Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (14) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XIII

След като се раздели с брат си, Клаас яхна магарето и качи Уленшпигел отзад. Той мина през големия площад на Майборг и видя на групи голям брой поклонници, които, щом го съзряха, разяриха се, размахаха тояги и закрещяха: „Безобразник!“ на Уленшпигел, който, разкопчал гащичките си и вдигнал ризата си, им показваше другото си лице.

Клаас разбра, че заплашват сина му и каза:

— Какво стори, че толкова са се разгневили срещу тебе?

— Татко — отговори Уленшпигел, — аз си седя върху магарето и никому нищо не казвам, а пък те викат, че съм безобразник.

Тогава Клаас го взе пред себе си.

Сега пък Уленшпигел взе да се плези на поклонниците, които се развикаха, почнаха да му сочат юмруци, вдигаха тояги и искаха да удрят Клаас и магарето.

Но Клаас подкара бързо магарето, за да избяга от тяхната ярост, и докато го гонеха, той каза задъхан на сина си:

— Личи, че си роден в много лош ден — седнал си пред мене, не правиш никому зло, а пък искат да те пребият.

Уленшпигел се смееше.

Когато минаваха през Лиеж^[1], Клаас узна, че сред бедните жители на крайбрежието върлувал голям глад и че са ги поставили под властта на съд, съставен от духовни лица. Те се разбунтували и искали хляб и мирски съдии. Някои били обезглавени или обесени, а други осъдени на изгнание — такова беше тогава снизхождението на господин дьо ла Марк, благия архиепископ.

По пътя Клаас видя изгнаниците, които напускаха тихата Лиежка долина, а по дървесата около града — телата на хората, обесени, защото са били гладни. И той ги оплака.