Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (1) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

Предговор от Бухала

Господа художници, многоуважавани господа издатели, господин поет^[1], имам дави направя няколко бележки по повод вашето първо издание. Как е възможно! В тая грамадна книга, в тоя слон, който вие, осемнадесет души, се опитахте да тласнете към славата, не намерихте и най-мъничко място за птицата на Минерва, за мъдрия бухал, за благоразумния бухал! В Германия и в тая толкова обичана от вас Фландрия аз пътувам непрекъснато, кацнал върху рамото на Уленшпигел, който се нарича тъй само защото неговото име значи бухал и огледало, мъдрост и комедия, Uyl en Spiegel. Казват, че жителите на Дамме, дето е роден той, за по-кратко и по навика да произнасят у вместо уи произнасят Уленшпигел. Тяхна си работа.

Вие сте измислили тълкование. Ulen вместо Ulieden Spiegel — ваше огледало, ваше, селяни и благородници, управлявани и управляващи, огледало на глупостите, на смешните неща и на престъпленията на цяла епоха. Остроумно, но безразсъдно. Никога не бива да се къса с традицията.

Вие може би сте сметнали чудновата мисълта: мъдростта да бъде символизирана в една тъжна и смешна птица, според вас педант с очила, панаирджийски палячо, приятел на мрака, който лети беззвучно и убива както смъртта, без да са чули приближаването му? Ала всъщност вие приличате на мене, вие, лицемерни хорица, които ми се надсмивате. И между вашите нощи има такива, в които кръвта е шуртяла под ударите на убиец с плъстени подметки, за да не се чува приближаването му. Не е ли имало и във вашата собствена история бледни утринни дрезгавини, които са озарявали със своята мътна светлина каменната настилка, покрита с трупове на мъже, жени и деца? От какво живее вашата политика, откак управлявате света? От кръвопролития и убийства.

Аз, бухалът, грозният бухал, убивам, за да се храня, за да храня малките си, но никога не убивам заради самото убийство. Ако ме укорите, че изхрусквам цяло гнездо птичета, нима аз не мога да ви укоря, че вие избивате всичко живо? Вие написахте книги, в които трогателно разправяте за бързото летене на птиците, за тяхната любов, за красотата им, за изкуството им да свиват гнезда и за страховете на майките, когато имат малки, но веднага след това обяснявате с какъв сос трябва да се поднасят те на трапезата и през кои месеци от годината могат да се готвят най-тлъсти гозби от тях. А аз — опазил ме бог — не пиша книги, но ако пишех, бих казал, че когато не можете да изядете птицата, изяждате гнездото само за да има какво да дъвчете.

Колкото до тебе, поете неразумен, ти щеше да спечелиш, ако ме вмъкнеше в произведението си, от което поне двадесет глави са мои, другите оставям да бъдат твоя собственост. Все пак това е най-малкото — да бъдеш пълен господар на глупостите, които печаташ. Поете креслив, ти удряш наляво и надясно върху ония, които наричаш палачи на родината си, ти приковаваше Карл V и Филип II върху позорния стълб на историята; ти не си бухал, не си благоразумен. Знаеш ли дали в тоя свят няма и днес някой Карл или Филип II? Не се ли страхуваш, че внимателната цензура ще намери в утробата на твоя слон загатвания за някои именити съвременници? Защо не оставяш да спят спокойно в гробовете си тоя император и тоя крал? Защо лаеш срещу такива величия? Кой каквото търси, това ще намери. Има хора, които по никакъв начин няма да ти простят, а пък и аз не ти прощавам, че смущаваш моето буржоазно храносмилане.

