градинка, която стигаше до улицата. Тя беше оградена с жив плет, в който Уленшпигел и Нел бяха направили като деца голяма дупка, за да могат да преминават.

Уленшпигел и Нел отидоха в градината на Катлин и видяха оттам войника, който пазеше. Главата му се клатеше и той плюеше във, въздуха, но плюнката падаше върху куртката му. До него се търкаляше една плетена бутилка.

— Нел — рече съвсем тихо Уленшпигел, — тоя пиян войскарин не е утолил жаждата си; трябва да пие още. Тогава той няма да е опасен. Да вземем бутилката.

Като чу, че се говори, ландскнехтът изви натежалата си глава към тях, потърси бутилката, но като не я намери, продължи да плюе във въздуха и се мъчеше да види при лунната светлина де пада плюнката.

— Здравата се е напил — рече Уленшпигел, — чуваш ли как се напъва да плюе?

Ала войникът, след като дълго време плю и гледа наоколо, протегна отново ръка към бутилката. Тоя я напипа, залепи уста до гърлото и, отметна глава назад, обърна бутилката, чукна я няколко пъти по дъното, за да се изцеди всичката течност, и почна да смуче от нея като дете от гръдта на майка си. Като не успя да смукне нищо, той се примири, сложи бутилката до себе си, поизруга на немски, отново се изплю, поклати глава наляво и надясно и заспа, мълвейки неразбираеми молитви.

Уленшпигел знаеше, че тоя сън няма да кара дълго и че трябва да го направи по-дълбок; затова се провря през дупката на плета, взе бутилката на войника и я даде на Нел, която я напълни с ракия.

Войскаринът продължаваше да хърка; Уленшпигел отново се вмъкна през дупката, сложи пълната бутилка между краката му, върна се в градината на Катлин и зачака заедно с Нел зад плета.

От хладината на току-що напълнената бутилка войникът се полусъбуди и първото му движение бе да разбере отде иде тоя студ под куртката му.

С интуицията на пияница той реши, че сигурно бутилката е пълна и протегна ръка. На лунната светлина Уленшпигел и Нел видяха как той разклащаше бутилката, за да чуе звука на течността, как пие от нея и се смее, и се чуди, че е пълна, как сръбва мъничко, след това — една глътка, как я слага на земята, пак я взема и отново пие.

След това запя:

Когато месецът дохожда

със „добър вечер“ при морето…

За германците морето е съпругата на месеца, който е господар на жените, и той запя:

Когато месецът дохожда

със „добър вечер“ при морето,

морето веднага го черпи

с голяма чаша старо вино,

когато месецът дохожда.

 

То с месеца яде и пие

и много пъти го целува.

И щом си хубаво похапнат,

в леглото си го настанява,

когато месецът дохожда.

 

Тъй прави с мен и мойта мила —

вечеря тлъста, старо вино,

тъй прави с мен и мойта мила,

когато месецът дохожда.

След това ту пийваше, ту изпиваше по едно четиристишие и най-сетне заспа. И не можа да чуе как Нел каза: „Те са в едно гърне в задната част на камината“, нито да види как Уленшпигел влезе през обора в готварницата на Клаас, вдигна плочата зад камината, намери там гърнето с жълтиците, влезе пак в градината на Катлин и скри жълтиците до стената на кладенеца, тъй като бе уверен, че ако ги търсят, ще ги търсят вътре в кладенеца, а не вън от него.

После те се върнаха при Зуткин и намериха тъжната съпруга да плаче и нарежда:

— Мъжът ми! Клетият ми мъж!

Нел и Уленшпигел бдяха до сутринта над нея.