Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (45) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XLIV

Ноември настъпи в Дамме и другаде, но зимата закъсня.

Нямаше сняг, ни дъжд, ни студове; от сутрин до вечер слънцето светеше, без да отслабне; децата се въргаляха в праха по улиците и друмищата; в часа за почивка след вечеря търговците, бакалите, златарите, коларите и работниците излизаха на портите си, за да гледат все така синьото небе, дървесата, листата на които не падаха още, щъркелите по върха на покривите и лястовиците, които още не бяха отлетели. Розите бяха цъфтели три пъти и бяха напъни ли за четвърти; нощите бяха топли, славеите не преставаха да пеят.

Жителите на Дамме казваха:

— Зимата е умряла, да изгорим зимата.

И направиха грамадно чучело с мечешка муцуна, с дълга брада от талаш и с гъста коса от лен. Облякоха го в бели дрехи и го изгориха с голяма тържественост.

Клаас беше тъжен и не се радваше нито на вечно синьото себе, нито на лястовиците, които нямаха намерение да отлитат. Защото в Дамме никой вече не гореше въглища освен за кухнята, всички имаха, колкото им трябваше, и не ходеха да купуват от Клаас, а той бе похарчил всичките си спестявания, за да натрупа запаси.

Затова когато споеше на портата си и лосът му усещаше хлад от полъхване на резлив вятър, въглищарят казваше:

— Ех, ще има хляб за ядене!

Но резливият ветрец преставаше, небето си беше все по-синьо и листата не искаха да падат. Клаас отказа да продаде на половин цена зимния си запас на скъперника Грипстюивер — старейшината на рибарите. И скоро в къщурката му почнаха да гладуват.