Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La légende et les aventures héroiques, joyeuses et gloriesuses d’Ulenspiegel et de Lamme Goedzak au pays de Flandre et Ailleurs, 1867 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Константин Константинов, 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Шарл дьо Костер. Тил Уленшпигел
Белгийска. Второ издание
ДИ „Народна култура“, София, 1976
Редактор: Иван Колев
Коректор: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова
История
- — Добавяне
IV
В Дамме наричаха Клаас, бащата на Уленшпигел, въглищаря. Клаас беше чернокос, с блестящи очи и кожа, черна като въглищата, които продаваше, освен в неделя и празнични дни, когато в къщурката имаше сапун в изобилие. Той беше дребен, набит, як и имаше весело лице.
Когато свършеше дневната си работа и тръгнеше привечер по пътя за Брюге към някоя кръчма, за да изплакне измърсеното си от въглищата гърло, всичките жени, излезли на портите си, за да подишат вечерната хладина, му викаха приятелски:
— Добър вечер и сладка бира, въглищарю.
— Да ви даде господ добро и мъж, който си отваря очите — отговаряше Клаас.
Девойките, които се връщаха на групи от полето, му препречваха пътя и думаха:
— Какво ще ни дадеш, за да те пуснем да минеш: червена панделка или златен чапраз, кадифени пантофки или пък един флорин за кесията?
Клаас хващаше някоя от тях през кръста, целуваше я по бузите или по шията, според това коя част от младото тяло беше по-близо до устните му, и казваше:
— Останалото, девойчета, останалото искайте от възлюблените си.
И те си отминаваха, залени от смях.
Децата познаваха Клаас по дебелия му глас и по тропота на обущата му. Те изтичваха при него и му казаха:
— Добър вечер, въглищарю.
— Дал ви господ добро, ангелчета — отговаряше Клаас; — но не се приближавайте до мене, защото ще ви направя арапчета.
Ала въпреки това децата не се страхуваха и се приближаваха. Тогава той хващаше някое от тях за дрешката, натъркваше с черните си ръце свежата му муцунка, засмиваше се и го пускаше да си иде за голяма радост на останалите.
Зуткин, жената на Клаас, беше добра булка, ранобудна като зората и работлива като мравка.
Тя и Клаас обработваха заедно имота си и се впрягаха като волове в ралото. Ралото се влачеше мъчно, но още по-мъчно биваше с браната, когато тя трябваше да разравя със своите дървени зъби коравата земя. И все пак те вършеха това с леко сърце, пеейки някоя старинна песен.
И макар че земята биваше корава, макар че слънцето ги пронизваше с най-горещите си лъчи, макар че, за да влекат с подгънати колене браната, трябваше да пресилват кръста си — когато се спираха и Зуткин обръщаше към Клаас своето кротко лице, а Клаас целуваше това огледало на нейната нежна душа, те забравяха голямата си умора.