Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (83) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

LXXXII

Всеки път, когато трябваше да плати на Катлин дела от общите разноски, Уленшпигел ходеше нощем да вдигне камъка, който закриваше дупката до кладенеца, и вземаше оттам по един каролус.

Една вечер трите жени предяха, а Уленшпигел изрязваше с нож една кутия, поръчана му от управителя, на която той изобразяваше изкусно лов с цял куп кучета от Хено, овчарски от Кандия, много свирепи животни, брабантски псета, които вървят по двойки и ги наричат „лапачи на уши“, и разни други кучета — мопсове, булдози и хрътки.

В присъствието на Катлин Нел попита Зуткин добре ли е скрила парите си. Вдовицата й отговори доверчиво, че там, до стената на кладенеца, са най-добре скрити.

Към среднощ в четвъртък Зуткин се събуди от Бибулус Шнуфиус, който излая много пискливо, но кратко. Тя помисли, че кучето безпричинно се е разтревожило и отново заспа.

В петък заран, призори, когато Зуткин и Уленшпигел станаха, те не видяха както обикновено Катлин в готварницата; нито огънят бе запален, нито млякото вреше. Те се смаяха и погледнаха да видят дали случайно тя не е в градината. Тя беше там, макар че ръмеше дъжд, разчорлена, по долни дрехи, измокрена и измръзнала, но не се решаваше да влезе в къщи.

Уленшпигел отиде при нея и й каза:

— Какво правиш тук полугола под дъжда?

— Ах — рече тя, — да, да, голямо чудо!

И посочи закланото, вече вкочанило се куче.

Уленшпигел веднага помисли за парите: той изтича натам. Дупката беше празна, а пръстта — пръсната далеч наоколо. Той се хвърли срещу Катлин и я удари.

— Де са жълтиците? — рече той.

— Да, да, голямо чудо! — отговори Катлин.

За да защити майка си, Нел извика:

— Милост и състрадание, Уленшпигел.

Той спря да удря. Дойде Зуткин и попита какво има.

Уленшпигел й посочи закланото куче и празната дупка.

Зуткин побледня и каза:

— Тежко ме удряш ти, господи-боже. Клетите ми нозе!

Тя каза това поради болката, която усещаше, и поради мъченията, които бе изтърпяла напразно за тия жълтици. Като видя колко кротка е Зуткин, Нел се разплака отчаяно. Катлин размахваше едно парче пергамент и приказваше:

— Да, голямо чудо. Той дойде тая нощ — добър и красив. По лицето му нямаше оня матов блясък, който толкова ме плашеше. Приказва ми много нежно. Аз бях омаяна, сърцето ми се топеше. Той ми каза: „Сега съм богат и скоро ще ти донеса хиляда златни флорини“. — „Да — рекох му, — Ханске, миличък, аз се радвам повече за тебе, отколкото за себе си.“ „Но няма ли тук — попита ме той — някой друг, когото ти обичаш и когото бих могъл да направя богат?“ „Не — казах аз, — тия, които живеят тук, нямат нужда от тебе.“ — „Ти си горда — рече той. — Мигар Зуткин и Уленшпигел са богати?“ — „Те живеят, без да чакат помощ от близките си“ — отговорих аз. „Въпреки конфискацията ли?“ — рече той. А аз отговорих, че вие предпочетохте да търпите мъченията, отколкото да оставите да ви вземат имуществото. „Това ми е много добре известно“ — рече той. И почна тихичко да се киска и подиграва на съдията и на общинските съветници, че не са успели да изтръгнат от вас признание. И аз се разсмях. „Не са те толкова глупави — рече той, — да скрият парите си в къщи.“ Аз се смеех. „Нито пък в тоя зимник.“ — „Не“ — казах аз. „И в градината ли не?“ Аз не отговорих. „О — рече той, — това би било много непредпазливо!“ — „Не толкова — рекох аз, — защото нито водата, нито стената ще проговори.“ А той не преставаше да се смее.

Тая нощ той си отиде по-рано, след като ми даде един прах, и каза, че щом го глътна, ще отида на най-хубавото магьосническо сборище. Аз го изпроводих по долни дрехи до вратата на градината, унасяше ме на сън. Отидох, както ми каза той, на сборището, върнах се чак на сутринта, дойдох тук и видях, че кучето е заклано и дупката празна. Това е тежък удар за мене, защото го обичах много и му бях дала цялата си душа. Но всичко, каквото имам, ще бъде ваше и аз ще работя с ръце и с крака, за да ви издържам.

— Аз съм жито под воденичен камък; бог и един дявол-мошеник ме поразяват едновременно — каза Зуткин.

— Мошеник? Не говорете така — поде отново Катлин. — Той е дявол, дявол. И за доказателство ще ви покажа пергамента, който той е оставил в двора; там пише: „Помни винаги, че трябва да ми служиш. След три пъти по две седмици и пет дни аз ще ти върна парите двойно. Не бива да имаш никакво съмнение, иначе ще умреш.“ И аз съм уверена, че той ще удържи на думата си.

— Нещастната луда! — рече Зуткин, И това бе нейният последен укор.