Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (26) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XXV

Инфантът изпълни петнадесет години и по навик продължаваше да скита из коридорите, стълбищата и стаите на двореца. Ала най-често го виждаха да се върти около апартаментите на придворните дами, за да се заяжда с пажовете, които подобно на него дебнеха като котки из коридорите. Други пък, застанали в двора, дигнали глави нагоре, пееха някоя нежна песен.

Щом ги чуеше, инфантът се показваше на някой прозорец и изплашваше клетите пажове, които виждаха тая бледа муцуна вместо милите очи на възлюблените си.

Между придворните дами имаше една прелестна фламандка от Дюдзееле, близо до Дамме, пълничка, великолепен узрял плод, чудно хубава със своите зелени очи и червеникави вълнисти коси, които блестяха като злато. Весела по нрав и пламенна по темперамент, тя не скриваше никога от никого своята благосклонност към щастливия кавалер, комуто даваше божествената привилегия — открит лист за любов в нейните прекрасни владения. По онова време имаше един хубав и горд благородник, когото тя обичаше. Всеки ден в определен час тя отиваше при него и Филип узна това.

Той се настани на пейка до един прозорец, задебна и когато тя мина край него с пламнали очи, полуотворена уста, прелестна, току-що изкъпана, зашумоляла с роклята си, извезана с жълта сърма, тя видя инфанта, който й каза, без да става от пейката:

— Госпожо, бихте ли се спрели за един миг?

Нетърпелива като кобила, която са задържали в нейния устрем, тъкмо когато препуска към красавеца жребец, цвилещ в ливадата, тя отговори:

— Ваше височество, тук всеки трябва да се подчинява на вашата княжеска воля.

— Седнете до мене — рече той.

Изгледа я похотливо, остро и лукаво й каза:

— Кажете ми Отче наш на фламандски; учеха ме, но аз го забравих.

И клетата придворна дама трябваше да му прочете Отче наш, а той я накара да го повтори по-бавно.

Така той принуди бедничката дама да го повтори десет пъти тъкмо когато тя смяташе, че е дошло време за други молитви.

След това почна да я превъзнася, приказва й за нейните хубави коси, за свежия цвят на лицето й, за бистрите й очи, но не посмя да каже нищо за облите й рамене, нито за закръглените й гърди, нито за каквото и да е друго нещо.

Когато тя реши, че може вече да си тръгне и дори погледна към тъмния ъгъл, дето я чакаше нейният избраник, инфантът я попита дали знае кои са добродетелите на жената.

От страх да не сбърка, тя не отговори и тогава той й каза наставнически:

— Добродетелите на жената са да бъде целомъдрена, да пази честта си и да води скромен живот.

Той я посъветва също така да се облича благопристойно и да прикрива тялото си.

Тя кимна утвърдително и рече, че за негово хиперборейско^[1] височество би се покрила по-скоро с десет мечи кожи, отколкото с един аршин муселин.

И след като го засрами така, тя изтича весело.

Ала младежкият огън бе пламнал и в гърдите на инфанта, но той съвсем не бе оня буен огън, който кара силните души да вършат подвизи, нито тихият огън, от който нежните сърца плачат, а зловещ огън, изскочил от преизподнята, запален навярно от сатаната. И той блестеше в сивите му очи, тъй както блести луната зиме над костница. И жестоко го изгаряше.

Не чувствувайки обич към никого, нещастният потаен младеж не смееше да се предлага на жените; затова се отдалечаваше в някой потулен ъгъл, в някоя малка варосана стая с тесни прозорци, дето обикновено гризеше сладкиши и дето поради трохите се събираха множество мухи. Там той сам си доставяше наслада, като мачкаше бавно главите на мухите по стъклата и убиваше така стотици, докато пръстите му почваха да треперят много силно и той вече не можеше да продължава своето кърваво занятие. И той изпитваше някакво отвратително удоволствие от това жестоко премаляване, защото сладострастието и жестокостта са две безсрамни сестри. Той излизаше от стаичката по-тъжен от преди и всеки — мъж или жена — избягваше, когато можеше, да срещне лицето на тоя принц, тъй бледо, сякаш бе се хранил само със струпеи.

И тъжното височество страдаше, защото злото сърце е истинска мъка.