Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (9) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

VIII

Клаас улови една голяма лакерда и тая лакерда един неделен ден я изядоха — той, Зуткин, Катлин и малкият Уленшпигел, но Катлин ядеше колкото птиче.

— Кума — каза й Клаас, — мигар въздухът на Фландрия е толкова хранителен сега, че е достатъчно човек да го диша, за да се насити, като че е ял месна гозба? Де да можеше да се живее тъй! Дъждовете щяха да са хубави супи, вместо град щеше да вали бакла, а снегът щеше да се превърне в небесна яхния, която ще подкрепя силите на клетите пътници.

Катлин поклати глава и не пророни нито дума.

— Я погледнете — рече Клаас — колко е тъжна кумата. За какво ли й е толкова мъчно?

Катлин заговори, но гласът й беше като въздишка:

— Нечестивият… пада черна нощ. Чувам го, вика като морски орел, съобщава, че иде. Разтреперана моля света Богородица — напразно. За него няма ни стени, ни плетища, ни врати, ни прозорци. Влиза навред като дух. Стълба скърца. Ей го до мене, на тавана, дето спя. Хваща ме с ръцете си, студени и корави като мрамор. Лицето му ледено, целувките — влажни като сняг. Колибката се тресе, люшка се като ладия в бурно море…

— Трябва — рече Клаас — да ходиш всяка сутрин на литургия, та спасителят Исус да ти даде сили, за да пропъдиш това привидение, дошло от пъкъла.

— Той е толкова хубав! — каза тя.