Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (81) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

LXXX

През следните двадесет и три дни Катлин побледня, отслабна и се съсухри, като че я гореше някакъв вътрешен огън, по-унищожителен от огъня на безумието.

Тя вече не повтаряше: „Огънят! Пробийте дупка, душата иска да излезе“, а обсебена от някакъв постоянен възторг, думаше на Нел:

— Аз съм омъжена и ти трябва да се омъжиш. Хубавей; дългокос; гореща любов; студени колене и студени ръце.

И Зуткин я гледаше тъжно и мислеше, че нова лудост я обзема.

А Катлин продължаваше да говори:

— Три пъти по три прави девет, свещено число. Само оня, чиито очи светят нощем като очи на котка, вижда тайната.

Една вечер, когато я слушаше, Зуткин направи жест на съмнение, но Катлин каза:

— Четири и три — беда под знака на Сатурн; под знака на Венера — сватба. Студени ръце! Студени колене! Пламенно сърце!

Зуткин се обади:

— Не бива да се приказва за злите нечестиви идоли.

Като чу това, Катлин се прекръсти и рече:

— Благословен да бъде сивият конник. На Нел трябва съпруг, хубав съпруг, препасан с меч, черен съпруг с блестящо лице.

— Да — рече Уленшпигел, — гозба от накълцани съпрузи, соса на която ще приготвя аз с ножа си.

Нел погледна приятеля си с овлажнели от радост очи, задето беше толкова ревнив.

— Не искам никакъв съпруг — рече тя.

Катлин отговори:

— Кога ли ще дойде облеченият в сиво, винаги с нови ботуши и по-особено възбуден.

Зуткин каза:

— Молете се богу за безумната.

— Уленшпигел — рече Катлин, — иди ни купи четири литра бира, а в това време аз ще направя френски палачинки.

Зуткин я попита защо тя празнува съботата както евреите.

Катлин отговори:

— Защото тестото втаса.

Уленшпигел стоеше прав и държеше в ръка голямата капа от английски калай, която събираше точно четири литра.

— Майко, какво да правя? — попита той.

— Иди — рече Катлин.

Зуткин не искаше да противоречи, тъй като не бе стопанката тук, и рече на Уленшпигел:

— Иди, синко.

Уленшпигел отскочи до кръчмата и донесе четири литра бира.

Скоро ароматът на палачинките се разнесе из готварницата и всички почувствуваха глад, дори и сломената от скръб вдовица.

Уленшпигел яде здравата. Катлин му даде голям потир и му каза, че като единствен мъж, той е главата в къщи и трябва да пие повече от другите и след това да изпее нещо.

Казвайки това, тя се усмихна дяволито; но Уленшпигел пи, ала не пя. Като гледаше Зуткин, която бе побледняла и се бе превила о̀две, Нел заплака. Само Катлин беше весела.

След вечерята Зуткин и Уленшпигел се качиха на тавана, за да спят; Катлин и Нел останаха в готварницата, дето си бяха постлали.

Към два часа заранта Уленшпигел още спеше след тежкото пиене; Зуткин с отворени както всяка нощ очи молеше пресвета Богородица за сън, но Богородица не я слушаше.

Изведнъж тя чу вик на морски орел и друг подобен вик отвърна откъм готварницата. След това далече в полето екнаха други викове и все й се струваше, че от готварницата им отвръщат.

Тя помисли, че са нощни птици и не им обърна никакво внимание. Чу цвилене на коне и тропот от подковани копита по пътя, отвори таванския прозорец и видя наистина два оседлани коня, които риеха земята и пасяха тревата край пътя. След това чу вик на жена, глас на мъж, който заплашваше, удари, нови викове, врата, която се затръшва шумно, и тревожни стъпки по стъпалата.

Уленшпигел хъркаше и не чуваше нищо; вратата на тавана се отвори; влезе Нел, почти гола, задъхана, ридаеща и струпа набързо пред вратата маса, столове, един стар мангал, всичко, каквото можа да намери. Гаснеха вече последните звезди, петлите пееха.

От шума, който вдигна Нел, Уленшпигел се обърна в леглото, но не се събуди.

Тогава Нел се хвърли на шията на Зуткин.

— Зуткин — рече тя, — страх ме е, запали свещта.

Зуткин запали свещта, но Нел продължаваше да стене.

Зуткин погледна Нел при светлината на свещта и видя, че ризата на девойката бе разкъсана на рамото й, а по челото, бузата и шията имаше кървави драскотини като следи от нокти.

— Нел — каза Зуткин, като я прегърна, — де си се наранила тъй?

Девойката все още трепереше и разплакана рече:

— Не ни изпращай на кладата, Зуткин.

В това време Уленшпигел се събуди и примижа от светлината на свещта. Зуткин попита:

— Кой е долу?

Нел отговори:

— Мълчи, там е оня, за когото тя иска да ме омъжи.

Изведнъж Зуткин и Нел чуха, че Катлин извика и краката им се подкосиха.

— Той я бие, той я бие заради мене! — каза Нел.

Уленшпигел скочи от леглото и викна:

— Кой е влязъл в къщи?

Сетне потърка очи, закрачи из стаята и взе от ъгъла един тежък ръжен.