Защо така упорито противопоставяш един ненавиждан крал, жесток още от детинството си — та нали той е човек, — на фламандския народ, който искаш да ни представиш като героичен, веселяк, честен и работлив? Кой ти каза, че тоя народ е бил добър, а кралят е бил лош? Аз бих могъл много изкусно да ти докажа обратното. Твоите главни действуващи лица са всички или глупци, или луди: твоят нехранимайко Уленшпигел грабва оръжието заради свободата на съвестта; баща му Клаас е жив изгорен, защото е защищавал религиозните си убеждения; майка му Зуткин се терзае и умира от последиците на мъченията, защото е искала да запази известно състояние за сина си; твоят Ламме Гудзак върви през живота направо, сякаш в тоя свят ти стига да бъдеш само добър и честен; твоята малка Нел, за която не може да се каже нищо лошо, цял живот обича само един човек… Де има днес такива неща? Аз бих те съжалил, ако не ме караше да се смея.

Все пак трябва да призная, че покрай тия смешни хора има няколко лица, които много ми допадат: твоите испански войскари, твоите монаси, които горят народа, твоята Жилина, шпионка на инквизицията, твоят скъперник-рибар, доносчик и върколак, твоят благородник, който се превръща нощем на дявол, за да съблазни някоя глупачка, и най-вече тоя хитрец Филип II, който, за да се сдобие с пари, накарал да изпочупят иконите в църквите, та да наложи наказание за бунта, който сам изкусно е подготвил. Това, разбира се, е най-лесно да се направи, когато ще наследиш оня, когото убиваш.

Но струва ми се, че говоря нахалост. Ти може би не знаеш какво значи бухал. Ще ти кажа.

Бухал е оня, който пръска скритом клевети срещу неприятните нему хора и когато поискат от него да понесе отговорността за думите си, възкликва благоразумно: „Аз не твърдя нищо, казаха ми.“ Той знае много добре, че тия, които са му „казали“, са неуловими.

Бухал е оня, който се вмъква в почтено семейство, представя се като кандидат за женитба, излага девойката, взема в заем пари, не всякога плаща дълга си и изчезва, когато няма какво повече да взема.

Бухал е политикът, който си слага маска на свобода, на чистота, на обич към човечеството и един ден без предупреждение прерязва тихичко гърлото на някой човек или на някой народ.

Бухал е търговецът, който подправя виното си, фалшифицира хранителните си продукти и причинява несмилаемост вместо добро храносмилане и ярост вместо веселие.

Бухал е оня, който краде сръчно, без да могат да го хванат за яката, който защищава лъжата срещу истината, съсипва вдовицата, ограбва сирачето и тържествува затлъстял, както другите тържествуват окървавени.

Бухал или женски бухал — както щеш, без игра на думи — е оная, която продава прелестите си, покварява сърцата на най-добрите младежи, като казва, че така им помага да се развият, и ги оставя без петак в калта, дето ги е завлякла.

Ако тя понякога е тъжна, ако си спомня, че е жена, че би могла да бъде майка — аз не я признавам. Ако пък, уморена от това си съществуване, тя се хвърля във водата — тя е безумна, недостойна да живее.

Огледай се наоколо, провинциални поете, и преброй, ако можеш, бухалите в тоя свят; помисли дали е благоразумно да нападаш, както правиш, Силата и Коварството, тия царици-бухали. Съсредоточи се в себе си, кажи своето Mea culpa и моли на колене за прошка.

Все пак със своята смахната доверчивост ти ме интересуваш; така не въпреки моите познати навици аз те предупреждавам, че ще разкрия веднага строгостта и смелостта на твоя стил на моите побратими в литературата, които са силни с перата, с клюновете и с очилата си, благоразумни и педантични хора, те знаят по най-любезен начин, най „както е прилично“, да разправяте големи церемонии на младежите любовни истории, които не произхождат само от Цитера и кои то в един час могат да покварят неусетно и най-упоритата Агнеса. О, дързък пое те, който толкова много обичаш Рабле^[2] и старите майстори, тия хора имот това предимство пред тебе, че от желание да излъскат френския език в края на краищата съвсем ще го изтъркат.