Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (19) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XVIII

Докато тая хаймана, синът на въглищаря, растеше, като лудуваше весело, жалкият потомък на великия император влачеше съществованието си в тъжна безжизненост. Придворните дами и господа гледаха как клетникът тътри хилавото си тяло и клатещите си нозе из стаите и коридорите на Валядолид, като едва мъкнеше своята голяма тежка глава, обрасла с твърди руси коси.

Тон непрекъснато се пъхаше из тъмните коридори и там седеше по цели часове с изпънати нозе. Ако някой от прислугата не го съгледаше и стъпеше върху краката му, той заповядваше да го бият с камшици и се наслаждаваше на неговите викове, но никога не се засмиваше.

На другия ден той поставяше другаде същия капан: пак сядаше в някой коридор и просваше крака. Придворните дами, господа и пажове, които минаваха там тичешком или бавно, се спъваха в него, падаха и се нараняваха. И това му създаваше радост, но той не се засмиваше.

Ако някой се спънеше, без да падне, той извикваше, като че го бяха ударили, и се радваше, че са се уплашили, ала не се засмиваше.

Негово свето величество узна за тия негови прояви и заповяда да не обръщат внимание на инфанта, като каза, че който не иска да му тъпчат краката, не трябва да ги простира там, дето другите ходят.

Това не се хареса на Филип, но той не каза нищо и вече не го виждаха освен в ясни летни дни, когато седеше на двора и приличаше на слънце своето зъзнещо тяло.

Един ден Карл, върнал се от война, го видя така, цял потънал в тъга.

— Сине — рече му той, — ти съвсем не приличаш на мене! На твоите години аз обичах да се катеря по дърветата, за да гоня катеричките; спусках се по въже от някоя скала право надолу, за да хващам орлетата в гнездата им. При тия игри можех да си строша костите, но от това те само повече заякваха. Когато ходех на лов, щом ме виждаха, че отивам към тях с хубавата си пушка, зверовете веднага избягваха в гъсталаците.

— Ох, господарю татко, боли ме коремът — въздъхна инфантът.

— Паксаретското вино — рече Карл — е великолепно лекарство.

— Не обичам виното, боли ме главата, господарю татко.

— Сине — каза Карл, — трябва да тичаш, да лудуваш, да скачаш, както правят децата на твоя възраст.

— Краката ми са вцепенени, господарю татко.

— Ами че как ще бъде инак, щом не си служиш с тях, като че те са от дърво? Ще заповядам да те покачат и вържат за някой кон-бегач.

Инфантът заплака.

— Не ме връзвайте — каза той, — боли ме кръстът, господарю татко.

— Та тебе май навсякъде те боли? — рече Карл.

— Ако ме оставят на мира, нищо няма да ме боли — отговори инфантът.

— Да не мислиш — продължи изгубилият търпение император — да прекараш своя царствен живот в заплесване като книжник? Само на тях им е нужна тишина, самотия и вдълбочаване, за да цапат с мастило пергаментите си; на тебе, син на меча, ти трябва гореща кръв, око на рис, хитрина на лисица и сила на Херкулес. Защо се кръстиш? Дявол да го вземе! Не прилича на лъвчето да подражава на жените, които прехвърлят зърната на броениците си и шепнат молитви.

— Вечерня звъни, господарю татко — отговори инфантът.