Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (89) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

III

През това време Ламме се върна потънал в пот и запуфтял като делфин.

— Уви! — каза той. — Роден съм под нещастната звезда. Тичах, тичах да настигна жената, а тя не била моята. Беше възрастна; по лицето й видях, че е навършила четиридесет и пет години, а по забрадката й, че никога не се е омъжвала. Тя ме попита кисело какво търся с тоя корем сред детелината.

— Търся жена си, която ме напусна — отговорих кротко аз. — Взех ви за нея и дотърчах при вас.

При тия думи старата мома ми каза да си вървя, отдето съм дошъл, и че жена ми е направила много добре, като ме е напуснала, защото всички мъже са нехранимайковци, хаймани, еретици, неверни и отровители, лъжат дори и пълнолетни момичета и че ако веднага не се пръждосам, тя ще насъска кучето си срещу мене.

Аз сторих това, но все пак се страхувах, защото в нозете й лежеше едно грамадно куче и ръмжеше. Когато минах синора на нейната ливада, седнах и за да се подкрепя, захапах твоето пушено бутче. Бях между две ливади с детелина; изведнъж чух шум зад мене и като се обърнах, видях голямото куче на старата мома, но сега вече то бе кротко и въртеше опашка любезно и умоляващо, като му се искаше да си хапне от моето бутче. Аз му дадох няколко малки късчета, но господарката му дойде и извика:

— Дръж! Ухапи го, моето момче!

Аз хукнах, а след мене и голямото куче и то захапа гащите ми, откъсна едно парче и заедно с него и парче месо. Но от болка аз се разярих и като се обърнах, така го цапнах с тоягата по предните крака, че съм счупил най-малко единия. То падна и изкрещя на своя кучешки език: „Милост!“ и аз му простих. През това време неговата господарка поради липса на камъни ме замерваше с буци пръст. А аз бягах.

О! Не е ли жестоко и несправедливо, че една мома, която не е достатъчно хубава, за да си намери съпруг, си отмъщава на нещастни, невинни хора като мене?

Все пак тръгнах нажален към кръчмата, която ми бе посочил, надявайки се да намеря там бира и да се утеша. Но се излъгах, защото още при влизането си видях един мъж и една жена, които се биеха. Помолих ги да благоволят да прекъснат битката, за да ми дадат една кана бира, било от един или шест литра; ала жената — наистина бясна — ми отговори, че ако не офейкам веднага, ще опитам дървената й обувка, с която удряше главата на мъжа си. И ето на̀, дойдох си, приятелю, цял в пот и капнал; имаш ли нещо за ядене?

— Да — рече Уленшпигел.

— Най-сетне — рече Ламме.