Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (40) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XXXIX

Когато Уленшпигел беше в Боа льо Дюк в Брабан, достопочтените управници на града поискаха да го назначат за свой шут, но той се отказа от тая чест, като рече:

— Пътуващият поклонник не може да бъде шут на едно място, а само в странноприемниците и из пътищата.

По същото време Филип, който беше крал и на Англия^[1], дойде да посети бъдещите си наследствени страни — Фландрия, Брабан, Хенау, Холандия и Зеландия. Той бе подкарал тогава двадесет и деветата си година; в неговите сиви очи личеше черна меланхолия, дива потайност и жестока решителност. Студено бе лицето му, вцепенена — покритата с червеникави коси глава, вцепенени — мършавото тяло и хилавите му крака. Той говореше бавно и неясно, сякаш имаше вълна в устата си.

Между турнирите, борбите с копие и празненствата той посети веселото херцогство Брабан, богатото графство Фландрия и други свои владения. Навсякъде той се закле, че ще спазва дадените привилегии, ала когато в Брюксел се заклеваше върху евангелието, че ще зачита Златната була^[2], дадена на Брабан, ръката му се сгърчи така силно, че трябваше да я дръпне от светата книга.

Той отиде в Анверс, дето издигнаха за посрещането му двадесет и три триумфални арки. Градът изразходва двеста осемдесет и седем хиляди флорина за тия арки и за костюмите на хиляда осемстотин седемдесет и девет търговци, всичките облечени в алено кадифе, както и за скъпите ливреи на четиристотин и шестнадесет лакеи и блестящите копринени облекла на четири хиляди граждани, облечени еднакво. Бяха устроени многобройни празненства от риториците на почти всички нидерландски градове.

Между различните шутове-мъже и жени, там можеше да се види „Принцът на любовта“ от Турне, яхнал свиня, която се казваше Астарта; „Кралят на глупаците“ от Лил, който бе хванал един кон за опашката и вървеше отзад; „Принцът на забавите“ от Валансиен, който се забавляваше, като броеше колко пъти пърди магарето му; „Абатът на радостта“ от Аррас, който пиеше брюкселско вино от шише с формата на молитвеник и това четиво беше весело; „Абатът от Ат“, който носеше само изпокъсани долни дрехи и изтъркани обуща, но държеше една наденица, с която добре хранеше корема си; „Главатарят на лекомислените“, момче, яхнало една плашлива коза, което препускаше сред множеството и получаваше заради нея чести удари с юмрук; „Абатът на сребърната чиния“ от Кенуа, който бе яхнал коня си и се преструваше, като че ще седне в чиния, и казваше: „Няма толкова голямо животно, което да не може да се опече на огън.“

Те вършеха всевъзможни безгрижни лудории, но кралят си остана тъжен и строг.

Същата вечер маркграфът на Анверс заедно с кметовете, военачалниците и висшите духовници се събраха, за да измислят игра, която би могла да разсмее крал Филип.

Маркграфът каза:

— Не сте ли чували за някой си Перкин Якобсен, шут на град Боа льо Дюк, много известен със смехориите си?

— Да — отговориха другите.

— Тогава — рече маркграфът — нека дойде тук и да покаже някой хубав номер, защото краката на нашия шут са сякаш от куршум.

— Да го повикаме — рекоха другите.

Когато анверският пратеник отиде в Боа льо Дюк, казаха му, че шутът Перкин пукнал от смях, но че в града се намира пътем друг един шут, който се нарича Уленшпигел.

Пратеникът го намери в една кръчма, дето ядеше фрикасе от миди и от черупките им правеше пола на девойче.

Уленшпигел изпадна във възторг, като разбра, че заради него е дошъл от Анверс общински пратеник, яхнал хубав кон от Вьорн-Амбахт и водещ за юздата друг.

Без да слиза от коня, пратеникът го попита знае ли, или може ли да измисли някой нов номер, който би могъл да разсмее крал Филип.

— Под косите си имам цял рудник от шеги — отговори Уленшпигел.

Тръгнаха. Двата коня препускаха и носеха към Анверс Уленшпигел и пратеника.

