Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (74) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

LXXIII

На следния ден, който беше преди деня, определен за мъчението на Клаас, Нел, Уленшпигел и Зуткин научиха за присъдата.

Те помолиха съдиите да им разрешат да отидат в затвора и това бе позволено на Зуткин и на Уленшпигел, но не и на Нел.

Когато отидоха, видяха Клаас вързан за стената с дълга верига. Тъй като бе влажно, в огнището гореше слаб огън от дърва. Защото по право и по закон във Фландрия е наредено да се държат меко с осъдените на смърт, да им се дава хляб, месо или сирене и вино. Но скъперниците-пазачи често пъти не изпълняват закона и мнозина от тях изяждат по-голямата част и най-хубавите парчета от храната на клетите затворници.

Клаас прегърна разплакан Уленшпигел и Зуткин, но пръв се овладя и спря да плаче, защото искаше да покаже, че е мъж и глава на семейство.

Зуткин плачеше, а Уленшпигел рече:

— Аз ще строша тия страшни окови.

Зуткин каза през сълзи:

— Аз ще отида при крал Филип, той ще те помилва.

Клаас отговори:

— Кралят наследява имота на мъчениците. — Сетне добави: — Жено и сине, обични мои, аз си отивам от тоя свят с тъга и горест. Макар и да се боя донякъде, че тялото ми ще страда, още по-тежко ми е, като помисля, че когато няма да ме има вече, вие ще бъдете и двамата бедни нещастници, защото кралят ще ви вземе имота.

Уленшпигел отговори тихо:

— Нел и аз скрихме вчера всичко.

— Сега съм доволен — продължи Клаас, — доносчикът няма да се радва на моето наследство.

— Дано по-скоро умре — рече Зуткин със зли и сухи очи.

Ала Клаас, който мислеше за жълтиците, рече:

— Хитро си постъпил, Тилкен, мое мило момче; е, сега моята вдовица Зуткин няма да гладува на стари години.

И Клаас я прегърна и притисна силно до гърдите си; а тя зарони още по-едри сълзи при мисълта, че скоро ще загуби неговата нежна закрила.

— Синко, ти честно си грешил, когато си скитал като лошите момчета по широките друмища; не бива вече да правиш това, чедо, нито да оставяш сама в къщи тъжната вдовица, защото ти си мъж и си длъжен да бъдеш нейна защита и опора.

— Ще бъда, татко — рече Уленшпигел.

— О, клети ми мъжо! — рече Зуткин, като го прегърна. — Какво престъпление сме извършили? Живеехме си двамата кротко, честно и скромно и много се обичахме. Ти знаеш това, господи боже! Ставахме рано, за да работим, а вечер ти благодаряхме и ядяхме хляба, спечелен през деня. Ще отида при краля и ще го разкъсам с нокти. Господи боже, в нищо не сме виновни!

Но влезе пазачът и каза, че трябва да си вървят.

Зуткин помоли да остане. Клаас чувствуваше как нейното клето лице гори върху неговото, как сълзите на Зуткин, които се лееха на потоци, мокрят бузите му, а цялото й злочесто тяло тръпнеше и се разтърсваше в прегръдките му. И той помоли да остане още при него.

Но пазачът пак каза, че трябва да си вървят, и издърпа Зуткин от ръцете на Клаас.

Клаас каза на Уленшпигел:

— Пази я!

Уленшпигел отговори, че ще я пази. И Уленшпигел и Зуткин излязоха, като синът подкрепяше майка си.