Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (62) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

LXI

Зуткин и Нел бяха седнали до един от прозорците на къщицата и гледаха към улицата.

Зуткин каза на Нел:

— Миличка, кажи, не виждаш ли да иде син ми Уленшпигел?

— Не — рече Нел, — ние няма вече да видим тоя лош скитник.

— Нел — рече Зуткин, — не бива да му се сърдиш, а трябва да го съжаляваш, дето той, бедничкият, не си е в къщи.

— Знам — рече Нел, — че далеч оттук той има друга къща, по-богата от родната му и там сигурно го е прибрала някоя хубава дама.

— Много добре ще е, ако е тъй — рече Зуткин, — там може да го хранят с жълтунки.

— Дано камъни му дадат да яде — рече Нел, — тогава тоя ненаситник по-скоро ще се върне!

Зуткин се разсмя и каза:

— Миличка, защо си толкова сърдита?

Клаас, който връзваше замислен в един ъгъл снопове дърва, рече:

— Не виждаш ли, че тя е полудяла за него?

— Я гледай каква хитруша — рече Зуткин, — думичка не ми е споменала! Вярно ли е, миличка, че го обичаш?

— Да не вярваш — рече Нел.

— Добър мъж ще вземеш — рече Клаас, — с лакома уста, празен корем и дълъг език, съпруг, който превръща флорините в лиари, никога не спечелва ни пара с труд и винаги бъхти пътищата като скитник.

Зачервена от яд, Нел отговори:

— А защо не сте го направили по-друг?

— Видя ли — рече Зуткин, — разплака момичето; я мълчи, мъжо!