— Никои — каза Нел, — никой. Не слизай долу, Уленшпигел!

Но той се спусна към вратата, без да слуша никого, и изблъска встрани столовете, масите, мангала. Долу Катлин продължаваше да вика; Нел и Зуткин задържаха Уленшпигел на площадката на стълбата, хванали го едната през кръста, другата за краката, и думаха:

— Не отивай, Уленшпигел, там има дяволи.

— Аха — отговори той, — дяволът, съпруг на Нел; аз ще го съвкупя с ръжена. Сватба на желязо с месо! Пуснете ме да сляза!

Но те не го пускаха, защото бяха по-силни — здраво се бяха вкопчили за перилата. Той ги повлече надолу по стъпалата, а те се страхуваха да се приближат до дяволите. Но не можеха да удържат. Той заподскача като снежна топка, която се търкаля от връх планината надолу, влезе в готварницата, видя при утринната заря Катлин, раздърпана и бледа, и чу, когато тя каза:

— Ханске, защо ме оставяш сама? Аз не съм виновна, че Нел е лоша.

Без да я слуша, Уленшпигел отвори вратата на обора. Като не намери там никого, той се втурна към градината и оттам на пътя; в далечината видя два коня, които препускаха и изчезваха в мъглата. Той хукна да ги настигне, но не можа, защото те летяха като бурен вятър, който помита сухите листа.

Изпълнен с гняв и отчаяние, той се върна, като повтаряше през зъби: „Те са я изнасилили! Те са я изнасилили!“ И с горящи от зъл пламък очи, загледа Нел, която, цяла трепереща, стоеше пред Зуткин и Катлин и думаше:

— Не, Тил, не, любими!

И при тия думи тя го погледна в очите тъй тъжно и чистосърдечно, та Уленшпигел разбра, че тя казва истината. След това той я заразпитва:

— Отде идеха виковете? Де отидоха тия хора? Защо ризата ти е съдрана на рамото и на гърба? Защо по челото и бузата си имаш белези от нокти?

— Слушай, Уленшпигел — рече тя, — но не ни изпращай на кладата. От двадесет и три дни Катлин — дано бог я спаси от пъкъла! — има приятел един дявол, облечен в черни дрехи, с ботуши и шпори. Лицето му блести като пламъка, който се вижда лете през горещините по гребените на морските вълни.

— Защо си отиде, Ханске, миличък? — каза Катлин. — Нел е лоша.

Но Нел продължи да разказва:

— За да обади, че е дошъл, той изкряква като морски орел. Майка ми го посреща всяка събота в готварницата. Тя казва, че неговите целувки са студени, а тялото му е като сняг. Когато не направи всичко, което иска, той я бие. Веднъж й донесе няколко флорина, но всеки път й вземаше парите.

През цялото време, докато Нел разказваше, Зуткин със сключени ръце се молеше за Катлин. А Катлин весела приказваше:

— Моето тяло не е вече мое, моят дух не е вече мой — те са негови. Ханске, миличък, заведи ме пак на магьосническото сборище. Само Нел никога не иска да дойде там; Нел е лоша…

— Призори той си отива — продължи девойката; — на следния ден майка ми разправя какви ли не странни неща… Но недей ме гледа с такива зли очи, Уленшпигел. Вчера тя ми каза, че един красив благородник, облечен в сиви дрехи, на име Хилбер, искал да се ожени за мене и че щял да дойде тук, за да го видя. Аз й отговорих, че не искам никакъв мъж — ни грозен, ни хубав. Но като майка, тя ми заповяда да не лягам и да ги чакам; когато е до нейните любовни работи, тя си е напълно с ума. Бяхме се почти съблекли и се готвехме да лягаме; аз дремех ей на оня стол. Когато са влезли, аз не съм се събудила. Изведнъж усетих, че някой ме прегръща и целува по шията. И при лунната светлина видях едно лице, блеснало като гребените на морските вълни през юли, когато се кани да гърми, и чух, че някой ми казва съвсем тихо: „Аз съм Хилбер, твоят съпруг; бъди моя и ще те направя богата.“ Лицето на тоя, който говореше, миришеше на риба. Аз го блъснах; той искаше да ме изнасили, но аз можех да се боря и с десет души като него. И въпреки това той ми раздра ризата, рани ме по лицето и продължаваше да повтаря: „Бъди моя и ще те направя богата.“ „Да — рекох аз, — като майка ми, от която взе и последния й лиар.“ Тогава той удвои усилията си, но не можа да ми стори нищо. И тъй като беше по-грозен от мъртвец, забих нокти в очите му толкова силно, че той извика от болка, а аз можах да се отскубна и да дойда тук при Зуткин.

Катлин продължаваше да повтаря:

— Нел е лоша, Ханске, миличък, защо си отиде тъй бързо?

— Де беше ти, недостойна майко — рече Зуткин, — когато са щели да отнемат честта на детето ти?

— Нел е лоша — продължаваше Катлин. — Аз бях при моя черен благородник, когато сивият дявол дойде при нас с окървавеното си лице и каза: „Да си вървим, момко, тая къща е лоша; тук мъжете искат да убиват, а жените имат ножове на върха на пръстите си.“ След това те отърчаха при конете си и изчезнаха в мъглата. Нел е лоша.