Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (54) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

LIII

Уленшпигел, след като бе вървял дълго време и нозете му се разкървавиха, срещна в Майнцската епархия една каруца с поклонници, която го закара до Рим.

Когато стигна в града и слезе от колата, на прага на една странноприемница той съзря хубавичка булка, която му се усмихна, щом видя, че той я гледа.

Насърчен от любезността й, той каза:

— Стопанке, ще подслониш ли един пътуващ поклонник? Дойде време да се освободя от греховете си.

— Ние даваме подслон на всички, които ни плащат.

— Аз имам в кесията си сто дуката — отговори Уленшпигел, който имаше всъщност само един — и искам да похарча заедно с тебе първия от тях, като изпием бутилка старо римско вино.

— В тия свети места — рече тя — виното не е скъпо. Влез и пий за едно солдо.

Те пиха заедно толкова дълго, като дрънкаха за празни работи, и изпразниха толкова бутилки, че стопанката се принуди да каже на прислужницата да се занимава вместо нея с клиентите, а тя и Уленшпигел се оттеглиха в една вътрешна стая, цялата от мрамор и студена като самата зима.

Склонила глава на рамото му, тя го попита кой е. Уленшпигел отговори:

— Аз съм сир Развейпрах, граф Скитнишки, барон Фукара и в Дамме, моя роден град, имам двадесет и пет хектара лунна светлина.

— Коя е тази страна? — попита стопанката, като пи от потира на Уленшпигел.

— Тя е една страна — рече той, — дето хората сеят илюзии, лудешки надежди и празни обещания. Но ти не си родена под лунна светлина, ти, сладка стопанке, чиято кожа благоухае на амбра, а очите блестят като бисери. Тъмното злато на твоите коси е цветът на слънцето; и само Венера без всякаква завист е могла да създаде твоите обли рамене, твоите трепкащи гърди, твоите закръглени ръчички. Ще вечеряме ли заедно?

— Хубавецо, поклонниче от Фландрия — каза тя, — защо си дошъл тук?

— За да приказвам с папата — отговори Уленшпигел.

— О — каза тя, като сключи ръце, — да приказваш с папата! Ами че аз съм оттук и никога не съм могла да говоря с него.

— А аз ще говоря — каза Уленшпигел.

— Но — рече тя — знаеш ли де живее той, как изглежда, какви навици има, какъв е начинът на живота му?

— Разправиха ми по пътя — отговори Уленшпигел, — че името му е Юлий III^[1], че е гуляйджия, веселяк и развратен, добър събеседник и изкусен в препирните. Казаха ми също така, че се сприятелил извънредно много с някакъв просяк, черен, мръсен и див, който просел милостиня с една маймуна, и че когато се възкачил на папския престол, той го направил монтски кардинал и че се разболява, щом не го види един ден.

— Пий — рече тя — и не говори толкова високо.

— Разправят също така — продължи Уленшпигел, — че един ден, когато не намерил за вечеря студения паун, който той казал да му запазят, изпсувал като простите войници „Al dispett di Dio, pottadi Dio“. — „Аз, наместник божи, мога да напсувам заради един паун, щом господарят ми се е ядосал за една ябълка!“ Виждаш, нали, миличка, че познавам папата и знам какъв човек е той.

— Ох — рече тя, — не приказвай за това на други хора. И все пак ти няма да го видиш.

— Ще говоря с него — рече Уленшпигел.

— Ако това стане, ще ти дам сто флорина.

— Спечелени са вече — каза Уленшпигел.

На следната сутрин, макар че краката му бяха изморени, той се завтече до града и узна, че тоя ден папата ще служи литургия в църквата „Сан Джиовани Латрански“, Уленшпигел отиде там, настани се, колкото можеше по-напред, за да го види папата, но всеки път, когато папата вдигаше потира с причастието или светите дарове, Уленшпигел се обръщаше гърбом към олтара.

До папата се бе изправил един кардинал, който служеше заедно с него, с мургаво присмехулно и дебело лице, на рамото си имаше маймуна и причестяваше народа с твърде неприлични движения. Той обърна вниманието на папата върху Уленшпигел и веднага след литургията папата изпрати четворица здравеняци войскари, каквито има в тези войнствени страни, да му доведат поклонника.

— От каква вяра си ти? — попита го папата.

— Ваше светейшество — отговори Уленшпигел, — от същата вяра, от каквато е стопанката, дето съм отседнал.

Папата каза да доведат и нея.

— От каква си вяра? — попита я папата.

— От каквато е и ваше светейшество — отговори тя.

— И аз също — каза Уленшпигел.

Папата го попита защо се е обръщал гърбом към светото причастие.

— Чувствувах се недостоен да го гледам — отговори Уленшпигел.

— Поклонник ли си? — рече му паната.

— Да — каза Уленшпигел, — ида от Фландрия, за да измоля опрощение на греховете си.

Папата го благослови и Уленшпигел си отиде заедно със стопанката, която му наброи сто флорина. С тоя товар той напусна Рим и тръгна обратно за Фландрия.

Но трябваше да плати седем дуката за написаното на пергамент опрощение.