Уленшпигел се представи на маркграфа, на двамата кметове и на общинарите.

— Какво мислиш да правиш? — попита го маркграфът.

— Да хвърча във въздуха — отговори Уленшпигел.

— Как ще направиш това? — попита го маркграфът.

— Знаете ли — каза Уленшпигел — кое струва по-малко от един пукнат мехур?

— Не знам — отговори маркграфът.

— Една разкрита тайна — рече Уленшпигел.

А през това време глашатаите за празненството, яхнали хубавите си, покрити с червено кадифе коне, шествуваха из всички главни улици, площади и кръстопътища на града, тръбяха и биеха барабани. Те обявяваха на господата и госпожите, че Уленшпигел, шутът на Дамме, ще хвръкне във въздуха от кея, а на естрадата ще бъде крал Филип със своята благородна бляскава и знатна свита.

Срещу естрадата имаше къща, построена по италиански образец с капчук, който обикаляше целия покрив. Един прозорец на тавана гледаше към капчука.

През деня Уленшпигел, яхнал магаре, обиколи града. Един слуга тичаше пешком до него. Уленшпигел бе облякъл хубавата дреха от алена коприна, която му бяха дали господа общинарите. Вместо шапка носеше също такава червена качулка, на която стърчаха две магарешки уши с по едно звънче на всяко ухо. На врата му имаше огърлица от медни медали с герба на Анверс. По ръкавите на дрехата звънтеше на лактите по едно позлатено звънче. Обувките му с дебели позлатени подметки бяха също с по едно звънче на върха.

Магарето, което яздеше, бе покрито с алена коприна и носеше на всеки бут герба на Анверс, извезан със златна сърма.

Слугата размахваше с едната си ръка магарешка глава, а с другата — прът, със закачен на края му кравешки звънец.

Уленшпигел остави на улицата слугата и магарето и се качи на стряхата.

Там той раздрънка звънчетата и разпери нашироко ръце, като че се канеше да хвръкне. После се наведе към крал Филип и каза:

— Аз мислех, че в Анверс няма други луди освен мене, но сега виждам, че градът е пълен с луди. Ако вие ми бяхте казали, че ще хвърчите, аз нямаше да го повярвам; а когато един луд ви казва, че ще хвръкне — вие му вярвате. Как мога да хвърча, като нямам криле?

Някои от хората се разсмяха, други ругаеха, но всички думаха:

— Всъщност тоя луд — казва истината.

Но крал Филип остана вцепенен като истукан.

А общинарите си говореха съвсем тихичко:

— Не струваше да уреждаме такова голямо празненство за такова кисело лице.

Те дадоха на Уленшпигел три флорина, за да си върви, и едва със сила можаха да му вземат дрехата от алена коприна.

— Какво са три флорина в джоба на един младеж? Снежна топка пред огнище, пълна бутилка, сложена пред нас, гороломни пиячи! Три флорина! Листата падат от дървесата и отново покарват, но флорините излизат от джобовете и не се връщат никога; пеперудите отлитат ведно с лятото — и флорините също, макар че тежат два естрелина^[3] и девет аса.

И като казваше това, Уленшпигел разглеждаше трите си флорина.

— Какъв горд вид — измърмори той — има върху лицето на монетите imperator Карл — в броня, с шлем, с меч в едната ръка и с глобуса на тоя нещастен свят в другата. По милост божия той е император на римляните, крал на Испания и т.н. и тоя брониран император е много милостив към нашата страна. А ето от другата страна щит, дето личи гравиран гербът на херцог, граф и пр. на неговите различни владения с хубавия девиз:

„Da mihi virtutem contra hostes tuos“. — „Дай ми храброст срещу твоите врагове“. Той беше храбър действително срещу протестантите, чиито имоти се конфискуваха, а той ги наследяваше. Ах, ако аз бях император Карл, бих поръчал да насекат флорини за всички и когато всички станат богати, никой вече не би работил.

Но Уленшпигел напразно гледаше хубавите пари — че отидоха в страната на разорението при тракане на кани и звън на бутилки.